Media Times Review    Google   
___









мнение
 януари 2006

Медиите - глас на обществената съвест или нов тоталитаризъм

Адвокат Иван Груйкин, Българско правно дружество


     През последните седмици се случиха две събития, за които се писа много. Първо, журналисти от една от водещите телевизии заснеха как столичен нотариус заверява документ без присъствието на автора му. След това българите бяха “разтърсени” от сензационните разкрития на репортери от същата телевизия, че в центъра на София се провеждат сбирки на зловещата и склоняваща към самоубийство секта “Клонка Давидова”. Многотиражната преса охотно пое щафетата и превърна темите във водещи новини.
     Прави впечатление, че творческите търсения на младите телевизионни журналисти са насочени предимно в области, където успехът е гарантиран, рисковете – не по-големи от снимането на нашумял театрален спектакъл, а поне мълчаливата подкрепа на силните на деня – осигурена. Защото демаскирането на нотариални фалшификации само по себе си няма пряка връзка с темата за корупцията във властта. Нотариусът упражнява свободна професия, а не е натоварен с властнически функции. Връзка, разбира се, има, и тя е, че подобни систематични и случващи се от години злоупотреби не могат да съществуват без истинска корупция сред органите, които имат законовото задължение да ги санкционират. И вместо журналистическият интерес да бъде насочен към това, което прави подобни явления възможни, на практика бе добавен поредният щрих в услужливо извайвания медиен образ на главния прокурор и олицетворяваната (и еднолично управлявана) от него институция. Добрият и разбран г-н Филчев дори великодушно и с чувство за хумор покани впечатления оператор да се повози в служебния си мерцедес. Както се казва – и вълкът сит, и агнето цяло. Хем е разобличена корупцията, хем никой и не мисли да посочи като виновник за това прокуратурата и демонстративното й дългогодишно бездействие.
     Естествено, няма и помен от неудобни за главния прокурор и подчинената му институция въпроси. Защо ли това, което се оказа не особено трудно за един млад журналист, никога не е правено от тези, на които същото е вменено в професионален дълг? И които имат задължението да правят единствено това, вместо чрез митичния пресцентър на прокуратурата да громят политиците, дръзнали да застрашат властовия комфорт на държавното обвинение. Или пък пред тесен кръг избрани медии да обявяват проверки, от които, без изключение и въпреки прахосаните на данъкоплатците пари, до днес няма какъвто и да е резултат. Защо ли не сме учудени, че толкова находчивите репортери не проявяват подобаващ интерес към корупцията в митниците например (всъщност един чужд журналист направи опит, но беше подобаващо респектиран), или от публично афишираните връзки на полицаи с лица от криминалния контингент. Един висш митнически началник бе убит, друг - заловен с подкуп, полицаи убиха “криминално проявен” заради тефтерче с имена на корумпирани полицаи и кой знае какво още... Оказа се, че на този сериозен и опасен терен българските разследващи журналисти не са особено активни.
     За съжаление списъкът на теми, за които предварително е известно, че няма да привлекат много кандидати за журналистическа слава, е отчайващо дълъг. Например въпросът за крещящата липса на достоверна статистика в работата на прокуратурата. Както и за това по какви критерии, правила и срокове се провеждат предварителните производства по случаите с най-голям обществен интерес, колко са на брой производствата по отделните текстове за организираната престъпност и каква е тяхната продължителност по години? Какъв е списъчният състав на работещите в прокуратурата, по какви критерии са извършени назначенията, повишаването в длъжност и дисциплинарните наказания през последните две години например? Или каква е картината около здравословното състояние на главния прокурор, за което се говори публично? Каква е истината за убийството на прокурора във Върховната касационна и Върховната административна прокуратура Николай Колев, чийто личен конфликт с главния прокурор доведе до показно арестуване и задържане на висш магистрат с имунитет пред очите на унизеното юридическо съсловие? Не очаквам някой да направи сериозно журналистическо разследване за пръстените от фирми, осребряващи участието във властта на управляващите, въпреки циничната откровеност на някои от тях по този въпрос. Никой до този момент не се е наел да изследва и многократно и публично оповестяваните данни (с показани по медиите документи) за превеждането на милиони долари от Светия синод на Българската православна църква по сметки на Московската патриаршия.
     Само въпрос на редакционна политика ли е тази особеност на повечето от водещите български медии? Дали финансови интереси или политически съображения диктуват изцяло проблематиката и приоритетите на главните редактори, без в сметката да влизат понятия като истина, морал, обществен дълг, ценности. Приликите с механизмите за въздействие от не толкова далечното ни минало са поразяващи. Някога очертаващите се непреодолими проблеми на “зрелия социализъм” се изгубиха на фона на мащабно замисления и осъществен “възродителен процес”. Днешният циничен политически покер и безогледно обогатяване от властта, обслужвани и с активното и много често самостоятелно участие на представители на съдебната система, се прикриват зад димното було на “сензационни” журналистически разкрития за сбирки на опасна секта в центъра на София и зад постоянното задържане под стража на един нотариус. Дали е случайно, че всеки път, когато се случва нещо “интересно”, се появява събитие- двойник, което измества основното събитие и на практика неутрализира ефекта от него? В деня, в който обществото трябваше да се запознае с тазгодишния крайно негативен за управляващите доклад на Европейската комисия за напредъка на България в процеса на присъединяване, убийството на банкера Кюлев остана единствената гореща новина. Когато темата за убийството на задържан в рамките на операция “Респект” си пробиваше път най-вече заради упоритостта на близките на убития (а не заради някаква особена активност на журналистите, да не говорим за “разследващи” такива), медиите се занимаваха с абсурдните “разкрития” на една от националните телевизии за зловещата секта от самоубийци на площад “Славейков”. Междувременно, на фона на смразяващите материали за опасността от пандемия на птичи грип, тук-там се появиха вяли коментари за предстоящите драстични увеличения на цените на енергоносителите и други стоки за основно потребление.
     Класически похват на тоталитарните режими е отклоняването на общественото мнение в определена посока, когато дадено събитие или факт са неудобни или нежелани. Преди 10 ноември 1989 това се правеше от мощните идеологически отдели на партията, като изпълнители бяха послушните редакционни колегии на броящите се на пръстите на едната ръка официози. Днес, когато единният някога център за тотален контрол над обществото е заменен с няколко отделни и относително независими помежду си такива, в условията на специфичен фрагментарен тоталитаризъм неудобната истина и наистина важните въпроси са отклонявани от формално независими медии, отдавна осъзнали като институции (чрез съответните не случайни собственици и главни редактори, разбира се) своите търговски, стратегически и политически интереси. С умело осъществяван натиск върху когото трябва темите и акцентите на отделните издания са направлявани в “правилната” посока. Още по-добре за крайния ефект, разбира се, е материалите да се поверяват на млади и амбициозни хора, за които успехът няма цена. Липсата на познания и компетентност в съответната област не е никакъв проблем, защото безалтернативната убеденост на автора в тезата му е нещо, което трябва да се предаде и на читателя. Това обяснява защо библейският постулат за рая като прекрасно място, несравнимо по-добро от земния живот, се представя в споменатия телевизионен репортаж като апологетика на самоубийството, а евангелският призив за идването при Христа – за директно склоняване вярващият да посегне на живота си. Както се казва – не е задължително да си невеж, за да твърдиш подобни неща, но най-малкото помага.
     Разбира се, в България качествени журналисти и журналистика, слава Богу, има. Но крайният резултат от това, което доминира в медийното пространство, е една подменена реалност, в която случило се и важно е единствено посоченото в репортажа или статията. Оказа се, че притиснатият в ежедневието си човек се управлява много по-лесно чрез страхове и внушения, отколкото с партийни лозунги и категорични забрани. Отгоре на всичко и с удоволствие плаща всеки ден, за да получи поредната си доза медийна реалност. В която важни са подхвърлени от някого внушения за сбирки на опасна секта самоубийци и подробностите от шеметната кариера в йерархията на подземния свят на двама братя със запомнящ се прякор, арестувани незнайно защо точно сега. Много по-важни от очевидното приватизиране на огромния властови ресурс на прокуратура и следствие от нелегитимни и непрозрачни интереси и превръщането им в “машина за правене на пари”. По-важни и от факта, че полицията убива вързани с белезници хора, а министърът на вътрешните работи прикрива престъплението. В тази медийна реалност няма място и за съдбата на разследването около хладнокръвния разстрел на висш магистрат след продължителен и ожесточен конфликт с обкръжението на главния прокурор. Нито за задълбочени анализи на ежедневните доказателства за прогресиращото мафиотизиране на управлението, като взаимното прикриване и сговор на следствие и полиция при убийството на заподозрян и прекратяването на производството от прокуратурата.
     В подобна действителност може да се случи всичко.
     Но важно ще бъде единствено това, което е преценил някой “зад кадър”.
     Познато, нали?
 
Статията е публикувана във в."Седем"

Иван Груйкин е завършил юридическия факултет на Софийския университет “Свети Климент Охридски” през 1992 г. От 1994 г. работи като адвокат. Интересите му са предимно в областта на нестопанското право и религиозните права и свободи. Публикува статии в периодичния печат по актуални теми, а така също и анализи на законодателството и практиката на държавните органи в областта на човешките права. Говорител на редица форуми, посветени на проблемите на религиозните общности и състоянието на съдебната система в България. Практикуващ адвокат, представлява заинтересованите по редица дела пред Европейския съд за защита правата на човека в Страсбург. Учредител и председател на нестопанската организация “Българско правно дружество”.