Stuck in the Moment. От Златко Енев

Stuck in the Moment Златко Енев

– Не – каза Момичето и в гласа му прозвуча позната нотка. Позната до болка. „Паркирането забранено!“ „Не газете тревата!“ „Заето!“
„Хайде де“, каза си наум Момчето, което май не беше вече момче, ами ниско остригано, побеляващо мъжленце. „И онзи ден беше ,не‘, а после видяхме какво стана. Проверка, всичко е само проверка“.
– Не – повтори тя, сякаш прочела мислите му, после разтърси глава. Малко, упорито овненце. „Не пипай, че ще те бодна! Бе-е-е-е!“
– Добре де, после ще приказваме – опита се той да заобиколи по-отдалеч. Търпение, само търпение. Всичко е само проверка. – Хайде, ела да се разходим. Гледай само какви звезди висят, едри като шишарки. В Бостън има да търсиш такива звезди, ама няма.
Той нарочно наблегна на „има да търсиш“, разчитайки на добрия й слух. Тя си е умница, и сама ще разбере. Последна нощ, последен шанс. Човек трябва да е последен глупак, за да пропусне нещо такова. А това момиче е всичко друго, но не и глупаво.
Той внимателно я обрамчи през кръста, изтръпнал от напрежение. Уф, слава богу, тялото й все още отговаря, все още подава сигнал, различен от онзи на главата. „Свободно, свободно, свободно“. Все пак някои неща не се променят.
„Добре, сега само по-внимателно, за да не оплескаме нещо“. Момчето лекичко я целуна зад ухото, тя потръпна за миг, усмихна се замечтано, но продължи да крачи. Той заподскача подире й.
– Слушай, така ли ще се гоним цяла вечер?
„Грешка!“, просветна червена лампичка пред очите му. „Грешка, грешка!“
Твърде късно, разбира се. Замечтаното изражение изчезна от лицето й, тя го изгледа с дебнещи очи. В ъгълчетата на устата й се появиха правоъгълни бръчки.
– Извинявай. – Той понечи да я прегърне отново, но в този момент покрай тях профуча миризлив автомобил и ги покри с малко отровно облаче. Бръчките покрай устата й станаха още по-правоъгълни. Невероятно, но факт.
– Добре де, ако не искаш в хотела, да отидем тогава у нас. Мама … сигурно вече спи, едва ли ще ни чуе.
Едва сега той си даде сметка какво е казал и изтръпна. Жена в къщи, в неговата стая! Редом с другата, в която отчетливо диша майка му! През главата му се завъртяха като в натрошен калейдоскоп картинки и парченца от картинки – мама, приклекнала над цукалото, „какво си зяпнал, нахалник такъв, веднъж само да свърша, ще ти отпоря ушите, пикльо с пикльо!“, батко се хили някъде изотзад, откъм скривалището си, най-после да опердашат веднъж и малкия, стига само той е опирал пешкира, момченцето пищи ужасено, „ама аз без да искам, не беше нарочно, моля те, моля те, не беше нарочно!“ Срамът го подхваща и, както обикновено, го засипва с градушка от плесници, от които скриване няма, той и без това го знае, но …
– Какво ти стана, защо пребледня такъв? – Тя го изгледа любопитно, дори малко загрижено.
– Може да е от ракията – смотолеви той. – Сигурно са ни пробутали някое менте. Впрочем, може би все пак е по-добре да отидем в хотела. По-приятно е някак, по-уютно.
– Никъде няма да отидем – отговори тя без напрежение, но твърдо. – Казах ти вече, днес – не.
– Но защо? – Едва сега той започна да й вярва, хладността на нейната решителност го прониза като микроскопично ледено длето. – Не ме ли обичаш вече?
– Ах, престани! Знаеш, че нямаме време за такива разговори! Утре отново съм далеч, какво значение има дали те обичам или не? Беше много хубаво, беше дори прекрасно! А сега стига толкова, време е да се пробуждаме!
– Впрочем, звездите наистина са красиви – прибави тя по-меко, съзряла отчаянието, напредващо по лицето му като студен фронт по метеорологична карта.
Изведнъж излезе вятър. Морски град, какво да го правиш? Момичето се присви зиморничаво и се уви по-добре в дългата си плетена жилетка. Септември, а вече е толкова студено. Странно време, сигурно ще е от глобалното затопляне.
– Защо дойде тогава? По-добре да беше си стояла в София! – каза Момчето и укорът, до този момент избутван назад, иззвънтя в гласа му като коса, ударила на камък.
Момичето го изгледа беззлобно. Той се гмурна в очите й, окъпа се и почувства как гневът му намалява и изчезва, както винаги когато погледне в двете езера с цвят на суров петрол.
– Знаеш ли, в Харвард веднъж се запознах с един, който твърдеше, че може да ме научи да живея само от светлина, без храна и вода. Той самият живеел така вече от години – каза Момичето. – Представяш ли си какво чудо би било, ако всички изведнъж се научат на нещо такова? Без глад, без войни, без страдание …
Момчето изпръхтя презрително. Тия на Запад вече съвсем изкукуригват. Дори и в Харвард. Сигурно скоро ще започнат и да прехвръкват от цвят на цвят. Като пчелички.
– Ако на това ви учат в Харвард … Язък ти за стипендията.
– Стига, ще урочасаш нещо – прекъсна го тя, поставяйки ръка на устата му. Топлината на дланта й прекоси тялото му с бързи, крадливи стъпки. Той затвори очи и се опита да запечата мига в главата си. Устните му лекичко започнаха да опипват пръстите й, тя се усмихна и отдръпна ръката си.
– Ти какво, май не разбираш от дума.
– Вече не разбирам от нищо – отвърна той нервно. – Това е последния ни шанс, как може пък ти да не го разбираш? Или вече се готвиш за … по-интересни хора?
– Ах, не започвай с глупостите! За тях пък изобщо никакво време нямаме.
– Но защо, защо дойде тогава?
– За да те видя. Още веднъж.
– И това … Това е всичко?
– Не. Има и още нещо.
Той я погледна с нова надежда, очите му се разшириха в очакване.
– Бременна съм – каза тя тихо и отново се зави в жилетката си. Думите се изплъзнаха от устата й, паднаха на тротоара и заподскачаха наоколо като бомбичка-жабка. Нощта изведнъж се изпълни със светлини и звуци, пъстри и ревящи, истинска пътуваща менажерия. Доста мигове по-късно Момчето най-после осъзна, че я гледа със зяпнала уста.
– Наистина ли? – попита той малко глуповато, после, против волята си, добави: – И … кой е бащата?
– Не знам – излъга тя набързо, потискайки болката, която изпищя отвътре. – Пък и не ме интересува.
Той понечи да се наежи, стигна някъде до средата, убоде се на собствените си бодли и кротна.
– И … какво ще правиш сега?
– Ще го родя някъде в Мексико и ще го продам – изтърси тя отмъстително, после, прочела неподправената болка по лицето му, добави: – Глупости, ще го запазя, разбира се. Това е моето дете.
„И твоето, глупако“, каза си тя наум. „Толкова ли нямаш сърце да видиш?“
– Но това … това ще бъде много трудно. В Америка, с дете … при цялото напрежение. А и парите …
– В Бостън управляват демократите – каза тя, стараейки се да звучи безгрижно. – Все ще се намери и за мен някоя социална програма.
– Глупости, социална програма! От умрял писмо!
– Да имаш някоя по-добра идея?
Той се поизпъчи малко, помълча, гледайки под краката си, после каза:
– Детето се нуждае от баща. Като всяко дете.
В главата му отново припламнаха картинките. „Махай се, махай се, не искам да те виждам повече! … Това са моите деца, само моите! Махай се! Махай се!“
– И как точно си представяш цялата работа? – Тя го изгледа през рамо, наполовина тъжно, наполовина присмехулно. – Да се откажа от следването, да се оженим и да заживеем при милата ти майка? Възпитание на чувствата по български. Това ли ми предлагаш?
– Можем да отидем някъде другаде – предложи той несмело.
– Къде? Да учителстваме в Кърджали? Или да кандидатстваме за австралийска виза?
– Това … няма значение – каза той с усилие.
Вятърът подхвана думите му, сви ги на топка и ги подгони да ги рита из празната улица. Някъде откъм Морската градина се зачу музика. Носталгичният глас на Боно повтаряше:
You’ve got stuck in a moment And now you can’t get out of it
– Чуваш ли? – попита тя. – Колко по-ясно от това искаш да ти го кажат? Заседнали в момента – ето какво сме ние двамата. Заседнали до шия, без надежда.
– Светът не е „Титаник“ – отвърна той. – И не е необходимо на всяка цена да се спасяваме кой как може!
– Ще си го запиша – отвърна тя хладно. – Сигурно звучи добре на маса.
– Това вече … не го заслужавам – процеди той с глас, надупчен от гняв. – А … сигурно не заслужавам и теб. Но това го знаехме и двамата, още от началото, нали? Made in Bulgaria сигурно звучи в Америка като gone fishin’.
Недалеч от тях се завъртя малка прашна вихрушка, напъна се да порасне, но не успя и се понесе по тротоара, свистейки. Момчето я проследи с поглед, докато тя се разпадна. „Още една победа на реалността над илюзиите“, мина през ума му, но този път то предпочете да запази сентенцията за себе си. И без това през цялото време имаше усещането, че насреща му се намира самата Реалност, ако не и непременно гола. От което тя май не печелеше особено много.
– Съжалявам, не исках да се разделяме така – каза по някое време Момичето. – Може би щеше да бъде по-добре, ако не бях ти казала.
Но момчето вече беше си казало, че времето на илюзиите е отминало и, тъй като за него нещата съществуваха само доколкото можеха да се уловят в ясни, не зацапани от полутонове цветове, сегашният му свят стана този на един реалист. Оттук нататък всичко у него беше ясно и определено – кратките, любезни и хладни фрази, които запълниха пространството помежду им подобно на ято хартиени лястовички, дежурно изпънатата на лицето му усмивка, сгъваема и непромокаема, отмерените движения, предназначени да премахнат дори и сянката от каквато и да било неяснота, както и механичната прегръдка на раздяла, при която, целувайки въздуха на сантиметри от бузата й, той успя да издържи на изкушението и не прошепна „сбогом“. Гневът му бе покрил света с тънка, но непроницаема пелена от пепел – и нищо не беше в състояние да я пробие, поне засега, поне докато не се бе спуснала отрезвяващата светлина на утрото, което, той си знаеше още отсега, сигурно щеше да се появи преди да е мигнал дори за секунда.

*** * ***

– Не – каза Момчето, което междувременно бе започнало да оплешивява и от суета бръснеше главата си. – Съжалявам, това е невъзможно.
Момичето, което междувременно се бе превърнало в изискана дама, облечена в семпъл, но скъп бежов костюм, смутено поправи дискретно подрусените си коси и обясни, че разбира всичко. Мълчанието помежду им зацвърча. Замириса на прегоряло масло.
– Как е животът във Флорида? – попита той, малко неуверено, защото не беше сигурен, че иска да чуе отговора. И без това го знаеше предварително.
– О, всичко е много добре – отвърна тя с усмивка, която все още беше запазила следи от естественост. – Джеймс е най-добрият съпруг, който мога да си представя. И най-добрият баща. Работи много и се виждаме сравнително рядко, но това е в реда на нещата там при нас. А аз започнах да рисувам.
– Да рисуваш? – той я изгледа учудено, за пръв път истински заинтересуван от разговора. – Но нали специалността ти беше …
– Да, да, но се оказа, че трябва да избирам между кариера и семейство. Това не е съвсем просто там, понякога човек е принуден да взема трудни решения … И както виждаш, аз избрах семейството.
– Разбирам – промърмори той. – Мъдро решение.
– Слушай, нека да ти оставя адреса си – разбърза се тя. – Нищо не се знае, животът се върти както си иска. Може би пак ще се срещнем, там при нас.
– Може би – отвърна той и скри очи зад чашата със скъпо бяло вино. Бутилката струваше колкото половината му месечна заплата.
Тя започна да рови из чантичката си, извади колода визитни картички и му подаде една. Името на картичката му беше непознато и това малко го обърка, но само за момент: ах, да „Тодорка“ вероятно звучи като „абракдабра“ за повечето американци.
Малко преди да излезе тя се обърна, изгледа го продължително и той си въобрази, че вижда в очите й сълзи.
Остана и допи виното.

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца. В България са издадени книгите му „Една седмица в рая" (издателство "Колибри", 2004), „Гората на призраците" (издателство „ПАН", 2001) и „Паркът на призраците" (издателство „ПАН", 2002; Годишна награда на СБП за детска литература, 2003).