Media Times Review    Google   
___









перспективи
 януари 2006

Кубът и катедралата: Европа, Америка и политиката без Бог

Разговор с Джордж Вайгел в Carnegie Council on Ethics and International Affairs


Джоан Майерс: За първата лекция в нашата серия “Религията в политиката” ние имаме удоволствието да кажем добре дошъл на Джордж Вайгел, католически теолог, познат също като един от водещите умове, занимаващи се с проблемите на “справедливата война” и демократичните институции. Като консултант на NBS News за Ватикана, неговият глас е познат от април, когато светът наблюдаваше и чакаше новини за смъртта на папа Йоан Павел ІІ и избирането на неговият наследник папа Бенедикт ХVІ.

Мистър Вайгел е авторът на Witness to Hope: The Biography of Pope John Paul II , чието публикуване предизвика международно одобрение. Книгата беше преведена на най-малко единадесет езика.

В момента мистър Вайгел е старши сътрудник към Центъра за етика и обществена политика във Вашингтон.

Днес, ние ще дискутираме с нашия гост неговата последна публикация The Cube and the Cathedral: Europe, America and Politics without God , в която той изразява своите наблюдения върху това, което разбира като борбата за душата на Европа. Вайгел е разтревожен, наблюдавайки как европейците отхвърлят своето християнско културно наследство.

Наблюдения от този тип не са нови. През юни 2005 Associated Press публикува изследване, показващо че секуларизмът е във възход в Западна Европа. Анкетите показват, че във Франция 19 процента от хората са атеисти, в Испания, където правителството субсидира Римокатолическата църква и в Германия, която е разделена равно между католици и протестанти, хората са равно разделени по отношение на въпроса дали смятат вярата за нещо важно. В Британия, където Англиканската църква се бори за пълни скамейки, резултатите са почти идентични с останалите страни.

От друга страна анкетите показаха, че американците изповядват една несъмнена вяра в Бога и че са далеч по-склонни да смесват вяра и политика, отколкото другите западни народи. В този смисъл предаността към религията разделя Съединените щати от техните най-близки съюзници в Европа, факт, който дълбоко вълнува мистър Вайгел. Наблюдавайки европейският секуларизъм, той се притеснява за бъдещето на европейските демокрации. За да бъда по-прецизна ще кажа, че той си задава въпроса дали европейската постмодерна култура е сравнима с традициите на демокрацията и човешките права и дали модернизираният християнски свят може да предложи неща, които не могат да бъдат постигнати от секуларизираното европейско общество.

Днес, този въпрос, отнасящ се до подходящата роля на религията в демократичния живот, не е просто ограничен до Запада. В действителност ислямската версия на въпроса е в сърцевината на конституционалните борби в появяващите се демокрации на Афганистан и Ирак. Най-накрая мистър Вайгел вярва, че ако ние кажем, че християнството няма нищо общо с еволюцията на свободните, управлявани от закона и проспериращи западни общества, ние не само ще фалшифицираме миналото, но и ще създадем едно бъдеще, в което моралните истини няма да влияят на управлението. Според мистър Вайгел, това ще донесе за всички нас лоши последици.

Джордж Вайгел: Благодаря, Джоан. Това бе изключително стегнато обобщение на книгата.

Тази книга бе започната, когато бях в Париж през 1997. Не бях посещавал града от десетилетия и исках да видя новото развитие на La Défense на западния бряг на Сена, което има за център един от големите проекти на президента Митеран Great Arch of La Défense, завършена през 1989 като мемориал на 200 годишнината от Декларацията за Правата на Човека и Гражданина. Това е едно зашеметяващо творение на съвременния дизайн; около 40 етажа високо, огромно количество карарски бял мрамор, заслепяващо чист под следобедното, августовско слънце на Париж…но един в основата си безинтересен куб, много различен от другите триумфални арки, които се срещат из Европа. На последните три етажа на Голямата Арка се помещават няколко международни организации за човешките права. Идеята е била работата на днешните защитници на правата на човека да бъде свързана (символично) с 1789 година.

Когато се разхождах по покрива на арката, възхищавайки се на градския пейзаж, аз погледнах в пътеводителя, който обясняваше, че вие може да поместите цялата катедрала Нотр Дам – кули, шпилове, всичко – вътре в този колосален куб. Това и опитът за съпоставяне на този мемориал и настоящите проблеми свързани с човешките права повдигна един въпрос в ума ми: коя култура създава по-добри морални основи за поддържането на човешките права и демокрацията? Културата, която създава крайно модернистични, в действителност рационално чисти до безличност форми като Великата Арка на La Défense или културата, която произведе водоливните скулптури и орнаментите, цветното стъкло и издялания камък – “свещеното разнообразие” – на Нотр Дам?

Проповедниците на кубът смятат, че катедралата има малко или въобще няма връзка с човешките права и демокрацията. Може ли това да бъде проблем?

Тези въпроси се въртяха из ума ми когато през 90-те години се даде път на ново десетилетие, в което американците и европейците изглежда развиха драматично противоположни възгледи към света, към динамиката на съвременната история и съответния отговор на световните демокрации към тази променяща се динамика и история. Това бе въпросът сам по себе си.

После, изникна въпроса защо Европа изглежда така сякаш обвива себе си, все по-силно, в кордата на бюрокрацията – и национална и тази на Европейския съюз. Когато започнах да изследвам демографията на съвременна Европа си зададох въпроса: защо населението на Европа намалява с темпове, невиждани от чумната епидемия през четиринадесети век?

Боб Каган, който също разсъждаваше по тези проблеми, даде един отговор в своята провокативна и спорна книга Of Paradise and Power , в която описва разширяващата се пропаст между европейските и американските разбирания за световната политика като резултат от разнообразните стратегически култури, вкоренени в различният опит на ХХ век. Той отиде далече, но недостатъчно, защото един въпрос остана без отговор: защо Европа преживя именно такъв двадесети век? Защо един век, започнал с големи надежди за велико избухване на културни, артистични, научни, политически, човешки постижения, произведе в рамките на шест десетилетия две световни войни, три тоталитарни системи, океани от кръв, планини от трупове, студена война. Джейн Къркпатрик веднъж описа всичко това като “седемдесет и седем годишно извънредно положение продължило от 1914 година до 1991”? Отговорите на Боб Каган не достигнаха до корените на този проблем.

Колкото повече мислех върху това, толкова повече откривах европейци и други, които са мислили върху същите проблеми. Например френският политически теоретик Пиер Мано, в своята критика на това, което той нарече “деполитизацията на Европа” и международният учен-юрист от Ню Йорскския университет Джоузеф Уейлър, самият той ортодоксален евреин, роден в Южна Африка и живял дълги години в Европа, писал провокативно за европейската “христофобия” като важна динамика в съвременната европейска висша култура и политика.

Въпреки това, колкото повече мислех, толкова повече се връщах към въпроса за населението. Аз не съм демограф, но всеки би се замислил пред нерадостните статистически реалности на съвременния европейски живот. Ако се отчетат днешните тенденции за нивото на раждаемостта за периода от сега до 2050 година, очаква се Германия да загуби местно население равняващо се на цялото население на стара Източна Германия, докато Испания през същия период се очаква да загуби повече от 35 процента от населението си. Вероятно най-удивително за американците, които имат определени представи за италианския начин на живот, 60 процента от италианския народ след 45 години няма да знае от личен опит какво е това брат, сестра, леля, чичо или братовчед.

Когато един цял континент или най-малкото половин континент – по-здрав, по-богат, в много отношения много по-сигурен от когато и да било в своята история – не успее да създаде човешко бъдеще в най-елементарния смисъл на думата като производство на генерации, ние трябва да потърсим отговори или анализи по-дълбоки от конвенционалния политически или икономически анализ. Нещо се случва в културата на Европа, което предизвиква този забележителен и тревожен демографски феномен.

Това не са въпроси свързани с еврофобията. Аз прекарах по-голямата част от своя живот в Европа. Аз ясно разбирам дълга, който Съединените щати имат към Европа. Нещо повече, аз подозирам, че европейската криза на цивилизационния морал може да се случи и в САЩ при определени обстоятелства.

Когато продължавах да мисля върху тези въпроси, аз научих нещо по време на моята работа със и върху късния папа Йоан Павел ІІ, което започна да оформя мисленето ми. Възгледът на Йоан Павел ІІ за историята и динамиката на историята беше силно повлиян от неговото родно място. Историята изглежда различна, погледната от брега на река Вистула, от историята, гледана от Берлин, Париж, Лондон, Ню Йорк или Вашингтон.

В тази част на света, както става ясно от по-късното разбиране на папата за динамиката на историята – или да се върнем дори по-назад и по-дълбоко към значими фигури като руският мислител от края на ХІХ началото на ХХ век Владимир Соловьов или пък Александър Солженицин – може да се усети съществуването на славянският възглед за историята. Според него историята не се управлява от конвенционалната метрика на политиката и икономиката, с която ние сме толкова запознати: историята се управлява от културата, от това, което мъжете и жените ценят, уважават и се прекланят; от това, което мъжете и жените желаят да определя живота им, от творенията, които те създават в литературата и изкуството, давайки чрез тях израз на тези дълбоки културни обвързаности.

Ако погледнем на историята по този начин, а не просто по начина, който политическата и икономическата логика ни предлага, ние можем да разберем, че Дейвид Фромкин е бил прав в книгата си Europe's Last Summer , казвайки, че реалният капан, в който Европа попадна през ХХ век, не е Втората световна война. Изграждането на Мемориалът на Втората световна война кара много американци да мислят, че тази война е била централният въпрос в историята на ХХ век. Все пак културно обусловеният възглед за историята показва, както показва и Фромкин, че реалната клопка е 1914 година, че това беше, както каза Солженицин в своето изказване при получаването на Templeton Prize през 1982, моментът, в който цивилизацията започна да се саморазрушава.

Въпросът не е толкова защо това се е случило, а защо продължава. На този въпрос може да бъде отговорено като се разглеждат промените в европейската морална култура през деветнадесети век, която създаде едно убеждение у европейската висша култура, вероятно повлияло на европейската политика, че новото идва само чрез разрушаване на старото, в една четири годишна серия от събития, в която цивилизацията дала на света концепцията за моралният разум, изостави всяка претенция към моралния разум в своя публичен живот и влезе в касапница, от която Европа още не се е възстановила.

Така, това ме върна в деветнадесети век. Бях подсетен от френския йезуитски теолог Анри дьо Люба, който в разгара на Втората световна война написа една интригуваща книга, The Drama of Atheist Humanism, в която каза, че промяната в мисленето на висшата европейска култура през деветнадесети век, изразена във фигури като Огюст Комт, Лудвиг Фойербах, Карл Маркс и Фридрих Ницше, беше опит да се изхвърли всичко, което библейският Бог е носил в историята на европейската цивилизация, да бъде изхвърлено в името на човешката свобода.

Това не беше опит на селския атеист да оригиналничи, нито пък беше просто изява на личния скептицизъм спрямо твърденията на библейската религия, това бе културен проект на атеистичния хуманизъм, който настояваше, че Богът на Аврам, Мойсей и Исус, в действителност, е враг на човешката свобода и трябва да бъде захвърлен настрана, за да се даде път на зрялата хуманност и новите възможности, създадени от науката. Тази драма на атеистичния хуманизъм, каза Люба, фалира чрез свързването на дефектните идеи за човешката личност с модерната технология, което и произведе големите кръвопролития в Европа през ХХ век.

Без значение дали някой е съгласен или не с Люба и неговото разбиране за огромното bouleversement (объркване) в европейската култура на ХІХ век, ние сме длъжни да отбележим, че напоследък тези идеи за библейската религия и моралните усещания, които произтичат от нея, все още изглеждат в очите на мнозина европейски интелектуалци, общественици и политици, като враг на демократичния проект в Европа.

Свидетелство за това е необикновения дебат през 2003-2004 година, когато в Европа се спореше дали в преамбюла на европейската конституция (фактически, това бе конституционен договор за регулиране живота на сегашните 25 държави членки на ЕС) християнството да бъде споменато като корен на европейските ангажименти към спазването на човешките права, управлението на закона, толерантността, демокрацията, метода на убеждението в политиката. Този дебат продължи повече от година и половина. Накрая беше решено, че подобно нещо няма да бъде споменавано, че източниците на съвременните европейски ангажименти към добрите неща, които ние всички признаваме в публичния живот на демократичния свят, произтичат от класическия свят и Просвещението, което означава, че през времето от Марк Аврелий до Декарт нещата, които са се случвали, нямат връзка с човешките права, демокрацията и управлението на закона. Това обаче е прекалено дълъг период, за да остане без събития.

Защо дебатът бе толкова ожесточен? Защо тази “христофобия” бе толкова страстна при подготвянето на новия конституционен документ на Европейския съюз? Една от причините за това бе преднамереното четене на историята през едни прекалено ограничени лещи. Аз бих нарекъл това обмислен акт на историческа амнезия. Но това не бе просто въпрос на препрочитане на миналото; това бе програма за бъдещето. Този отказ за признаване на библейските религии, на християнската култура като нещо свързано с изграждането на мирна, свободна и сигурна Европа, косвено показва, че има програма за бъдещето, в която секуларизмът от един особено тесен вид де факто, ако не де юре, се признава за официална идеология на Европейския съюз. Признава се де факто, ако не де юре, че скептицизмът е официална епистология на ЕС, а релативизмът, който е партньор на секуларизма, е официалната морална философия на ЕС.

Тези факти повдигат и други въпроси: може ли една политическа общност с историческа амнезия да защити своите ангажименти и цели? Може ли политическа общност, съзнателно изградена върху принципния скептицизъм към човешката способност да разбира истината, да защитава и отстоява своите ангажименти към човешките права, демокрацията, управлението на закона и толерантността?

И най-вече – може ли политическа общност, която се обезлюдява и запълва демографския си вакуум с хора с различен културен опит, които в някои отношения имат изключително агресивно отношение към културата, която ги е приела, да се защити от културна трансформация, която ако се окаже успешна, ще бележи края на или най-малко отслабването на европейските ангажименти към човешки права, демокрацията, управлението на закона, цивилизоваността и толерантността?

Това са въпросите, които стоят на масата днес. Това, че проектът за европейска конституция пропадна, засега, заради френският и холандският референдуми не премахва въпросите.

Защо тези въпроси са важни за Америка? Защото европейската история е и американска история; защото в един по-дълбок смисъл Америка е “трансплантирана Европа”. Изсушаването на цивилизационните корени, от които нашата американска демокрация израсна, не може да предизвиква радост у нас. Съществуват сериозни проблеми, свързани със сигурността, особено като се има предвид ислямистката заплаха. Продължаващата деполитизация на Европа, управлението на бюрократите и експертите над управлението на законодателите, както Пиер Мано описа, ще окуражи подобни тенденции и в Съединените щати. Така въпросът за Кубът и катедралата е и наш въпрос.

Аз завърших своята книга с четири възможни изхода за бъдеща Европа:

1) опитът да се изгради ЕС върху сегашните основи продължава, Европа не успява да се справи със своята неизбежна финансова криза, тъй като намаляващото работещо население няма възможност да осигури средствата, необходими за поддържането на още по-голяма социална държава.

2) Втората възможност, която заех от британския историк Ниъл Фъргюсън, наричам бъркотия, в която някои европейски страни остават работещи демокрации, други стават враждебни към емигрантите и трети, които бавно, но непрекъснато се ислямизират.

3) Преустройството на Европа, завръщането й към нейните цивилизационни, културни и религиозни корени.

4) Най-жестоката възможност, която аз наричам завръщане към 1683 година. През 1683 година беше Виенската битка, последният военен отпор срещу ислямския щурм в Европа. Този път 1683 няма да включва армиите на пророка Мохамед, маршируващи из континента. Това ще се случи чрез демографска промяна и последваща политическа промяна. Трудно е да си представим ситуация, в която Европа става все по-подвластна на радикализираните форми на исляма, това, което Бърнард Люис и други автори наричат “Еурабия”, не е възможно да си представим, че в началото на ХХІІ век катедралата Нотр Дам е станала истамбулската Хадж (Айя) София на Сена. Една голяма християнска църква станала ислямски музей? И все пак това е едно от възможните европейски бъдеща.

Всички тези четири възможни бъдещи развития в Европа повдигат въпроси, проблеми, възможности, които дълбоко засягат “трансплантираната Европа”, а именно Съединените щати.

Въпроси и отговори

Джоан Майерс (към аудиторията): Можете да задавате въпросите си.

Въпрос: Може европейците наистина да страдат от историческа амнезия, но проблемът не е ли по-скоро, че те имат изключително свежа историческа памет, която стига не просто до двете световни войни, а и до религиозните войни преди това? Те ще отхвърлят ислямизацията по същия начин, по който отхвърлят войната вече петдесет години. Европейците станаха толерантни и светски хора заради лошият си опит, когато бяха управлявани от крале и папи, и определено не от ислямски лидери.

Джордж Вайгел: Голяма част от динамиката в разбирането на историята на появата на демокрацията в Европа е ролята, която играха религиозните войни.

От друга страна, да се свежда историята на Европа до религиозните войни е възглед, с който не може да се стигне далеч. Идеите за достойнството на човешката личност, моралното върховенство на убеждението пред насилието в политиката, идеята, че всеки човек има вродено чувство за справедливост, с което всяко правителство трябва да се съобразява, идеята, че правителството само по себе си подлежи на морална проверка, че това, което е право, не е просто това, което казва принца, неговата концепция за добро и зло сама по себе си е подлежи на по-висша морална критика – всички тези идеи не бяха продукт само на или дори не преди всичко на Просвещението, а най-вече продукт на християнската цивилизация, която бе родена от забележителното смесване на Йерусалим, Атина и Рим, станало в зората на Средновековието и създало богатата цивилизационна подпочва, която обаче се оказа неспособна да дисциплинира политическите и религиозните институции изградени върху нея и което, в крайна сметка, доведе до религиозните войни.

Но аз трябва да кажа, че тази цивилизационна подпочва остана плодородна, защото тези добри идеи за обществения живот, които съществуват много преди Просвещението, успяха впоследствие да бъдат възстановени.

Ако някой се вгледа в настоящия произход на европейския проект, ще види, че Робер Шуман, Де Гаспери и Конрад Аденауер бяха осъзнати християни, католици, които разбираха какво правят докато се връщаха към Европа преди реформацията, преди религиозните войни, преди абсолютизма, носейки в съвременния свят институционални структури, които биха могли да бъдат бариера срещу кръвопролитията на ХХ век. Тези трима мъже разбираха европейският проект като проект на християнската цивилизация.

Важно е да се признае, че християнството е можело да бъде и е било в определени моменти от европейската история свой собствен най-голям враг, но да се подценява историческата му роля в Европа, като се дава лошият пример за религиозните войни, както правят мнозина съвременни европейски секуларисти, е нечестно.

Въпрос: Основното ви послание изглежда е, че общество, което вярва в Бога, вярва в Християнския и Библейски Бог е без съмнение по-висше, отколкото обществото, което не вярва. По този въпрос има много литература, Европа и Съединените щати се сравняват, показват се специфичните им проблеми, говори се за ролята на религията в решаването на тези проблеми, за цената на религията в САЩ. Много хора в тази синя, “републиканска” държава усещат, че религията е свързана и с нетолерантността, че тя се противопоставя на политиката, свързана с хомосексуалността и абортите, и това също създава проблеми.

Европа има много проблеми. Тя се бори с имиграцията. Европейците дават много по-голяма хуманитарна помощ, отколкото Америка. Ураганът Катрина показа съществуването на две Америки и това повдигна въпросите за Америка и нейното отношение към справянето с бедността, която съществува в самата нея.

Да се съсредоточава дебата най-вече върху това дали Европа има християнско минало ми се струва отклоняване към по-незначителните теми на един много по-широк дебат. Двете общества имат много проблеми. Те се справят с тях по различен начин. Разглеждането на ролята на религията е увлекателно, но за да убедите скептиците, вие трябва да дадете повече аргументи.

Джордж Вайгел: Много неща могат да бъдат написани в една книга. Новият папа имаше страховитата репутация на “бронирания кардинал”. Когато по време на една пресконференция през 1996 година в Германия, свързана с публикуването на неговите спомени, той бе попитан, защо нищо не е казал в книгата си за приятелките, които е имал в младостта си. Той отговори: “Издателят каза да се придържам в рамките на 200 страници”. Можем да направим аналогия с това.

Идеята, че за да бъде някой толерантен е необходимо да пази за себе си своите дълбоки вътрешни убеждения, което е консервативен начин на мислене, остава без значение, когато виждам хора, заключени в рамките на стереотипите, както в САЩ, така и в Европа. Със сигурност по въпроса за религиозната свобода например е по-добре да цениш своята религиозна свобода, но и да защитаваш религиозните свободи и на другите, включително и свободата да не вярваш, както повечето християни в Америка смятат. Божията воля е да бъдеш толерантен и добронамерен към тези, които имат различен от твоя възглед за Бога или въобще нямат възглед за Бога. […]

Аз не искам да бъда неучтив към европейските си приятели и гости тук, но необикновеното охулване на Америка, което европейската преса охотно направи по повод урагана Катрина, ми се струва невероятно. Аз се съмнявам дали Европа при подобна ситуация в рамките на осем дни ще събере стотици милиони долари от частни дарения. Аз не гледам сериозно на чуждестранната помощ, защото тя изглежда незначителна, ако я сравните с американските фондове за международна помощ и развитие, които идват от частния, недържавен сектор. Естествено не можем и да пренебрегваме дълбоките разделения в американското общество, както и другите неотложно проблеми. […]

Въпрос: За да изясним още по-добре въпросите свързани с религиозните войни през ХVІ век, нека се запитаме не е ли вярно, че през ХІХ век организираните християнски църкви в Европа и особено Католическата църква, бяха най-лютите врагове на демократичните движения и едва през ХХ век християнските църкви и това се отнася особено за Католическата църква, приеха демокрацията? Как ще докажете привързаността на християнството и католицизма към демокрацията в светлината на историческия опит, когато християнството и католицизма бяха най-безмилостните врагове на демократичния опит?

Джордж Вайгел: Ние се нуждаем от по-широк и нюансиран възглед за европейската история на ХІХ век, отколкото този, който преподавах или този, който обикновено се преподава в Съединените щати. Папската критика към това, което нарича себе си демокрация в континентална Европа, в голяма степен беше оформена под натиска на почти цял век нападения над църковните институции като се започне с Френската революция в края на ХVІІ век и се стигне до 1905, когато Третата република затвори всяко католическо училище във Франция и изгони голям брой монаси и монахини, опитвайки се да разруши манастирския живот в Бретан. Деветнадесети век беше също така векът на Kulturkampf в Германия и на фебронианизма и йозефизма в Австро-Унгарската империя.

Тази история е далеч по-комплексна от конвенционалното четене. Ръс Хитингър от Университетът в Тулса ще публикува през следващите две години една важна книга за папите в модерната държава.

Нека свържем всичко това с Америка. […] Католическата църква никога не е имала проблем с демокрацията в САЩ. В действителност, една демократична система, в която институциите на църквата и държавата бяха разделени, но където религиозно формираното морално убеждение играеше огромна роля в публичния живот, беше добра среда за Католическата църква.

Единственото място в развития свят, където католицизма не загуби доверието на работническата класа през ХІХ век бе САЩ. […] Трудно може и да се каже, че през ХІХ век в Европа е имало истинска демокрация… да вземем например Германия на Бисмарк, там имаше парламент, но не и демокрация.

Въпрос: Според вас в каква степен християнските идеи в Европа пречат на приемането на Турция като член на Европейския съюз?

Джордж Вайгел: […] От десетилетия в публичния живот на Европа религиозно формираният морален аргумент играе много малка роля, въпреки че едно скорошно допитване за репродуктивните технологии и ембрио-деструктивното генетично изследване в Италия показва появата и на други тенденции.

Голяма част от съпротивата в Европа към кандидатурата на Турция за ЕС се дължи по-скоро на икономически проблеми, по-скоро на демографски проблеми, отколкото на специално отношение към въпроса дали една ислямска държава има място в ЕС. Някои наистина изтъкват аргумента, че приемането на Турция в Европейския съюз ще означава признание, че с проекта на Шуман- Де Гаспери – Аденауер (или Европейски съюз като проект на християнската цивилизация, Европа като културна цялост, формирана от връзките между Йерусалим, Атина и Рим) е свършено. Но моето усещане е, че съпротивата към приема на Турция е по-скоро вариант, подобен на френския страх от полските водопроводчици, опустошаващи домовете им.

Въпрос: Състоянието на Европа, както вие го описвате, е тревожно, да не кажем плашещо. Как мислите ще останат ли Съединените щати и Европа обвързани, като се има предвид враждебността на Европа към Америка и необходимостта да се запазим културно?

Джордж Вайгел: Мога да си представя различни сценарии. Моята надежда за европейското бъдеще е основана най-вече на демографията, но по един различен начин. 1968 година беше една много лоша година за САЩ, но тя беше колосално лоша за Европа. Тогава културата бе разбита за пореден път и беше произведена политическа култура, чието влияние продългава почти четиридесет години по-късно. Децата на 1968 година преминават на сцената на Европа. Въпросът е дали една генерация на европейското политическо лидерство, незадушавано от соковете на този период като техен формативен политически опит, ще създаде различен тип политическо лидерство и ще има обща цивилизационна енергия, която да бъде защитавана заедно със Съединените щати. Това е възможност, която трябва да бъде окуражавана много по-ефективно от американската публична дипломация в Европа.

От друга страна, ако се тръгне по сценария “Еврабия” през следващите четиридесет-петдесет години, ако Европа се отдалечи политически от САЩ, заради фискалния хаос, който предизвикват неефективните икономически ангажименти към изграждането на социална държава, тогава ние ще бъдем изправени пред поредица реални проблеми. Един сценарий, който ние виждаме през последните 4 години, е силният съюз между Съединените щати и Австралия. Това може да се окажат първите стъпки към една преориентация на американските приоритети.

От друга страна през следващите години ние можем да видим смяна на правителствата в Германия и Франция като сегашните политици бъдат заменени с други. Интересен феномен е и доброто отношение на младите и към новия папа.

В крайна сметка аз просто се опитвам да бия камбаната.

 

Превод със съкращения: Цончо Цончев