Media Times Review    Google   
___









икономика и идеи
 януари 2006

Посредниците и богатството

Илиян Василев


Главното наблюдение е, че в много отношения продължаваме да реагираме рефлексивно без осъзнаване на вътрешната обвръзка на процесите собствения си интерес и отговорност. Сдаваме домашно след домашно, получаваме разнородни оценки, очакваме бъдещето със странна смесица от тревога и екстаз, които рядко прерастват в системно мислене и уверено действие.

Благосъстояние на заем

Произвеждаме стойност, която не ражда достатъчно богатство. Искаме да бъдем богати и доволни днес, но по възможност чрез кредити и външни програми, а не чрез собствената си отговорност и риск. Благоденствието ни се изплъзва не само защото произвеждаме недостатъчно като обем и качество, но и най-вече защото зле съхраняваме и умножаваме своето богатство както на публично, така и на частно равнище. На преден план изпъква фигурата на преразпределителя или посредника.

Бюджетът

Свръхфиксацията върху ролята на държавния бюджет ни отклонява от познанието за първопричините. Не само защото процентите и последствията са по-тревожни, ако се отчетат междинните профицити и късият бюджетен хоризонт, които правят невъзможни оптимални управленски решения. Истината е, че бюджетът далеч не е най-единственият и най-главният преразпределител на стойност, което прави съмнителна енергетиката на спора. В процеса на преразпределение участват огромен брой публични и частни агенти, които в съвкупност предопределят защо сме на опашката в Европа.

Посланията

Все още нямаме синхронност на посланията и политиката. Уж сме на прага на ЕС и Европейския валутен съюз, където действат договорените в Пакта за стабилност равнища на дефицит от 3%, а пък избираме „за последно“ и „за малко“ да следваме други съвети. Затваряме си очите за влиянието на валутния борд върху външнотърговския и платежния дефицит. Дори в тежка година като 2005, с изобилие от форсмажорни събития - природни и пазарни, на свръхнапрежение по изпълнение на присъединителните критерии, извън всякаква логика се настоява за профицит в бюджета за 2006 г. Аргументите са рутинни и познати, а последствията, измерени като отложени бизнес решения, като изгубено доверие на публични и частни агенти не се оценяват. Ситуацията ми напомня за рецептите за борба срещу вирусите чрез изключване на отоплението.

За финансовите евростандарти и частния дълг

Древната мъдрост казва, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река. У нас опитите продължават. Основно се предлага логика от началото на 90-те години, когато корпоративни дългове бяха припознати като държавни. Днес се настоява дефицитите по текущата сметка, причинени най-вече от ръста в частния външен дълг, да се покриват с излишъци в държавния (!) бюджет. Без значение, че този частен външен дълг се трансформира в потребителски и ипотечни кредити, а те пък обслужват растящия внос на потребителски стоки и услуги, главно от развити икономики. В дадената схема интересът на вносители и финансови посредници е ясен. Трудно се разпознава публичният интерес от максимизиране на локалната добавена стойност и поддържане на финансовите и фискални макробаланси. Още по-нелогично е подобни решения да се възприемат като стимулиращи пълноценната глобална интеграция на българската финансова система - на институциите, на финансовия и на капиталовите пазари на финансовата инфраструктура. Силовите бюджетни профицити повишават разходите по финансовото посредничество на държавата, а оттам и затрудняват синхронизацията на целеполагането на институции и корпорации със стандартите в ЕС. Достатъчно е да отбележим амбициозните цели за преструктуриране и модернизация на евроикономиката, заложени в Лисабонската програма на общността. Структурните промени, особено там, където става дума за „деструктивното съзидание“ по Шумпетер, изискват допълнителни разходи и средносрочен бюджетен хоризонт.
Тъжното е, че всеки път, когато политическият и стопанският елит се обединят около необходимостта за пренасочване на приоритетите ни към евростандартите на финансова, в това число и фискална политика, се намират достатъчно гласовити „посредници“, които бързат да пренесат
дефицитите в собствената си самоувереност върху общественото съзнание. В началото на 90-те години нямахме нито богат избор, нито опит. Днес, изглежда, не достига воля.

Собственост и сигурност

Огромна част от богатството, заключено в притежаваните от публични и частни агенти активи, се губи в сферата на обществената и корпоративната сигурност. По-конкретно в правораздавателната система, в гаранциите на собствеността, защитата на корпоративните интереси, на личната и обществената сигурност. В този сектор се преразпределя огромна за мащабите на страната стойност. Всяко убийство или престъпен акт по времето на прехода е отнело богатство или стойност, която днес се измерва с няколко годишни брутни вътрешни продукта.
В пазара на т.нар. охранителни и свързани с
тях допълнителни услуги и криминален бизнес след средата и края на 90-те години се преразпределят много милиарди левове. В страната има регистрирани над 120 хиляди души, занимаващи се с охранителна дейност, които съдействат за това преразпределение. Тази нова посредническа прослойка бе програмирана от архитектите на българския преход, за да се гарантира „неговата управляемост“ чрез създаването на независим от държавата мощен силов механизъм за обществено управление и преразпределение на стойност. В научната литература това явление е известно като „пленяването на държавата“. Решението е забраната на конкурентна на държавата осигурителна и охранителна дейност и контрол върху генерираните от тях парични потоци по време на прехода.

Инфраструктурата

Липсата на качествена и достатъчна инфраструктура представлява най-големият ограничител на богатството и растежа. Политическите и икономическите свободи на публични и частни агенти се лишават от съдържание, ако не е създадена среда, в това число и физическа инфраструктура, в рамките на която те могат да се реализират. Обществото не е заинтересувано от постигането на рекорди на развитие и богатство от отделни социални групи, ако това става за сметка на съкращаване на масата на общественото богатство. Какъв е смисълът да отглеждаме в оранжерии местни или външни частни инвеститори в инфраструктура, когато бизнес рисковете остават изцяло за държавата и потребителите?

Монополите и конкуренцията

Твърде далеч сме все още от съвременните стандарти в защитата на конкуренцията, които оптимизират посредническите услуги. Дългите години паралелен частен и държавен монопол в сферата на комуникациите, съответно на мобилни и фиксирани телефонни услуги, бе ярък пример на подобно „посредничество“. Телекомуникациите са мощен ускорител на всяка икономика не само поради собствено генерирана стойност, но и поради преливния ефект към други отрасли. А у нас това доведе до износ на богатство. Къде отиде разликата в капитализацията на първия ни мобилен оператор - от началните 20 милиона долара до астрономическата сума, за която той бе продаден неотдавна? Този скок е обезпечен от локални потребители, от реинвестиции и инвестиции, гарантирани от локална компания и управлявани от локални мениджъри. Нима не бе възможно сред акционерите в единствения ни мобилен оператор силно да присъстват български банки, пенсионни фондове, индустриални компании и отделни граждани, които да усвоят разликата в капитализацията на тези активи? Има много други структуроопределящи и високорастежни компании - банкови групи, застрахователни дружества, инвестиционни групи, индустриални компании, които могат да превърнат локалния мениджмънт и потребление в допълнителна капитализация. Темата за недвижимите имоти и земята следва да се разглежда именно в подобна светлина.

Управлението на енергийните и други глобални рискове

Високите цени на енергоизточниците са своебразен нов глобален „данък“, чрез които се преразпределя богатство. Само за 2005 г. ще заплатим вероятно по тази сметка допълнително над половин милиард лева в добавка към единия милиард щети по наводненията. Докато природата може да се смили над нас през следващите години, то глобалните пазари със сигурност няма да ни спестят разходи по този „данък“. В преструктурирани и енергийноефективни икономики ръстът на цените на енергоизточниците се превръща в допълнителен ресурс за пазарна конкуренция. Главни потърпевши са икономики, силно зависими от енергиен внос, с ниска местна добавена стойност и висока енергоемкост. Ето защо регулирането на енергийните цени има определящо значение, за да се спре изтичането на стойност и богатство зад граница.

Евроинтеграция - цени и доходи

Огромно е изкушението да се прибегне до повишаване на доходите чрез нарастване на цените. Дефектът в подобно мислене е, че интеграцията на евроцените със сигурност ще изпревари интеграцията на евродоходите. Акумулирането и разпределението на допълнителния ресурс изисква време и като правило остава в печеливша позиция само държавната бюрокрация. И, разбира се, малки социални групи, свързани с нея.

Управлението на собствеността

Огромна част от генерираната в страната стойност се губи в механизмите на нейното управление. Колкото по-високи са рисковете на глобалните финансови, енергийни и суровинни пазари за развитието, толкова по-задължителен характер придобива участието на публичните институции в регулиране на техните последствия. Водещото в случая е гарантирането на допустими параметри на бизнес- и политическия риск за всички социални и корпоративни агенти. В тази насока работят схемите за управлението на публичната собственост - миноритарни и мажоритарни участия, гарантиращи съвкупния обществен интерес в структуроопределящи компании и отрасли. За да не се превърне държавната собственост в публична, определяща е ролята на механизмите за публичен контрол. Като минимум имаме нужда от преосмисляне на линейните схеми за приватизация и издигане на ролята на фондовата борса в тези процеси. Само можем да гадаем за богатството, непородило благосъстояние по времето на прехода. Повишената капитализация на линейно приватизираните големи български публични компании не допринесе за ръст на капиталовата стойност на другите локални активи на българския фондов пазар. Стойност и богатство продължават да изтичат чрез трансфертно ценообразуване, внос на суровини и износ на стоки и услуги.

За солидарността като богатство

Продължават да тревожат ниските равнища на социална и политическа солидарност дори по теми, които касаят жизнени интереси на нацията. Значителна част от обществената и индивидуалната енергия се разходва в усилия по взаимна неутрализация и сдържане, без да поражда движение в нужната посока и с нужните темпове. Намесата на съд, прокуратура, комисии и средства за масова информация се превърна в част от екзекутива на инвестиционни и бизнес решения. Трудно може да се говори за консолидация на локалния капиталов и управленски ресурс без скок в сливанията и консолидацията на собствеността с участието на локален капитал.
Потърсете около себе си други примери за неефективно посредничество. Да погледнем и собственото си посредничество - дали то не е част от отговора за „пропуснатото“ щастие. Невъзможно е да преуспеем в глобалната икономическа и социална надпревара с посочения свръхбагаж. Колкото и умело да преразпределяме и посредничим, богатството и растежът все пак
ще останат зависими главно от умението да произвеждаме, съхраняваме и умножаваме стойност. Заедно.


* Авторът е почетен председател на Икономическия форум за Югоизточна Европа. Илиян Василев е роден през 1956 г. в София. През 1981 г. завършва международни отношения в Университета за национално и световно стопанство. Бил е председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции. От началото на 2000 г. е посланик на България в Русия. Автор на “Завръщане в историята – Записки по прехода и глобализацията” /2005 г/, както и на множество публикации в сферата на политология, международни отношения, дипломация, глобална икономика и финанси.