Media Times Review    Google   
___









идеи
 януари 2008

Тази сладка дума:
СВОБОДА *

Веселин Кандимиров


Свобода, равенство, братство – това са трите принципа, на които се гради, или поне приемаме, че се гради съвременната държава от Френската революция насам. Така или иначе, те са пред нас. Любопитно би било да вникнем в някои техни свойства, особености и взаимни връзки, особено тези, които имат отношение към нашата практика на граждани.

Най-често обсъжданото отношение е това между свободата и равенството. На пръв поглед те изглеждат взаимно изключващи се категории - т.е., колкото повече свобода има в едно общество, толкова по-малко е равенството в него и обратно: равенство може да се осъществи само в ущърб на свободата. Някои дори приемат тези категории като основа на съвременната политическата двуделност – дясното (би трябвало да) поставя в основата на политическите си виждания свободата, а лявото – равенството.

Неприемливостта на последното допускане личи дори само от факта, че горните принципи не са химически елементи, които могат да бъдат изолирани в чист вид, а са състояния, постижими само при определени условия. Така например, равенството в правата (а то е единственото реално постижимо равенство) може да съществува само при наличието на достатъчно свобода. Други споменавани видове равенство – като равенството на възможностите или равенството на резултатите - на практика са невъзможни. Те са и безмислени, защото именно неравенството в тези области създават “потенциалната разлика” между индивидите, която движи общественото развитие. Но опитите да бъдат наложени такива “равенства" върху част от дадено общество винаги са водели до чудовищна несвобода и неравенство в правата. Така, че зависимостта между свобода и равенство е по-скоро права, отколкото обратна.

Свободата, от своя страна, също бива разбивана на различни видове ”свободи”: лична свобода, икономическа свобода, свобода на словото, на печата, дори на мисълта (!?). Всички те, обаче произтичат от една основна свобода (и могат да бъдат сведени до нея): това, изглежда, е т.н. “свобода (или право) на себепритежаване, т.е., свободата човек да притежава себе си (а от там и продуктите на своя труд).

Така стигаме до третия прицип – братството. Бихме могли да го дефинираме като солидарност, породена от любов към ближния. Така определено, то среща възражения. Някои теоретици на държавата не го допускат в тройката поради факта, че то не е обект на правото и, следователно, не може да бъде налагано принудително. Това възражение не е достатъчно убедително. Свободата също не може да бъде наложена принудително на този, който не е готов да я приеме. Ние постоянно си служим с изрази като”свободата е осъзната необходимост”, “узрял за свобода” и т.н. И тук стигаме до въпроса, който е в същината на нашите разсъждения, а именно: кои са вътрешните условия, определящи количеството свобода в дадено общество?

Един кратък историко-географски поглед върху околното пространство е достатъчен да ни убеди, че както за всеки индивид, така и за всяко общество съществува нещо, което можем да наречем равнище на поносимата свобода (РПС). Когато това равнище бъде надхвърлено, т. е., когато обектът попадне в условия на свобода, по-голяма от поносимата за него, той започва да се чувствува некомфортно, изпада във възбуда и полага всевъзможни усилия да слезе под въпросното равнище.

Нека илюстрираме мисълта си с примери. Ще ги вземем от новата история на Русия, не за друго, а защото тя предлага особено контрастни такива.

Век и половина след реформите на Петър I поредният император, Александър II разбира, че системата, завещана от Петър е безнадеждно остаряла и страната е изправена пред избора: либерализация или провал. Той започва действия в посока на първото – ограничава цензурата, реформира съдебната система, премахва крепостничеството и, най-важното, подготвя превръщането на страната от абсолютна в конституционна монархия. В същност, след Борис Елцин, Александър е най-либералният владетел на Русия. Но той е и един от най-мразените. По негово време започва революционен кипеж. Многобройните опити той да бъде убит накрая успяват – на 13 март 1881 г.

Официалната историография обяснява този акт на непримиримите революционери с желанието им за свобода, което не може да бъде задоволено от бавните реформи. Но фактите говорят друго. Александър II е наследен от Александър III, при когото всички реформи замират. Същата тази историография определя времето му като типично време на реакция. Логично би било при това положение революционните искания да се увеличат. Но става точно обратното - революционната непримиримост замира. Никой не мрази императора, никой не се опитва да го убие и той си отива от този свят по естествен път. Наследникът му Николай II също не се отличава с реформаторска страст. Него също никой не се опитва да убие. Но ето че в началото на 20 век неговият министър Столипин отново започва реформи. Те, в частност, дават възможност за свободна търговия със земя и свободно придвижване из страната.

И Столипин веднага се превръща в най-мразеният човек в Русия. Цялата страст на побеснелите революционери се излива върху му. Той е гонен като див звяр, взривяват къщата му, убиват членове на семейството му и накрая убиват и него. Цялата му реформаторска дейност продължава едва пет години.

След което, разбира се, всичко пак се успокоява. До момента, когато през 1917 г. Николай абдикира. Страната получава не просто свобода, а възможно най-голямата за времето политическа свобода – от абсолютна монархия се превръща в парламентарна демокрация по западноевропейски образец.

Това вече трудно може да се понесе. Обществената възбуда е толкова голяма, че обществото просто се разпада. Неговите остатъци намират успокоение и убежище в продължителен режим на тоталитаризъм.

В описаните случаи руското общество на три пъти надхвърля равнището си на поносима свобода. Всеки път по тази причина то изпада в кипеж и не се успокоява, докато не слезе под това равнище. Процесът може да се оприличи на отваряне на съд със силно газирана течност, която изкипява поради рязката промяна в налягането. Парадоксалното в него е, че частта от обществото, която инициира този процес, така наречените революционери, са смятани, а и те самите смятат себе си, за борци за същата тази свобода, докато в действителност те са само носители и изразители на страха на обществото от новото и непознатото.

Примери за такова надхвърляне на равнището, макар и не толкова ярки, могат да се намерят и във всяка друга европейска страна. Ваймарската република в Германия е пример за възбудата, обхванала немското общество след рязкото преминаване от монархия към парламентарна република в края на войната. То бързо намира успокоение в обятията на националсоциализма. Цялата френска история през 19 век е в същност история на колебанията около равнището на поносима свобода, белязани от три революции и една комуна. Внезапният скок към повече свобода в бившата Източна Германия е развил така наречената "осталгия" (т.е., носталгия по ГДР) у голяма част от населението й. Дори такова навикнало на свобода общество като английското също има своите граници на поносимост. Те, изглежда, бяха надминати по време на управлението на Маргарет Тачър. Тачър ограничи тиранията на профсъюзите, либерализира икономиката, и – нещо немислимо! – посегна на свещената крава на всяко едно управление – чиновничеството, като го намали почти на половина. Такива неща не се прощават. Като резултат тя беше, и продължава да бъде най-мразеният от англичаните политик от последните сто години.

(Тук може да бъдем запитани защо говорим за равнище на поносимата свобода, вместо да се опитаме да определим оптималното за дадено общество количество свобода, в което то достига състояние на комфорт. Работата е там, че това количество е трудно да се установи. Не можем да определим със сигурност колко от несвободата в дадено общество е плод на доброволно самоограничаване и колко – на причини, насилствено наложени от вън. Докато надхвърлянето на РПС и последвалата го реакция ни дава моментна, но обективна картина за състоянието на конкретното общество.)

Равнището на поносима свобода е различно за различните общества. Илюстрация на това е разпадът на СССР. В балтийските страни това равнище беше високо и те бързо се успокоиха в зоната на укрепналите демокрации. В страните от Средна Азия на места той доведе до граждански войни и накрая – до спокойното съществуване на завършени авторитарни режими. Самата Руска федерация е в процес на стабилизиране под формата на неукрепнал авторитарен режим.

Изводът, че съществува такова нещо като равнище на поносимата свобода, при това различно за различните общества, е изненадващ. То е като да открием, че различните хора имат нужда от въздух с различно съдържание на кислород. Най-общо това равнище е обусловено от цивилизационни, етнокултурни, географски и други причини, но то не е нещо предопределено и неизменно. То може да се повишава, дори бързо. Пример за това е Япония – до не много отдавна деспотично общество, което днес си позволява значителна свобода. Удивителен пример за различията, постижими вътре в една нация и само в рамките на две поколения е Корея. Докато южната й част бързо се е развила до либерална демокрация, северната дори е претърпяла отрицателно развитие. Може ли равнището на поносима свобода в дадено общество да намалява с времето? Доколкото изглежда, че то е просто средно аритметично от равнищата на съставящите го индивиди, ако това общество бъде системно лишавано от по-либералните си членове посредством изтребване, емиграция или просто чрез понижаване на качеството на образованието, то несъмнено ще претърпи регрес в това отношение.

Тук е време да помислим къде сме ние днес - след седемнадесет годишния преход, който за едни вече е завършил, за други – не, а за трети дори не е започвал. След бързия преход към свобода през 1989 г. страната се стабилизира като парламентарна демокрация. Според авторитетната вашингтонска неправителствена организация “Фрийдъм хауз” България е на границата между укрепнала и неукрепнала демокрация, но все пак откъм страната на укрепналите. На пръв поглед това изглежда като връщане към състоянието отпреди комунистическия режим. В действителност е направена крачка назад: възстановените демократични институции не работят или работят лошо. Политическата класа е подкупна, съдебната система не осигурява ефективно правосъдие и като резултат голяма част от властта e иззета от собственика й – народа – и е в ръцете на олигархията.

По време на прехода на два пъти беше направен опит да се достигне свобода над поносимото равнище - при правителствата на Филип Димитров и Иван Костов. И в двата случая обществото реагира бурно и бързо възстанови статуквото. Обществената реакция се изразяваше в повишена раздразнителност, свръхчувствителност към действията на правителството, желание да се разглежда под лупа всяко тяхно действие, както и в “непримирима революционност” – т.е., постоянно изразявано съмнение в достатъчно бързия ход на реформите или в достатъчно добрите намерения на извършителите им. Тези симптоми изчезваха веднага щом съответното правителство биваше сменено с друго, не толкова радикално. Днес двамата бивши министър-председатели продължават да са най-мразените политици в страната. “Костов е Тачър” – беше озаглавил преди време един журналист материала си, в който, без да разбира истинските причини за това, откриваше как Костов в България е мразен също като Тачър в Англия.

Така, че българският преход далеч не е завършил. Нещо повече, ако смисълът му се състои в това, за което говорим - непрекъснатия растеж на желанието за свобода, то той никога не би трябвало да свършва. Не е нужно да изразяваме някакъв песимизъм или оптимизъм по отношение на бъдещото развитие. Достатъчна ни е искрата надежда, която ни дава знанието на факта, че това е възможно и постижимо.

* Част от текста е публикуван във вестник "Седем".


Форуми Media Times Review