Media Times Review    Google   
___









идеи
 януари 2008

Капанът на политическата канонизация

Адам Михник


По този въпрос не е лесно да се пише, защото полковник Куклински не е политическа абстракция, а човек от плът и кръв, преживял какво ли не, изкарал дълги години в нелегалност със смъртна присъда, загубил двама сина. Дори само това вече налага сдържаност и мяра във формулирането на оценки.

При посещението на полковник Ришард Куклински във Варшава стана ясно, че за стотици хиляди хора той е национален герой; за други стотици хиляди обаче си остава предател, който е престъпил клетвата си за вярност. Какъв е всъщност Ришард Куклински? Не зная. Но зная, че неговият случай е далече от еднозначността.

Никой още не беше предизвиквал толкова ентусиазъм в средите на десницата и около нея, колкото той при триумфалната си обиколка на Полша. Идването му бе сравнявано с полското пилигримство на папа Йоан-Павел ІІ, а самия полковник – включително с Юзеф Пилсудски.

Струва си да припомним, че този необикновен фестивал десницата и Куклински дължат на двама полски политици: Александър Квашневски и Лешек Милер 1), които – според Збигнев Бжежински – са имали решителен принос в прокурорското решение за снемане на обвинението в предателство.Това решение бе подкрепено през есента на миналата година и от шефа на посткомунистическия всекидневник “Трибуна” Януш Ролицки. Едва благодарение на действията на политиците от кръговете на СДЛ стана възможно триумфалното идване на Куклински и политическото му канонизиране. Можем да се чувстваме засрамени от този факт, но нямаме право да го премълчаваме.

Преди шест години Виктор Ворошилски, човек мъдър и проницателен, писа за полковника: “Аз съм на страната на Куклински, защото ми се струва, че мога да разбера неговия житейски път от шестнайсетгодишен член на ПРП и войник, положително ентусиаст, макар може би и кариерист, разкъсван от младежка енергия и жажда за действен живот, направил естествена кариера в избраната област, с течение на времето изпълващ се с все по-голямо недоверие към света, в чието създаване сам участва, накрая напълно отвратен от него и взел опасното решение да му обяви тайна война човек. Това е една от полските съдби в нашата епоха, съдба на поколение, по-ярка от други, но не лишена от прилики с по-малко ефектни биографии, така че да оставим на мира засега разните символики и да разгледаме този живот в неговите човешки, сами по себе си достатъчно драматични измерения.”

Виктор Ворошилски беше писател, напълно свободен от фанатизма на крайната антикомунистическа десница, а гласът му не беше изолиран. Такива мнения не могат да се омаловажават. Други обаче също.

Познавам много хора, които години наред бяха в тотална опозиция на комунистическия режим и платиха за това скъпо: с дълги години затвор и оскърбления; животът им неведнъж бе заплашван от опасност. Но всички бяха единодушни в едно: и най-тоталната опозиция спрямо властта в ПНР, която смятаха за подчинена на Москва диктатура, не може да води до сътрудничество с чуждо разузнаване.

Защото в този момент свършва лоялността спрямо собствената държава, дори да е недемократична и несуверенна, и започва лоялността към чужда, макар демократично и изповядващо онези ценности, за които е трябвало да се води борбата. С това философията на полската демократична опозиция, която беше проамериканска, се различаваше от служенето на американското разузнаване.

Обвиненията на пропагандата по време на военното положение, че ние, хората от “Солидарност”, работим за чужди разузнавания, а не за Полша, дълбоко ме възмущаваха. Смятах, че работя за страната си, а тъкмо нашите противници защитават съветската собственост в тази част на Европа.

Имаше ненарушима граница, която отделяше дейността на демократичната опозиция за възстановяване на независимостта от работата за чуждо разузнаване. Много изтъкнати емигранти ме предупреждаваха да се пазя от контакти дори, камо ли от сътрудничество с чуждо разузнаване. Не срещнах нито едного, който да смята, че нашите нелегални дейци трябва да почнат подобен тип сътрудничество. Помня, че по-скоро всички тези обвинения на комунистическата пропаганда бяха отхвърляни с отвращение.

Разузнаването е разузнаване, шпионажът - шпионаж. Американските специални служби също прилагат не дотам елегантни методи: интриги, шантаж, подкупи, дори тайни убийства. В САЩ са издадени томове литература на тази тема. На нас, хората от демократичната опозиция, които заставахме с открити чела срещу диктатурата, тези методи ни се струваха подли и неморални. На времето за това писа Йосиф Бродски: “Винаги съм смятал шпионирането за най-долното човешко занимание, главно може би затова, че израснах в страна, където развитието на събитията се изплъзваше на обитателите й (…) Сигурно затова тази страна толкова се гордееше със своите ченгета и тайни агенти.”

Разбирам Бродски. Никога не са ми харесвали книгите за смели агенти, писани от функционери на службите като кап. Чехович, Мариан Реняк и други подобни.

“Презрението към шпионите – пише още Бродски – не е толкова защото те заемат нисък етаж на еволюционната стълбица, а защото предателството бута човек в пропастта.”

Виктор Ворошилски се опита да открие в биографията на Ришард Куклински някакъв друг вариант на собствената си съдба: от идейно преклонение пред комунизма до тотално скъсване с него. Йосиф Бродски би могъл да му отговори, че всеки, поел пътя на шпионажа, “от всички достъпни за човек възможности е избрал най-безплодната – измяна на една група хора в полза на друга”.

Дали да не погледнем глобално на проблема и да не установим: тогава светът е арена на борба между два блока – демократичен и тоталитарен, а Куклински действа в полза на свободния свят срещу потисническата идеология? Това може да се направи, но при условие че живеем във Вашингтон.

През 1945 г. в рамките на една глобална политика президентът на САЩ изрази одобрение на решенията от Ялта. Беше ли това в унисон с философията на свободния свят? Може би да, може би американският президент нямаше друг изход, но това не беше в унисон с полските национални интереси. През 1982 г. влиятелен американски вестник помести статията на изтъкнатия американски политолог Норман Подхорец, която критикуваше политиката на Рейгън. Подхорец твърдеше там, че Рейгън трябва да окаже толкова съществена подкрепа на “Солидарност”, в резултат на която да се стигне до съветска интервенция в Полша. Тогава Русия, обречена да се бие на два фронта- едновременно в Афганистан и Полша – би се оплела в противоречия, които биха я довели до крах.

Който живее във Вашингтон, може да разсъждава така. От тамошната перспектива Полша е същото поле за борба с комунизма като Корея, Виетнам или Афганистан. Но от Полша подобна глобална перспектива е фалшива. На един поляк не може да му е безразлично в един конфликт сто души ли ще загинат или сто хиляди - като в Афганистан. Полковник Куклински не е имал никакво влияние върху избора на американската стратегия.

В този случай е любопитна позицията на две личности, които много уважавам: Збигнев Бжежински и Ян Новак-Йежорански. И двамата защитават полковника.

Бжежински е изтъкнат американски политик с горещо полско сърце. Изглежда неговата американска логика допуска “спогаждане” на интересите на старата му страна и на САЩ.

Ян Новак-Йежорански дълги години беше шеф на Радио “Свободна Европа”. Допринесе много полза на Полша с трудолюбието, таланта и ангажираността си в нейната съдба. Стигна до извода, че пътят към независимостта й минава през САЩ. Не виждам в това нищо неуместно. От гледната точка на полски емигрант и войник от Армия Крайова това решение беше напълно рационално, беше взето публично и многократно бе обосновавано от самия него. И все пак той не беше голям ентусиаст на идеята полските емигранти да установяват и поддържат отношения с американските специални служби.

Какво точно и наистина е правил полковник Куклински, знаем само от него или трябва да вярваме априори на проф. Бжежински или Новак-Йежорански. Не сме видели никакви документи. Едно е сигурно: полковникът е работил ефективно за американското разузнаване.

Няма причина да се съмнявам в думите му, но това е единственият от известните ми случаи, когато човек е единствен свидетел на делата си. И изведнъж му се прощава всичко. Че години наред е бил в комунистическата партия и толкова високо ценен (също и материално), че да си купи луксозен дом във Варшава и да му останат средства за яхта, което не е типично за офицерите от Полската народна армия, че е работил достатъчно добре, за да се издигне до високи чинове. Забравя се, че е в армията през март 1968 година, когато у нас ставаха мерзки неща (достатъчно е да се надникне в армейската преса оттогава) и се извърши интервенцията в Чехословакия, а единственият извод, който си е направил, не е да осъди публично тогавашните безобразия, да напусне армията и партията и да се включи по някакъв начин в опозицията. Той решава да започне сътрудничество с американското разузнаване.

Може би е решил, че от мястото, което заема, ще направи много повече, отколкото ако е в опозиция? Не изключвам това, но когато някой стига до такъв извод, знае, че взема решението сам. Може би до същия извод е стигнал и съветският шпионин Рихард Зорге. Днес обаче никому в Германия няма да дойде на ум да нареди Зорге сред немските герои – до Клаузевиц и Бисмарк. Той е бил герой на службите, за които е работил, но не и на Германия.

Нашият класик Юзеф Игнаци Крашевски е бил френски шпионин, но този факт е дискретно подминат в христоматиите, не е обявен за добродетел, защото в това има нещо некрасиво, противоречащо си с нашия етос на борба за свободна Полша. Никой не твърди и че Крашевски е велик поляк, защото е шпионирал за Франция. Ако е бил такъв, то е въпреки това.

До ден-днешен в Германия се дебатира дали “Червеният оркестър” – комунистическата организация, работила за съветското разузнаване, може да се причисли към антихитлеристкото съпротивително движение. Били са против Хитлер, но са работили за чуждо разузнаване.

Без съмнение Америка е най-стратегическият съюзник на Израел. Но американските специални служби не се поколебаха да арестуват шпионина на Мосад Джонатан Полард, действал на територията на САЩ.

Самият факт на работа за американските спецслужби не е повод за гордост в Полша. Американски шпиони у нас имаше немалко. С някои от тях съм бил в затвора. Обикновено бяха неприятни, долни хора. Но, разбира се, много полезни за ЦРУ. И затова според неговата логика имат с какво да се гордеят. Нищо чудно тогава и че полковник Куклински бе удостоен с висок орден.

В този смисъл се заблуждават всички, които сравняват работата на офицерите от Армия Крайова с британското разузнаване със стореното от Куклински. Офицерите са го правили по заповед на началниците си. А нашият полковник през цялото време действа самостоятелно или най-вече по заповед на американските си шефове. Прави услуги на американските разузнавателни служби и няма никакво влияние върху това за какво ще бъдат използвани тези услуги. И само тези служби берат плодовете от неговата работа.

Сравняването на Лукашински, Висоцки, Траугут, организирали заговори в името на полската независимост, с Куклински, който сам решава да шпионира и прави всичко по поръчение на ЦРУ, без какъвто и да е опит да се свърже със “Солидарност”, Църквата или опозицията, ми се струва странно. Както впрочем и сравняването му с Адам Ходиш от ДС, свързал се с гданската опозиция и получил за това няколко години затвор. Никога не съм се колебал в оценката си за него – той също престъпи клетвата си, но действията му не бяха заръчани от задгранични господари.

Цялата тази митология и легенда, създавана около Куклински, е абсолютно неуместна и унизителна. А пък да се сравнява идването му с пилигримството на папата според мене е абсурдно.

Не съм съгласен с отец Юзеф Тишнер, че спорът около оценката на Куклински се води според старите политически разделения и че тези, които в миналото бяха за ПНР, сега обвиняват полковника в предателство, а противниците на ПНР сега го превъзнасят. През целия си живот бях против ПНР и тъкмо затова не изпитвам абсолютно никакво уважение към шпионите. Може би и затова, защото ги познавах.

През 1983 г., когато нашумя историята с Куклински, изпитах възхищение към американските спецслужби, че са съумели да внедрят свой агент в Генералния щаб. Полковникът ми беше симпатичен, защото бе успял да заблуди комунистическото контраразузнаване. Днес смятам, че основанията за тази позиция на Куклински може би са били важни. Не мога да отрека рационалността на схващането, че с решението си да бъде “къртица” в Генщаба е искал да вреди на Съветския съюз.

След като Куклински напусна страната, съдбата му беше в неговите собствени ръце. Първото интервю пред парижката “Култура” правеше впечатление на разумно и обективно. После обаче той започна да се държи по изненадващ за мене начин. Превърна се в ментор, започна да раздава поучения и оценки. Подобен тон прозвуча и при посещението му.

Ако приемем, че Куклински, решавайки да заработи с ЦРУ, е действал от позицията на върховната необходимост, то вече е трудно да се съгласим с тезата, че тъкмо той е спасил човечеството от ІІІ световна война. Нима Збигнев Бжежински вярва, че по времето на Картър Брежнев е гласял инвазия в Западна Европа? Звучи абсурдно.

Ако сметнем, че Куклински е имал право да окачестви сътрудничеството си с ЦРУ като патриотичен дълг – а така мислят стотици хиляди поляци – то трябва да сметнем и че състоянието на върховна необходимост е действало и за другата страна. Зад позицията на Гомулка, Герек или Ярузелски също е могло да има висши интереси. Те са могли да смятат, че в епохата на глобален конфликт главен гарант за териториалната цялост и западната граница на нашата държава – дори диктаторска и несуверенна – е съюзът с Москва. В този контекст пактът Гомулка – Бранд например беше успех на цяла Полша, не само на управляващата номенклатура.

В това противоречие има нещо от полската драма от 1914 г., когато обичащите родината си поляци служат в армиите на държавите, поделили си Полша, и стрелят един срещу друг. Но за да се разбере тази драма, е необходимо историческо въображение.

Дали полковник Куклински спаси Полша от съветска инвазия? Повечето данни свидетелстват, че ако някой и нещо реално е избавил страната от подобна катастрофа през зимата на 1981-82, то това са два други фактора. Първият е разумното поведение на водачите на “Солидарност” и Католическата църква, които избраха пътя на дългата пасивната гражданска съпротива. Вторият е политиката на екипа на Ярузелски, която не беше насочена към кървава разправа и не провокира ответни кървави реакции. По време на военното положение загинаха значително по-малко хора отколкото при майския преврат през 1926 г. например. Това също отстрани проблема със съветската интервенция.

Днес десницата може да говори за успех. Чрез тази обиколка полковник Куклински стана нейният нов ясен символ, който предизвика ентусиазма на масите. Това е символ и за в бъдеще. Самият полковник казва в интервю за сп. Впрост: “Ако се върна, няма да имам никакви политически амбиции и не смятам да се бъркам в политиката. Мечтата ми е само една: да обединя поляците около изграждането на нова демократична държава.”

Стана добре, че тази история беше легитимирана от юридическа гледна точка. И че Куклински днес е гражданин като всички други. Аз обичам да се започва на чисто. Нищо не забравям, но мисля, че е време да разберем: в Полша винаги ще има хора, които ще смятат за герой Куклински, и хора, които ще смятат за герой генерал Ярузелски. И с това трябва да се живее.

Но в същото време стана нещо недобро в полско-американските отношения. Полша трябва да бъде за САЩ съюзник и партньор, но не бива да дава поводи да я смятат бъдещ колективен полковник Куклински. Ако целият този фестивал трябва да означава, че отношението към полковника и американските спецслужби ще стане тест за патриотизъм на поляците, това ще бъде жалък финал на полската мечта за свобода.

Газета Виборча, 9-10 май 1998 год.
Превод: Силвия Борисова


--------------------------------------
Забележки:
1) Един от ръководителите на Съюза на демократичната левица, наследник на ПОРП. – Б. пр.


MTR книги
Очаквайте сборника с политически есета на Адам Михник
"Диалог вместо мантра"
на издателство "Панорама"

Принципът на идеалиста без илюзии е вечен: не изпадай в отчаяние. Така че ще повторя и аз като моя унгарски приятел Янош Киш: демокрацията не е само свободни избори, макар без тях да не е възможна. Демокрацията е непрестанен диалог, диалог спор за ценностите и начините за тяхното осъществяване. И дебат за миналото, спор за историческата истина, загриженост за свободното търсене на тази истина.
Адам Михник

Демокрацията е система от институции и процедури за свободно избиране на властта от мнозинството и за спазване всички права на малцинството. Това е политическа култура, основана на плурализъм и диалог, на различност и толерантност, това е осъзнаване на вроденото несъвършенство на политическия ред, на самоограничаването на свободите съгласно принципите на правовата държава и на конституцията. Накрая, това е убеждение, че са необходими институции на гражданското общество, които позволяват на гражданите да се организират за участие в обществения живот. Така разбирам демократичната държава и отвореното общество.
Адам Михник