Media Times Review    Google   
___









време
 януари 2008

Западните покрайнини,
една уж добре позната история

Мариана Христова *


І. Граница през къщи и дворове

В края на Първата световна война, с един печално известен договор от 27 ноември 1919 г., части от територията на страната, напълно български градове и села, са дадени на съседни държави. Някои нямат късмета, като българите от Южна Добруджа, например (които за известно време стават румънски поданици) да се върнат, по време на Втората световна война, обратно в пределите й. Българите от т.нар. Западни покрайнини, жителите на Цариброд (днешен Димитровград), на Босилеград - намиращия се близо до Кюстендил български град (за който много хора в България може да не са и чували) и пр., стават част първо от Кралска Югославия, после от Съюзна република Югославия, а днес - от Република Сърбия. И колкото и тъжно е да се напише това, много от техните потомци сега, след почти девет десетилетия, са престанали да учат, пишат, говорят, мислят на майчиния си език. Те все още се наричат българи, имат, де юре, особено с последния вариант на конституцията на Р. Сърбия от 2003 г., всички права да запазят своята идентичност, връзка с етническите си и културни корени и пр. Де юре. Де факто много от тях само се наричат българи; други се срамуват малко от това даже; трети са може би “сърбияни”, “югославяни”, един Бог знае какви. Не са никак много тези, които настина познават и обичат езика и културата на народа, към който все пак принадлежат. (Някои може да са станали и “прави сърби”, така да се каже, колкото и неточно е да се каже така.) Православните, сродноезични, толкова близки по манталитет и култура, толкова жизнени и достатъчно горди със собствената си национална принадлежност “братя сърби” (които днес по някаква ирония на съдбата са на път да изгубят толкова скъпото за тях Косово например), отдавна са решили, че което е станало тяхно, си е тяхно, какво е било преди, няма никакво значение. При това времената уж са вече напълно демократични - Сърбия и тя един ден, като страна, част от общото европейско пространство, може би ще стане член на Европейския съюз, или поне се беше запътила натам. ЕС с неговите усъвършенствани критерии за права на човека, включително що се отнася до всичко, гарантиращо езиковото и културно многообразие, запазването на културната идентичност и т.н. Ако и когато това стане обаче (ако барутният балкански погреб не избухне, разбира се, този път заради най-младата нация на континента, албанската, поради “горещия картоф” със статута на Косово или поради повече от един фактор), от т.нар. българско малцинство в Сърбия няма да е останало кой знае колко като идентичност. Ще остане едното име, при това писано грамотно най-вече само на сръбски.

Много мъка, много насилие, много манипулации е имало над това население в миналото. Най-жестоки са разприте между роднини, ако може така да се каже. Най-жестоко е понякога да направиш от едни българи сърби, именно защото имат същата вяра като твоята, Православието в случая, и език, който е доста близък, не от някоя съвсем различна езикова група. Жестоко не защото всеки насилствен или принуден избор на идентичност винаги е противен, а защото асимилирането, манипулирането на някого, който има сродни език и идентичност, може да стане по-лесно, по-невъзвратимо. И дори когато са го убедили, че няма защо да страда, няма защо да помни езика и корените си, най-добре да ги изтласка, да ги забрави (само проблеми от тях), и той точно това прави, приема другата идентичност - пак нещо остава в паметта, в съзнанието, в подсъзнанието ако щете, в личната и колективна памет. Принудата, насилствения, лъжлив, манипулиран избор. Така може в едно градче, в една община като Цариброд например, хората да си живеят, да се устройват, да мислят най-вече за алъш-вериша, търговията, икономическия напредък и пр.; заплатата на един учител от царибродската гимназия да е доста по-добра от тази на учителите в България (поне преди голямата стачка в началото на тази учебна година), а процентът смъртност и процентът самоубили се на глава от на населението да са много високи, едни от най-високите в сравнение с други общини в цяла Сърбия (дори в бивша Югославия, преди да се разпадне).

При това държава майка, България т.е., почти нищо не е могла да направи или не е направила да възпре тази асимилация. В продължение на всичките вече почти 90 години тя винаги е имала достатъчно свои проблеми. И колкото и да са се сменяли политическите режими, по отношение на българите, останали отрязани по западната й граница, е имала или скромна, повърхностна, плаха или никаква политика. (Ако не броим разбира се прословутата идея за Балканска федерация, прегръщана по различно време от различни ръководители на страната, като Ал. Стамблойски, например, който подписва през пролетта на 1923 г. известното Нишко споразумение с Пашич, или добре известните коминтерновски напъни на Г. Димитров и «братската му дружба» с Тито.) Така или иначе обаче политиката на България по отношение на “западните земи” не е довежда до възпирането на насилствената асимилация. Не облекчава страданието на немалко т.нар. обикновени хора (пращаните в лагери като прословутия Голи Оток или подобни нему), за това, че им е “трябвало повече бой “, за да престанат да се противят. Истината е горчива, много горчива, някои и днес мислят вероятно, че е по-добре да това да не се говори много, да не се знае. Каквото било било, да гледаме напред… (Само дето, как беше – преди да затвориш, помириш, надживееш една история; да затвориш всъщност една доста потулвана история – поне някои страници трябва отново да се прочетат. Да се отворят, осмислят, назоват…)

Затвърждаването на разделението между къщи, дворове, ниви и пр., на «стратегическата граница», прекарана след Първата световна война, едва ли е станало лесно. Ако се доверим на свидетелствата на френския журналист Анри Пози, изнесени в книгата му “Войната се завръща” 1) (излязла през 1934 г.), години след договора, довел до променянето й, границата е изглеждала така:

“По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва, слиза, следва от най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места - в Петрич, Стразимировци, Извор, Гюешево и пр. – по цялата дължина на българо-югославската граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националности, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позволително от властите на съседния град. Те му разрешават един месец след това, или никак не му отговарят. Най-често когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят намира нивите си ограбени или опустошени. Понастоящем, впрочем и от шест месеца насам, никакво позволително, вследствие на "старите мерки" не е разрешено от Белград.
Има работи още по-забавни!
Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават.
[…]
Групата селяни, които наблюдавах, преминавайки границата, когато забиваха коловете и ровеха земята по височините, които обграждат Цариброд - попълваха стената от телени мрежи. Те идваха - и това сведение ми беше дадено от френски консулски агент, чиито информации проверих след това чрез един източник, колкото безпристрастен, толкова и искрен - от съседните села Драговица, Скревищица, Горна Невлия. Някои от работниците имаха повече от шестдесет години, мнозина нямаха осемнадесет. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от пет до десет километра сутрин и вечер, за да отидат на работа.
Тях ги третират с немилостива строгост.
Видях до една гора, на няколко километра от Цариброд, сръбски стражари да се забавляват да ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с главата напред сред телените мрежи; жертвите с издрани лица ставаха, без да кажат дума!
Видях при изкопаването на вълча яма до Назаловци едно момиче - почти дете! - което не работеше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запретнат до кръста, да получава петдесет камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си!”
[…]
Никакво съобщение днес не е възможно, действително, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.”

ІІ. Трагика и комичност

Цитираното по-горе свидетелство на един явно не могъл да остане равнодушен към толкова много насилие европейски журналист е, както вече споменах, от началото на 30-те години. То, струва ми се, никак не си противоречи като логика на причини и следствия с едно свидетелство, написаното десетилетия по-късно, което намерих в книгата “Брод към Цариброд” на царибродския българин Властимир Вацев 2):

“Безсмъртният Андрич казва, че и гробовете умират; някои са паднали, наклонили са се и са готови да легнат до своя покойник, повредени, със строшени снимки, орнаменти и фигури.
И наистина на няколко места, натрупани на купчини или отделно, видях тежки каменни паметници, дялани грубо, почернели, посивели и покрити с плесен, със заличени надписи и надгробни слова. Други бяха лъскави и мазни като стъкло, но и на тях текстът беше нечетлив. По едно време се разнасяше мълва, че старите паметници нарочно се чупят и унищожават, за да не остане следа от предците ни и от произхода ни, а нали доскоро националшовинизма на една политика заличаваше следите ни и корените ни.
Разгледах единствената гробница, на която пише следното: “Тук почива Ранча Прьзвитера, родена 1832 г., починала 1903 година”, а от другата страна пише – “Тук почива Свещеникъ Рада Джурджовъ, роден в Табанъ на 14. V. 1830 г., починал на 10. VІ. 1909 година”. […]
В ширналото се гробище срещнах и познати, а на паметника им пише и на сръбски, и на български: “Овде почива тело Николе Соколовиhа, търговца, род. 1867 – 1934, супруга Бурга, поживе 80 година, поч. 17 новембра 1925 г., сахраньена у Софиjи”, а над словата са излети бронзови бюстове със зареяни погледи във вечното пространство. На паметника на български са издълбани имената на снахата Марийка Соколова 1906 – 1990 и Григор Соколов 1901 -1985. Кой не познава бай Гошо търговеца и кръчмаря и баба Мара, неведнъж обслужвали и в почтена възраст мющерии от различни поколения. […]
Истински бях изненадан и озадачен, когато стоях почтително пред паметника на Евдокия 1916 – 1973 и Михаил кожухаря 1914 – 1973, а на паметника на един езиков хибрид пишеше с всичките езикови и правописни нередности и сърбизми, което е ярка картина на трогателната историческа съдба на градчето и на постепенното замиране и заличаване на националната ни същност. И така, цитирам дословно думите на признателност: “За вечна признателност към вас последньи дар од нас за много обичана и не прежалима супруга… и по-нататък – маjка, татко, баба и деда. Спомен повдигат супруг Михаил син д-р Георги и снаха Jелка унуци Михаил и Владимир”.
Не ви ли се струва, че този текст показва загасването и на последните искрици от огъня на националното ни битие?”

Някъде между тези две достатъчно ярки, струва ми се, словесни илюстрации, може да се приведе и един пример с иначе доста комичен характер, свидетелстващ за това как в началото на 60-те години официални български представители по неволя прекарват една нощ на открито на площада в Босилеград.

“№412
Шифрована телеграма за посещението на служители от легацията в Белград на българо-югославския събор край Босилеград
Белград, 27 юни 1961 г.
Снемането на копие забранено
Връща се в шифроотдела
не по-късно от 48 часа след получаването
3707 Строго секретно!

Военното аташе др. Гърков със съпругата си и секретарят на легацията др. Николов посетиха събора край Босилеград. По пътя и в Босилеград са били непрекъснато блокирани и провокирани от многобройни агенти на УДБ. В градеца няма хотел. Бе предварително уговорената квартира стопаните казали, че по независими от тях причини не могат да ги приемат. Уговарят се на място с други български семейства, но и те след кратко време отказват по същата причина. Другарите са принудили да спят на площада сред града, смущавани от виковете и псувните на удбовци. Сутринта се умили и бръснали на площада. За българите не се намерило място за спане в града, населен с българи! През същото време в Кюстендил са били принудени двама наши граждани да напуснат хотела, за да освободят място за двама югославски дипломати в София.
Според осведомеността на другарите на голяма част на името на българското малцинство не били дадени пропуски за събора. На съвместно устроените трапези за роднини и приятели от двете страни на границата са се промъкнали и агенти на УДБ с оглед на техните задачи. Съборът преминал добре.
Нашата страна във всяко отношение е била по-добре представена.
Моля за указания как да реагираме във връзка с недопустимото грубо третиране на нашите другари от югославските власти.

Атанасов” 3)

Може би тук е мястото да кажа, че според мен тези иначе така “негостоприемни” през 1961 г. босилеградски българи са се съхранили повече като такива, неизвестно защо, може би заради това, че от едната страна ги огражда планина, която е естествена граница и по нея е минавала и държавната граница преди злополучния договор от 1919 г. В босилеградското основно училище днес се изучава майчиния език в отделна паралелка, извоюването на която, въпреки изрично описаните права за това в сръбската конституция, не е минало без гражданската активност и борба на местните хората с български произход. Изолирано от една страна от границата, а от друга – от планинска верига, на това иначе толкова колоритно градче с толкова колоритни жители, се е обръщало най-вероятно по-малко внимание от страна на държаната власт, отколкото на Цариброд. Който, както е известно, се намира на международен път. Ако в Цариброд днес може би почти не се чува българска реч, в Босилеград може и да се чуе. И колкото и да е уж един и същ диалектният говор, този в Босилеград все още е български, може да се познае като български, още не е така съвсем изгубен като например говорения и писания(!) в Цариброд или Пирот “пиротски език”, който лично аз примерно разбирам точно толкова, колкото и сръбския. Но макар и да учат някои деца в училище български (колко са те в Босилеград не знам, но в Цариброд са още по-малко, там майчиният език се учи само факултативно, хората се страхуват или са дезинтересирани повече), въобще не съм сигурна дали те или техните родители, ако щете, могат да напишат правилно дори своя етноним, думите “българин” или “България” на майчин език. Това, което е още по-важно, обаче е, че много от тези наши сънародници, въпреки че все още продължават да се наричат българи, са хора, които във всекидневната си култура, във всекидневното си общуване и пр., са вече носители не на два езика, не на две култури (което в случая би било и е разбира се съвсем естествено), а само на една. И тя все повече не е малцинствената.

ІІІ. Защо майките не говорят на майчин език

Как точно се постига това? Ами постига се, не само с насилие във всеки случай. Постига се с образователна, културна, икономическа и пр. политика. Която, на приливи и отливи, с повече или по-малко толерантност, в крайна сметка е преследвала в продължение на десетилетия една и съща цел. Постига се, в края на краищата, и заради естествения инстинкт за оцеляване, заради естествени стремеж към работа, спокойствие, благополучие, мир на всеки човек. И въпреки че иначе, поне в наши дни, не би трябвало да има, формално, никакви проблеми по съхраняването на езика и идентичността. Както често може да се чуе от различни институции в Сърбия като контрааргумент на въпроса защо изучаването на майчин език сред българите в Сърбия е толкова слабо застъпено – тези хора просто не искали да учат майчин език. Което може и да е вярно, поне отчасти. Вече няколко поления те са били убеждавани по най-различни начини, че техният народ, техният език, техният произход са срамни, излишни, не струват. Че българският език е “неваляшен” език. (Какво точно значи “неваляшен” може някой да попита. Значи език, който не струва.) За това как се изучава историята, например, колко обективно, след като дори наименованието “Ньойски договор” старателно се избягва, не може да се обясни с няколко реда. Иначе разбира се не е безинтересно да се види как се представя в нея завладяването на една не своя територия и удържането й в своя. Но и в това отношение, струва ми се, езикът, налагането на различни норми на книжовен език пак се оказват важни. (Достатъчно е да се сетим примерно за това как в края на Втората световна война изведнъж се появяват нови, различни правила, думи, букви в изписването на един език, македонският говор стана език т.е. Как македонците стават “нация”, народ, произлизащ от Александър Македонски и пр. Защо великият Александър не е знаел и дума, примерно, от днешния македонския език, не е никакъв проблем за досегашната и сегашната македонска историография, за македонската наука въобще. Понеже нея, оказва се, нито един исторически факт, или документ, или логическо несъответствие, хич даже не може да й се опрат… Но това все пак е отделна тема.)

Е, пиротска нация примерно едва ли би могло да се изобрети, малко са хората просто, но, както вече споменах, пиротски език има, имало даже и пиротски народ (и порода “пиротско агне” има, каква е тя точно не знам, важен е в края на краищата локалният “патриотизъм”). Както ми обясняваше веднъж един българин от Западните покрайнини, в езикознанието може да няма пиротски език, но иначе има. Някои даже са убедени или поне сръчно убеждавани, че точно тази диалектна смесица от сръбски и български диалектни говори - кодифицирана разбира се през сръбски граматически правила; с много сръбски думи, които са научили от деца, кой ти гледа кои са сръбски, кои не - е точно това, което предците са им завещали и точно него трябва да пазят. Като се има предвид, че сръбският и българският езици са доста близки; че езикът, който и да било той, поне в лексикално отношение няма как да не търпи заемки или промени; че вече няколко поколения деца от българското малцинство се научават на грамотност през книжовните норми на сръбския; че порастват естествено в смесена, двуезична среда - не е чудно, че за тях българският език, особено в книжовната му форма, с всяко следващо поколение става все по-слабо разпознаваем, “външен”, “не свой”. А сръбският - все по-понятен, първичен като писменост и грамотност, социализиращ, свой.

Външно иначе разбира се всичко е наред, всичко е, така, съвсем демократично. В училище като гимназията “Св. Кирил и Методий” (бивша “Йосиф Броз Тито”) в Димитровград, където чуждоезиковото обучение е доста застъпено (четирима преподаватели по английски, двама по френски и пр.), единственият, който преподава български, едва ли е много зает. За тази учебна година са се записали да учат майчин език, доколкото знам само няколко деца. Няколко деца по два часа седмично учат факултативно “неваляшния” език. Училището изглежда иначе доста модерно, има и сайт, (във вариант само на т.нар. сръбска латиница). Какво пише на сръбска латиница за кирилицата в този сайт, за нейния произход и разпространение, е също, бих казала интересно...

Преди няколко години един дългогодишен преподавател по български език и литература от Босилеград, Пене Димитров, публикува изследване за учебните програми по български език в Р. Сърбия 4). В него между другото се казва, че българското население, останало в ивицата отрязана българска земя, която в България започва да се нарича Западни покрайнини, е имало 100-хилядно население. Колко ли е то днес?

“Българите в Сърбия са общност, която населява изконно своя земя в Босилеградско, Димитровградско (Царибродско), Клисурско и Звонско, без примес от друго коренно население. Макар че са най-близо до столицата на България, в сравнение с другите български общности извън държавните граници тези българи най-дълго са в изолация от майката родина и от българското национално развитие. […]
От създаването на първите светски училища сред българите, които днес са в държавната територия на Сърбия, до края на 20. век в позициите на българския език в системите на образование се очертават няколко периода. До 1920 г., когато Западните покрайнини са част от българската държава, това е майчин, роден, език и основен предмет. От 1920 до 1941 г. в Кралството на сърби, хървати и словенци и в Югославия българският език изобщо не присъства в учебните програми, всъщност българите нямат свои учебни програми. Това е период, когато националните белези на българското население в Кралството брутално се заличават. От есента на 1941 до пролетта на 1946 г. българският език отново присъства във всички сфери на живота на българите в Сърбия: просвета, култура, администрация, правосъдие, информиране и пр., естествено - и като основен учебен предмет в средното образование. От 1946 до 1948 г. - период на бавно отстраняване на българската администрация, в пределите с компактно българско население българският език запазва позицията си на роден език - предмет, чието изучаване в основното и в средното училище е подсигурено програмно и методически. От 1949 до 1982 г. българският език като учебен предмет в Сърбия има труден път. Това са десетилетия на пълна изолация от род и родна страна, на премахване обучението на български език в гимназиите, на формално запазване законовата база, отнасяща се до основното училище, - обучение на български като майчин език. Междувременно учебните условия постоянно се влошават, материалната база обеднява, а обкръжението от сръбски език и култура е агресивно. От 1982 г. в основното училище, а в гимназиите - от 1990 до 1998 г., българският език е със статут на чужд.
[…]
Лицата, които проявяват влечение към българската култура и просвета, са подложени на тормоз, за да бъдат сплашени и да се откажат от интересите си; Учителите и преподавателите по български език са лишени от правото и възможността да опресняват и да усъвършенстват подготовката си в семинари и курсове в Сърбия, макар че най-ползотворно това би било в България; С безкраен цинизъм се заявява пред световната общественост, че „българското малцинство има всички права, но не иска да ги ползва“!; В учебното дело на българите в Сърбия българският език получава всевъзможни названия: български език, майчин език, роден език, малцинствен език, език на народността, език на малцинството, език на обществената среда, български като майчин, български като немайчин, език на обучение, български език в двуезично обучение и пр. В този умишлен словесен лабиринт дори езиковед специалист не е в състояние да се оправи.”

ІV. “Европейска граматика”

Когато преди няколко месеца попаднах случайно в електронния форум към Община Босилеград 5), четейки различни мнения по една или друга тема ми направи впечатление, че думите “българин”, “български” се срещат написани по най-различни начини. Участниците в този форум, повечето млади хора разбира се, бяха повечето убедени, че е точно толкова правилно думите “българин”, “български” или “България” да се напишат и като “б’лгарин” “бугарин”; “бугарски”, “б’лгарски”; ”Б`лгарија”, “Булгариjа”. Те някак съвсем спонтанно се обидиха първоначално, че по нещо, едва ли не толкова очевидно, въобще се отваря въпрос.

Какво мога да добавя към това? Може би факта, че малко преди проблемът със статута на Косово да се обостри и да стигне, поне засега, до “задънена улица”, в края на миналата година Сърбия подписа споразумение с Европейския съюз за стабилизиране и присъединяване. Председателят на Сръбската скупщина Оливер Дулич каза тогава ( 7 ноември 2007 г.), че парламентът на страната ще направи всичко до края на 2008 г. Сърбия да добие статут на кандидат-член на ЕС. После този европейски прилив позаглъхна, скри се даже, сръбските официални представители показаха ясно, че по отношение на отделянето на Косово нямат никакво намерение да отстъпват. Каквото и да се случи оттук нататък, проблемът с Косово едва ли ще се реши лесно, а проблемите, породени от исторически събития с много по-задна дата, като тези с българското малцинство в Сърбия, не че някога въобще са били на по-преден план, но сред подобна обстановка могат само да минат на още по-заден.

Дали някой, който и да било той (дали в България или в Сърбия, или където и да е) ще се сети, между другото, че на сърбите в Косово може да им се случват неща, подобни на тези, които са се случили или се случват с българите от т.нар. Западни покрайнини? И да се сети, кой ще го чуе? Равнопоставеността, взаимното зачитане, “равенството” между различните хора и народи (за “равенство и братство” създателят на СФРЮ Йосиф Броз Тито например доста говореше, “равенство и братство”, постигнато с кръв…), както и прословутите модерни ценности за правата на човека, за пореден път могат да се окажат за озовалите се “в неподходящо време на неподходящо място” хора празни декларации.

Що се отнася до българското малцинство и ролята на държавата-майка, България т.е., в това отношение, страната ни ще продължи да води бих казала напълно предвидима политика. Някаква по-особена загриженост или проницателност едва ли може да се очаква. (Такава към живеещите в България липсва, какво остава за живеещите отвън). Република България ще продължи да дава гражданство, паспорти на българи (а може би и на сърби, роми и пр., кой казва, че не дава и на хора не с български произход?), живеещи в т.нар. покрайнини (поне до евентуалното приемане, ако то се случи, на Сърбия в ЕС). Тези, които нямат двойно гражданство, ще продължават да ходят всеки път за визи до недотам удобното консулство в Ниш. Получилите гражданство разбира се ще могат да си карат колите с европейски номера (то защо им е иначе гражданството…). Или да ходят на Черно море на почивка уж на езиков курс (понеже са учители, не знаещи добре български), а почивката ще е на разноски на българското Министерство на образованието. За това, че много от тези българи се наричат такива само по име или пък все още има от какво да ги е страх, няма да се отваря въпрос, кой се интересува? (“Страх лозе пази”, нали, и въобще доста добре са поработили и пак си работят добре в това отношение т.нар. тайни служби.)

Въпроси от рода на тези

дали наистина малцинството ни в Сърбия има реални, безопасни условия да изучава своя майчин език;
дали все още няма скрито преследване, заличаване на идентичността;
дали преподаващите майчин език имат необходимата квалификация;
защо изучаването на испански, примерно, в един град с преобладаващо българско население може да е задължително, а българският да се изучава само ако някой родител се сбърка/престраши да си запише детето;
защо малцинственият език, литературата, написана на този език, корените на това малцинство непрекъснато се неглижират;
дали обществеността, ако щете, в нашата съседка, е готова да погледне на своите съграждани от български произход по един поне малко по-различен, не толкова балкански, не толкова само привидно европейски начин;

са някак твърде далече от полезрението на българското общество. На пълноправната иначе членка на ЕС българска държава. На медиите, които рядко отделят време на подобни теми (само колкото да отразят, примерно, поредния добросъседски събор). Като европейци, но не дотам, може би смятаме, че някак си не е редно, би било проява на лош вкус и пр., ако говорим по-открито за състоянието на малцинство, имащо общо със самите нас. Неговата идентичност не е въпрос, който, и преди, и сега, когато и да било, се е разглеждал отделно, в своята специфична цена; като нещо, което си струва.

Мариана Христова


* Мариана Христова е родена и живее в София. Завършва журналистика в Софийски университет "Св. Климент Охридски" през 1993 година. Работи и сътрудничи на издания като в. "Студентска трибуна", в. "Ранно утро", в. "Македония", в. "Българска корона", в. "Български глас" и други, на програма "Хоризонт" на БНР, както и на електронни медии.


Бележки към текста:

1) Кратки откъси от “Войната се завръща” са копирани, макар и без назоваване на първоизточника, и в една от темите на Димитровградския форум, на адрес http://www.dimitrovgrad.org.yu/carfor/viewtopic.php?t=689

2) Властимир Вацев, “Брод към Цариброд”, С., 2003.

3) АМВнР, оп. З ш, а.е. 451, л. 189. Бланка. Оригинал. Машинопис.

4) Пене Ив. Димитров, “Учебните програми по български език в Република Сърбия (1941-2001)”, http://liternet.bg/publish8/pidimitrov/syrbia.htm. Статията е публикувана през 2002 г. в сп. “Български език и литература”.

5) http://www.bosilegrad.com/forum/index.php



Форуми Media Times Review