Media Times Review    Google   
___









перспективи
 юли 2002

Кратка история на Ясер Арафат

 

От Дейвид Брукс
Лидерът на ООП е ужасен администратор, но е брилянтен в изграждането на имидж

Ясер Арафат твърди, че е роден в Йерусалим, но всъщност е роден в Кайро. Твърди, че принадлежи на знаменитото йерусалимско семейство Хюсеини, но всъщност е техен далечен роднина. Твърди, че се е отказал от шанса да учи в Тексаския Университет, но според един от биографите му, роденият в Палестина писател Саид К. Абуриш, е малко вероятно някога да е бил приет в този университет. Арафат твърди, че е обезвредил десет бронирани израелски военни коли по време на арабско-израелската война през 1948 година, но Израел твърди, че не е имал военни съоръжения в сектора, където е бил той. Ясер Арафат твърди, че е направил милиони като бизнесмен в Кувейт, но това със сигурност също е лъжа.
Очевидно Арафат е роден лъжец. Но той е и повече от това: всички негови лъжи са предназначени за създаването на една романтична аура около него и около палестинския народ. Арафат днес е най-ексцентричният политически лидер в света, за това се е разделил с обикновения живот и напълно се слял със своята кауза. Той никога не е имал нормален домашен живот. Никога не се е интересувал от комфорта, от собствеността или нормалните удоволствия. Не се е интересувал от социални проблеми, книги или култура. Абуриш казва, че за последните четиридесет години Арафат е посетил ресторант само веднъж. Животът му на тотално политическо отдаване го е превърнал в изключително странно същество и го е дарил с ненаситна жажда да притежава палестинската кауза изцяло за себе си.
За повечето от тези неща, вероятно е виновен баща му. Майката на Арафат умира през 1933 година, когато е едва пет годишен. Баща му е дребен търговец на платове, който прекарва по-голямата част от живота си обзет от идеята да възвърне някаква земя в Египет, притежавана от семейството му преди 150 години. Съдебните дела по този въпрос са дълги и мъчителни и в крайна сметка завършват с неуспех. Бащата не чувства малкия си син особено близък и го изпраща да живее при роднини в Йерусалим. Двамата скоро се отчуждават. Арафат по-късно променя името си (истинското му име е Мохамед Абдел Рахман Абдел Рауф Арафат ал Кудуа ал Хюсеини). Когато баща му умира, противно на арабските обичаи, Арафат не си прави труда да посети погребението.
Ясер Арафат е бил лош студент, но е погълнат от политиката. Като студент в това, което днес се нарича Университета на Кайро, той е член на две организации - Федерацията на палестинските студенти и Съюзът на египетските студенти, който е в много близки отношения с палестинците. Той създава саркастичното и недодялано списание "Гласът на Палестина". По същото време попълва документи за емиграция в Канада, но животът му вече до такава степен е свързан с публичните речи, лобирането и политическата агитация, че никога не осъществява плана си за емиграция.
След поражението на арабите през войната от 1948 година Арафат стига до извода, който е в сърцето на неговия политически успех - палестинците не трябва да разчитат на арабските правителства за помощ, но трябва да вземат борбата срещу израелците в свои ръце. В действителност той никога не се разколебава от това си убеждение. Той винаги връща парите на арабските правителства, ако са дадени с някакви уговорки. Шумно се спречква с арабските лидери - от египетския Ануар Садат до саудитския принц Абдула - когато се опитат да вземат лидерството в борбата за палестинската кауза.
Първата подобна битка на Арафат беше срещу Организацията за освобождение на Палестина, която бе изградена през 1964 от различни арабски страни, за да координира палестинските действия. Арафат смята тази група за марионетна организация и затова създава Фатах - едно движение имащо характера на по-радикалните кръгове като алжирските революционери, Че Гевара, виетнамските комунисти. За да отстрани ООП от сцената, Арафат започва серия нападения в Израел. Във военно отношение те са пълно фиаско - един от опитите му да взриви някакъв канал пропада, а когато една от групите му се опитва да проникне внезапно в Израел, се натъква на йордански граничен патрул и в престрелката един от войниците на Фатах е убит. Но като публично изпълнение действията на групировката печелят фантастичен успех и пленяват фантазията на палестинския народ.
Усетили заплахата, арабските лидери опитват различни начини да обуздаят Арафат. Хафез ал Асад, министърът на отбраната на Сирия, го арестува през 1966 по обвинение за убийство в Дамаск. (Не става ясно дали въобще Арафат е бил в стаята, където е извършено убийството). Асад го осъжда и иска екзекуция, но по това време Ясер Арафат вече си е изградил мощна репутация и това е причината да бъде освободен безшумно.
Стратегията на Арафат да действа сам се оправдава от катастрофалния провал на арабските правителства във войната през 1967 година. Организацията Фатах не взима участие в тази война и така остава незасегната. Някои палестинци са толкова огорчени от арабското поражение, че се съгласяват с идеята да бъде изградена палестинска държава по Западния бряг и Газа. Арафат обаче не е между тях. Той прави публични изявления на Западния бряг, и въпреки своя египетски акцент, успява да мобилизира младите хора към военно решение на националния им проблем. Скоро след това започва поредица от атаки срещу Израел. На 21 март 1968 година неговите войници влизат в малка битка, в която умират двайсет и осем израелци, а повече от стотина палестинци са убити. Тази "победа" сплотява палестинците във време, когато никой не би действал срещу Израел. Чрез Фатах Арафат става глава на Организацията за освобождение на Палестина и от тогава е безспорен лидер на палестинската кауза.
Той е доказано посредствен партизански лидер и ужасен администратор, но брилянтен създател на имидж и морал. В началото на кариерата си той се облича в западни дрехи; но през 1956 година, на един студентски конгрес в Прага, той се появява облечен в традиционните палестински дрехи - това е жест, който веднага предизвиква сензация сред присъстващите западняци. (Според Абуриш, Арафат прекарва по час всяка сутрин в увиване на своето кафие, така че да прилича на картата на Палестина). Военните дрехи, пистолетът и тридневната брада идват по-късно, но подобно на кафието, те са внимателно подбрани символи. Най-великите моменти на Арафат винаги са били свързани по-скоро с публични успехи, отколкото с военни победи - появата му на корицата на Time през 1968 година, речта му пред Обединените нации през 1974. Неговата първа цел винаги е била да създаде и отгледа това, което може да се нарече "палестинска запазена марка" и да сплоти палестинската душа около себе си.
През 1974 година един югославски филмов екип е изпратен да заснеме битка в Израел, ръководена от Арафат.(В началото на своята кариера Арафат участва в атаките; той не е страхливец, както някои в последно време го определят.) Екипът чака два дни на посоченото място покрай израелската граница, но Арафат не се появява. Когато накрая снимачния екип го открива в неговия офис в Дамаск, те изказват недоволството си, че е загубил времето им. Той им предлага да заснемат една импровизирана атака, в която уж пуска своите помощници в сърцето на битката, докато крещи фалшиви команди и се взира разгневено в картите. Това брилянтно представяне е оценено от филмовия екип и директорът на продукцията поздравява Арафат за неговите командирски качества.
Винаги, когато арабските лидери се опитат да вземат под свой контрол палестинската борба, Арафат им отвръща. През зимата на 1977-1978 година Ануар Садат прави обръщение към израелския парламент и започва мирни преговори с Израел. Отговорът на Арафат е на 11 март. На тази дата единадесет добре обучени групи на Фатах слизат от корабите си близо до Хайфа и убиват 34 израелци и раняват още 80. Израел отговаря с атака срещу палестинските бази в южен Ливан. Така Арафат предизвиква яростните контраатаки на палестинците. Последвалата серия от конфликти разпалва арабското публично мнение, след което Садат е изолиран, а героичния имидж на Арафат и палестинците се вдига до висините.
Арафат изглежда не се грижи какъв тип палестинска държава иска да изгради - дали да е марксистка, демократична или фундаменталистка. Той няма политическа идеология и не се стреми да води своя народ в някаква определена посока. Той въплъщава всички идеологически фракции в Палестина и така е способен да ги обедини.
Навсякъде, където се появят, той и неговата армия носят безредие. През 1969 година се установяват в Йордания и скоро след това започват да тероризират местните хора и да подкопават йорданския режим. На следващата година е Черният Септември: йорданският крал Хюсеин започва голяма и кървава война с палестинците, убивайки хиляди и изгонвайки Арафат и неговата армия от страната. Подобни неща се случват и в Ливан десетилетие по-късно, когато палестински гангстери грабят банки и събарят местното правителство. Накрая пристигат сирийците и възстановяват реда, а това събитие е известно като Черния Юни. По някакъв начин Арафат оцелява във всички кризи - в битките с йорданците, сирийците, египтяните, ливанските християни и, разбира се, с израелците. И всеки път, вместо да бъде държан поне частично отговорен за големите страдания, които понася народът му, предизвикани от действията на неговите хората, именно той се смята за фигурата, която един ден ще донесе освобождение от страданията. Това е значително политическо постижение.
След подписването на споразумението в Осло, на Арафат е възложена отговорността да управлява администрацията в Западния бряг и Газа. Неговите армии обаче започват да тормозят палестинците, така както измъчваха йорданците и ливанците няколко години преди това. Той не се впечатлява от това, но същевременно се опитва да контролира всеки детайл от палестинския живот - както твърди, например, че лично преглежда всяко разрешение за строеж и решава коя къща да бъде построена. Всичко това поквари ефективността на палестинската администрация и неговата популярност рязко спадна.
Непосредствената заплаха за контрола на Арафат в делата на палестинците, в периода след споразумението в Осло, не идва от арабските лидери. Проблемът са парите. Арафат изпитва хориническа нужда от средства за управлението на бюрократична машина, и този проблем се усложнява с времето. Много палестинци вярват, че Арафат е участвал в Осло, само защото е подкрепил Ирак във Войната в Залива, като с това е отблъснал финансовите си поддръжници (главно в Саудитска Арабия и някои европейски правителства) и това го е оставило без избор. Той е бил принуден, твърди се сега, да подпише този договор, който много палестинци определят като ужасно споразумение. Този договор може да бъде пътят към политическата изолация на Арафат - едно действие несъмнено необходимо, за да се постигне работещо споразумение в Близкия Изток. Ако споразумението не бъде осъществено, тогава може да бъде заменено със спиране на финансовата подкрепа - единственото нещо, което е поддържало неговия авторитет във времена на спокойствие.
Юли 2002

Вашите мнения и коментари върху статията могат бъдат отпечатани в Media Times Review. Ако имате лична позиция по темата, не се колебайте и я изпратете на MTR. Тя ще стигне до широка и интелигентна публика и може да предизвика дискусия, както и да ви помогне да осъществите полезни контакти с хора, които имат близки до вашите интереси и идеи. Ако е нужно, ние ще редактираме вашето писмо. Адресът, на който можете да направите това е: mteditor@abv.bg

Очаквайте в Media Times Review "Сила и Слабост" от Робърт Каган.

"Време е да спрем да се правим, че европейците и американците споделят общ възглед към света, или дори че живеят в един и същи свят. По всички важни въпроси, свързани със силата - резултатността на силата, моралността на силата, привлекателността на силата - американските и европейските перспективи се различават. Европа предпочита един самовъздържащ се свят на закони и правила, международни споразумения и сътрудничество. Тя иска свят, който се доближава до след-историческия рай и относителния просперитет, или постигането на това, което Кант наричаше "вечен мир". Съединените щати същевременно остават в тресавището на историята, упражнявайки сила в анархистичния Хобсов свят, където международното право и управление е несигурно и където истинската сигурност, защитата и подкрепата на либералния ред все още зависят от притежаването и използването на военна мощ."