Media Times Review    Google   
___









хора и изкуство
 юли 2002

Идеята за това интервю се появи спонтанно. В един момент на вглеждане около ми бях забелязал множеството следи от ирландска култура, които леко, незабележимо се домогват до мислите и възприятията ми. Независимо от конкретната форма на проявление, тази ирландска експанзия е силно натрапчива. Няма нужда от много примери за да докажа това си твърдение - достатъчно е само да спомена имената на U2, Cranberries, Shinead O'Conner, The Corrs в музиката, RiverDance и Lord of the Dance в танца, Лиам Нийсън, Гейбриъл Бърн в киното, Джеймс Джойс, Оскар Уайлд в литературата. Всичко това ме доведе на мисълта да се запозная с някои страни от новоизграждания в момента образ на ирландската култура. Въпросът, откъде би следвало да започна, реших по възможно най-лекия начин: спрях се на първото име, което попадна пред очите ми. А това бе актьорът Гейбриъл Бърн. Ето и неговото мнение относно причините за този бум на ирландска култура.
Материалът е подготвен от Милен Недев

Г.Б.:Мисля, че това се дължи основно на универсалността на темите в ирландската култура. В нашата музика съществува комбинация от необуздана, неограничена веселост, която в същото време е съчетана с някаква особена меланхолия. И групи като U2 и Hothouse Flowers наред с някои по-млади излизащи в момента банди успяват да вземат тези емоции и да ги вплетат в своята музика - така се е разкрило, че хората от цял свят откриват връзка с нея. Сега за пръв път в нашата история ние изпъкваме като невероятно уверена нация, при това след стотици години потисничество и репресии в условията на колониализма и Католицизма. И нашата Берлинска стена вече падна. Днес отново се обръщаме към нашата собствена култура, за която дълго време ни бе втълпявано, че трябва да се срамуваме и че тя няма никаква стойност. А сега ние не определяме културата си по това, как тя се отнася към Британия. Всичко това се случва успоредно с икономическия бум. Вероятно ние сме сред най-бързо развиващите се икономически страни в Европа днес. За пръв път емиграционния поток на Ирландия е отрицателен. Прибират се вкъщи хора от Америка и Европа, като с това донасят придобитите от тях задгранични влияния, влияейки по този начин и на тези, които са останали. Много е вълнуващо да бъдеш част от този съзидателен поток.
Вероятно точно заради това вълнение Гейбриъл Бърн при всяка възможност се връща в родината си за да снима. По същата причина той членува в Ирландската филмова компания, като по този начин може да оказва влияние върху стила на филмите, които се финансират и правят там.
Г.Б.:Преди десет години, никой ни би дошъл в Ирландия за да снима филм. "Ардмор Студиоус" в Дъблин се продаваше за по-малко от един милион паунда: можеше да купиш цяло функциониращо филмово студио за милион и половина. А сега тук се правят филми непрестанно. Ние имахме прекрасен министър на културата, човек на име Майкъл Д.О'Хигинс, който въведе рязкото падане на таксите за филмовите продукции. И в момента обстановката тук невероятно благоприятна за заснемане на филми.
Като доказателство за тези му думи могат да се приемат продуцентските му проекти "Into The West"(1992) и спечелилия Оскар "In The Name Of The Father"(1993).
Сценарият на "Into The West" е дело на стария приятел на Гейбриъл Бърн Джим Шеридън. В тази нискобюджетна ирландска приказка Бърн пресъздава образа на печален циганин-пияница, който, измъчван от вина за смъртта на жена си, умряла по време на раждане, напуска своя род с двамата си млади синове, и отива в Дъблин. Там момчетата постоянно бягат от училище, а бащата бяга от живота, търсейки забрава в уискито. Но тяхното ежедневие се преобръща наопаки с появата на мистериозен бял кон, излязъл с галоп от морето. Притча за почитането на корените на хората и вярата в мистичните знаци на живота, историята също разказва за изчезващата общност на ирландските цигани, наричани "пътниците".
Г.Б.:Всичко започна с разходката на едни мои приятели из строителните площадки на Дъблин. Неочаквано, на седмия етаж на някакъв блок те видели бял кон, стоящ на терасата. Един от тях седнал и написал кратка история за това, а по-късно убедихме Джим Шеридън да напише сценария. Но ни отне много време да убедим някой, че в разказ за две хлапета и бял кон може да има нещо, което хората биха искали да видят.
В "Into The West" може да се видят съзнателните усилия на Бърн да участва във филми, които да отразяват неговата същност, неговите идеи и мисли. Тук, в ирландската провинция, той говори Шелта, език, близък до специфичната му ирландска интонация.
По думите му, нещото, което най-много го е впечатлило в "пътниците", била способността им да усвояват, абсорбират, особено когато това се отнася до поп културата.
Г.Б.:Те наистина умеят да вземат нещо, от което ти си се отказал и да го превърнат в нещо, носещо смисъл за тях. Един мой познат, впоследствие станал мой приятел, живееше в колиба със своите седем или осем деца, заедно със своите кокошки, пилета и кози. Той ме представяше на своето семейство и на своите животни : "Тази кокошка е Мадона, черният петел се казва Майкъл Джексън. А това е Фред Астер. И правеше всичко това без каквато и да е ирония."
По много неща Гейбриъл Бърн оприличава ирландските "пътници" с индианците.
Г.Б.:Уседналата общност винаги се е отнасяла с недоверие към тях. Всъщност това е вид дискриминация. Те пият на улицата, само защото не им се позволява да влизат в баровете. Същото нещо се е случило и с американските индианци. Отнета им е била културата, идентичността - и се е появил проблем. Може да изглежда, че в Ирландия няма расистки проблеми, но това е така, тъй като тук няма цветнокожи. Циганите тук представляват един вид романтична свобода, но от друга страна никой не ги желае в своя град.
За 1992 година "Into The West" стана филм №1 в Ирландия, спечелва и много добри отзиви на фестивала на независимото кино в Сънданс, Юта, организиран от Робърт Редфорд. Бърн смята, че хората намират филма за вълнуващ, заради това, че "филмът разказва как една майка се връща, за да се увери, че децата й наистина са добре; той внушава, че любовта на майката към децата й е по-силна от смъртта. На някои хора това може да прозвучи сълзливо-сантиментално... може да не искат да знаят нищо за това. Но идеята, че любовта е по-могъща сила от смъртта е темата на "Брулени хълмове", също така е и темата на "Призрак", който спечели повече от 250 милиона".
Малко по-особена е историята на създаването на спечелилия Оскар "В името на Отца".
За пръв път Бърн се запознава с историята, когато, по време на един презокеански полет прочита книгата на Джери Конлън "В името на Отца". Тогава в него се заражда идеята да създаде филм за "Гилфорд Фор", група на ирландски националисти, несправедливо осъдени на доживотен затвор за терористичен акт, извършен в Лондон. И в този проект той вижда изпит на "нашето понятие за свещена справедливост".
Г.Б.:Но какво би се случило ако такова нещо не съществува, ако може да те приберат от улицата и да те затворят за цял живот и никой никога да не разбере за това? Единствената причина за освобождението на героите е, че сънлив асистент е предал някакви си досиета на техния адвокат. Това е една твърде страшна ситуация, едно голямо съмнение относно идеята ни за демокрацията. Направата на този филм е източник на огромна удовлетвореност за мен.
Работата по проекта обаче се не се развила според очакванията на Бърн.
Г.Б.:Отидох на среща с човека, който беше написал историята, и той ми даде правата й само за един долар. Аз му казах, че не мога да му обещая, че ще привлека Арнолд Шварценигер, но ще направя филма. И така, намерих автор, който четеше своите къси разкази в едно кафене в Ийст Вилидж, и заедно направихме първите варианти на сценария. След това занесох написаното на Джим Шеридън, по късно към нас се присъедини Даниел Дей-Луис, малко след това и Ема Томпсън.
Но веднъж присъединил се, Джим Шеридън поема управлението на проекта. Той прави няколко промени, за да засили драматичния ефект. Те обаче не срещат одобрението на Бърн, който бил изпълнителен директор. И въпреки, че "В името на Отца" получава седем номинации за "Оскар", включително и за най-добър филм, неудовлетоврението от това развитие на проекта допринася за порива на Гейбриъл Бърн да създаде своя собствена компания.
Като основен мотив да се захване с продуцентската професия, Гейбриъл Бърн посочва своето влечение към необикновеното и нестандартното. Като резултат от тези вълнения през 1993 година се ражда филмовата компания "Мирабилис", която той основава заедно с бизнесмена от Дъблин Патрик Рейнсфорд.
Г.Б.:Събрахме се заради общата ни любов към един определен тип филми - основно, филми, които никой друг не е гледал, или, ако и да ги е видял, то ги е забравил.
Освен с реализирането на филмови продукции, компанията "Мирабилис" се занимава и с производството на документални филми, в които Гейбриъл Бърн е режисьор и продуцент. Може би един от най-добрите осъществени от него проекти е произведения съвместно с National Geographic телевизионен филм, разказващ малко известен исторически анекдот за ирландските жертви на глада и чоктауските индианци. През 1845 година близо два милиона и половина ирландци умрели от гладна смърт, а други два милиона емигрирали в Америка. По същото това време чоктауските индианци, населявали Северна Оклахома, били изгонени от своята земя и принудени да прекосят над 500 мили до новия им дом в Мисури. По време на това пътуване, известно като "Пътят на сълзите", един беден чоктау чул за гладуващите ирландци, събрал 170 долара и ги изпратил в Ирландия през 1846 година.
Г.Б.:Прочетох тази история във вестник в някакъв супермаркет и си помислих, че от това би произлязло страхотен сценарий. По този начин се роди и целия документален филм. И това истински ми харесва - да открия идея и да кажа : "Нека направим нещо, което никой друг не е правил."
Журналистите, пишещи за Гейбриъл Бърн, често намират за особено интригуващо да открият филмова звезда, която се включва в проекти поради своя интерес към тях, а не защото са част от тактическата схема на нечий агент.
Г.Б.:Хората намират за странно, че мога да участвам в заснемането на документален филм за BBC, да правя радио-интервю с Краля на "пътниците", както и да записвам албум с поемата на Алън По "Маската на червената смърт" по едно и също време. Преди време смятах, че в света всичко е тотално объркано, че порядък може да се установи само по голяма случайност. Но мислите ми оттогава се промениха - сега вярвам, че съществува порядък във всичко; затова е и толкова важно за мен да върша всякаква работа, дори и ако само десет човека видят крайния й резултат. С всяко свое действие можеш да се докоснеш до нещо на пръв поглед незначително , но което да предизвика силен отзвук на някое друго място във вселената, за който дори не сме и подозирали.
Предполагам, че в голяма степен роля за така формирания характер на актьора са изиграли неговите детски години сред работническата класа на Дъблин. Роден на 12 май 1950 година, Бърн получил по неговите думи "традиционното за 19 век възпитание сред каруци сено, зелени поляни и ферми". Баща му бил майстор на варели във фабриката на "Гинес" в Дъблин.
Експериментаторската му душа за пръв път потърсила изразяване когато, на 12 години, той напуснал родния си дом и се записал в католическото семинарско училище в Бирмингам, Англия.
Г.Б.:Тогава бях много млад. А орденът беше много хитър. Свещениците идваха в класната стая и изкушаваха въображението ни. Представете си: навън - облачен, зимен дъблински ден; ти стоиш в стаята и си на 11 или 12 години. Свещениците ти показват картини от Африка, коне, планини и сини небеса. Въобще и не споменават за това, че са нужни 10 или дори 12 години обучение, безбрачие. Всичко, за което си мислехме бе, че вече няма да е необходимо да седим на чиновете. Те ни продадоха едно бягство в Африка. Четирите години там не изпълниха романтичните очаквания, които имах, когато постъпих. Очевидно не бях подходящ за свещеник. Въпреки това не съжалявам за времето, прекарано там, тъй като получих прекрасно образование, имах време да оценя нещата, от които бях лишен.
Какви може да са били тези неща?
Г.Б.:Бях лишен от всичко - футбол, цигари, особено от момичета. Когато през 1964 отидохме да гледаме концертите на Битълс, Ролинг Стоунс и Манфред Ман в Бирмингам и видяхме всички онези пищящи момичета, а после се върнахме в тихата семинария, си помислихме, че нещо не е наред. Не мога да ви опиша чувствата, които събуди в мен резкия преход от манастирската тишина и установения ред и правила на ежедневния училищен живот към изпълнените с облечени в миниполи девойки улици на Лондон, където отидох на следващата година.
Въпреки това решението да напусне монашеската общност не е било никак лесно.
Г.Б.:Дълго страдах от чувство за вина. Още от 12-годишна възраст ми беше втълпявана идеята, че направеният веднъж избор е за цял живот. Йезуитите имат един израз : "Дайте ни едно момче преди да е навършило седем и то ще бъде наше за цял живот." Не искам да кажа, че в манастира са ни промивали мозъците, но там запечатваха в ума ни твърде властни мисли за верността, упорството и постоянството, за съблазънта и изкушенията.
Когато днес го запитват за отношението му към религията, Гейбриъл Бърн обича да цитира ирландския драматург Брендан Беън, който, попитан дали вярва в Господ, казвал: "През деня съм атеист. Нощно време, или когато съм в самолет, вярвам в Бог."
Г.Б.:Да не вярваш в Бог е свързано с проявата на едно предизвикателство. "Аз не вярвам в теб, така че покажи ми." Често правех това, когато бях дете. Имах навик да поглеждам нагоре към небето и да казвам : "Ако наистина си там горе, запрати някоя от твоите мълнии веднага и ме превърни в пепел! Хайде, направи го!" Преди си мислех, че вярата е нещо, което или притежаваш, или не. Тогава още бях самонадеян и циничен. Но с годините осъзнах, че вярата всъщност е въпрос на избор. Тя изисква голям кураж, който преди ми липсваше. Човек трябва да може да вярва напук на очевидността. Светът е пълен с необясними страдания, но трябва да запазим вярата си, тъй като без нея нещата нямат смисъл.
Следващите спирки по маршрута на неговия живот са не по-малко интригуващи. След дипломирането в Дъблинския Университет, започва професионалната одисея на Бърн, по време на която е изкарвал прехраната си като сервитьор, археолог, човек за домакинска работа, работник в морга, водопроводчик, пощальон на временен договор, журналист, служител в застрахователна компания, учител и преводач от испански и галски език, клисар и дори като тореадор. При това с лека душа признава, че във почти всички тези начинания е претърпял провал.
Г.Б.:Да, можех да стана майстор-готвач, но веднъж изгорих обяда на Джаки Онасис. Да, напуснах семинарията след като по-възрастен свещеник опита да ме прелъсти. Да, бях ужасен водопроводчик; да, намирах археологията за отегчителна; и накрая - да, бих искал да стана матадор. Бях научил всички движения. Но и трите неща, които се изискваха за това... грация, хитрост, смелост...не бяха в характера ми. Не се страхувах от бика, до момента, в който застанех срещу му, и виждах пред себе си огромните му рога и свирепия блясък в очите му. Когато отидох на Коридата в Мадрид и попитах как мога да стана матадор, само ми се присмяха.
На 29 години, докато учителствал в Дъблин, бил помолен от един от своите ученици да организира курсове по драма. Идеята допаднала на Бърн, и скоро след това той вече бил съумял да запали голяма част от подопечените си да пишат и играят свои собствени пиеси. Работата събудила и неговите творчески импулси и той продължил да се занимава с актьорско майсторство, участвайки в аматьорска драматична трупа към театър "Фокус", където играел легендарния дъблински актьор Диърдре О'Конъл. По-късно бил привлечен от братята Питър и Джим Шеридън в техния новаторски проект за театрални изкуства. Там за пръв път работил заедно с Лиам Нийсън и Ком Мийни. Скоро играта му го довела до престижния "Аби Тиътър", крепост на течението на ирландската ренесансова литература от началото на 20 век, и някогашен дом на Уилям Бътлър Йейтс, Джон Милингтън Синдж и Шон О'Кейси.
Г.Б.:Още от малък изпитвах любов към тъмната утроба на киносалона. Да бъдеш в затворено помещение с голяма група хора, и при това да си останеш насаме с виденията от екрана - това си беше един вид пренасяне. Бях прехвърлян от един свят в друг. Никога не загубих това чувство. През цялото ми юношество посещавах поне по пет филма на седмица.
Хората имат право, когато казват, че актьорството е отмъщение на срамежливия човек; киното със сигурност е убежище за много, много самотни хора. Човек може да бъде сам в залата, и все пак да не е самотен. Усещането е почти като в църква. Там ти си част от някаква общност, другите хора допринасят за усещането, но в същото време твоето лично отношение се простира отвъд тълпата.
Макар да открива работата, която истински го увлича, Бърн не смята, че е имал представа с какво се захваща.
Г.Б.:Не мисля, че решението ми бе съзнателно. Всичко, което знам, е, че една година преподавах, а на другата бях в бюрата по труда като актьор без ангажименти.
По време на престоя си в "Аби тиътър" Гейбриъл Бърн изпълнява доста роли на сцената и натрупва опит. Но въпреки това чувства, че театърът като проводник на емоции все повече отживява, става все по-елитарен.
Г.Б.:Един успешен филм достига до 85 милиона зрители. Докато една пиеса може да се играе в продължение на три седмици и да бъде посетена от не повече от 300 души. Единствените хора, които могат да си позволят да отидат на Бродуей са тези, които имат възможност да платят 45 долара за билет; а повечето от нещата, които съм гледал там, са пълни глупости, за които не бих дал и 10 долара. През 16 век хората са ходели да гледат Шекспир и това е бил начин да изразят своите чувства, само че нещата са се променили. Понякога се чудя дали театърът ще съществува след още 50 или 100 години.
Най-вероятно тези му мисли са го подтикнали да се обърне към киното. След първите му участия в няколко излъчвани в Ирландия и Англия сапунени сериали, Бърн се прехвърля отвъд океана, за да опита късмета си в Холивуд. Резултат от това му начинание са цяла поредица от филми с негово участие, всеки с различен успех. Но като че ли той не се притеснява особено от този факт.
Г.Б.:Някои от филмите ми наистина може и да не са видени от много хора, но най-малкото не ми пречат да се погледна в огледалото, знаейки, че съм ги направил не за пари, а защото съм вярвал в нещо, което сценарият е искал да изрази. Всеки филм е различно преживяване. Понякога, при снимането на най-успешните си проекти, съм имал отвратителни моменти. А в някои от големите си провали съм се забавлявал от сърце.
Бърн е винаги словоохотлив, когато го попитат за оценката му за собствената си актьорска си игра.
Г.Б.:Не знам. Не съм претенциозен актьор. Опитвам се да почувствам характерите си в дълбина. Това е подобно на казаното от Джойс за писането: "Единственото истинско писане е, когато се наведеш ниско над кладенеца на подсъзнанието си, извадиш оттам, каквото намериш и го излееш върху белия лист." Освен това рядко актьорът има контрол върху продукцията. Да видиш завършения филм е много особено преживяване. В него са събрани и вградени в едно различни моменти от твоята работа. Понятно ми е защо някои артисти не отиват да гледат филмите, в които участват. Понякога описаната реалност тотално се разминава с това, което ти мислиш. Не е важно дали аз мисля, дали филмът е добър или лош. Това просто е неуместно. Резултатът, по някакъв странен начин, не е свързан с теб.
Актьорските превъплащения на Бърн са много разнообразни: играл е аристократи, пътници, гангстери, бизнесмени, каубои, пирати, но във всички тези роли прави впечатление, че показва себе си. Диаметрално противоположно на младежките си идоли Робърт Де Ниро и Ал Пачино, за него, актьорството е свързано с разкриване, откровение, а не с прикриване. В този смисъл винаги се е възхищавал на Спенсър Трейси и Джийн Хекмън.
Г.Б.:Спенсър Трейси никога не си е слагал брада, не е бил с фалшив нос или гърбица. Винаги е бил Спенсър Трейси, но това, на което зрителят реагира, е неговата откровеност. Има актьори, които са по-ярки и показни, но това за мен не е игра. Спенсър Трейси имаше куража да бъде себе си, а не да се опитва да се представи като някого другиго. А това е и истинското актьорство, голямото предизвикателство е предоставиш емоциите си в услуга на режисьора, да използваш личната си болка за да изразиш чувствата, с които могат да се асоциират другите хора.
В последно време Гейбриъл Бърн отказва участие в много филми, някои от които щяха да го направят един от най-скъпоплатените актьори в света.
Г.Б.:Не снобизмът ме кара да приема или откажа роля в някой филм. Отказът ми е продиктуван най-вече от нивото на повечето сценарии. Често ми се е струвало, че продуцентите не са заинтересувани от реалността на това, което правят. Това, за което единствено ги е грижа, е филмът да има успех. Въобще в момента Холивуд рядко произвежда смислени социални филми, които да променят мисленето на хората. За хората там, филмът е просто един хамбургер. Първо той се прави, след това се продава - бизнес като всеки друг. Не искам да засягам никога - просто това е действителността.
Вероятно немалка роля за оформянето на тези му виждания за киното е оставила и работата му с такива режисьори като Джон Бурман, Коста-Гравас и Майк Нюъл.
Г.Б.:Обичам чувствеността на европейското кино. Обичам простотата, поезията във филмите. По мое мнение в днешното кино има твърде малко поезия. В замяна на това, се набляга (особено в американските филми) на разказването на истории, на преминаването от А до Я колкото се може по-бързо. Всичко това постепенно води и до изгубване уникалността на актьорите. Днес има много звезди, които изкарват много пари и могат да продадат един филм, но е спорно дали това ги прави велики актьори. Продуцентството до голяма степен вече се свежда до това да успееш да привлечеш в проекта си някоя котираща се звезда.
А дали Бърн вижда светлина в края на тунела?
Г.Б.:Вярвам, че публиката получава това, които й се предлага, а не което желае. Постоянно чувам хора да казват, че са отишли на някой тъп филм само защото са нямали по-добър избор. Но нещата и не са толкова прости. Миналата година около 70% от приходите на киносалоните в Европа са от посещенията на американски филми. Това нашествие на американски филми, за добро или лошо не се наемам да съдя, е започнало да разяжда националните черти. Помислете какви могат да бъдат резултатите от продължаването на тази яростна атака на Холивуд и евентуалната победа в света. Тези филми закърняват умовете на хората в Америка. Има европейци, които казват : "Не искам това да бъде единствения ми избор. Разбира се, можете да правите каквито филми искате, но не отнемайте правото да избираме." Да отнемеш правото на цяла страна да избира за себе си е невероятно културно посегателство.
По-лошото е, че всичко това не касае само киното. Това нашествие рефлектира и върху цялостната култура на народите.
Г.Б.:Едно от нещата, които открих по време на пребиваването си в Америка, бе, че тамошните хора нямат никакви познания по география и история. Това чувство за културно превъзходство, царящо в момента там, е опасно за всички, тъй като е едностранчив поглед върху нещата. Има хора, които считат, че след 150 години Европа ще се превърне в културен сателит на Америка. Четох някъде, че на всеки две седмици, някъде по света, примерно на някой малък остров, се губи по един език. Френската академия се оплаква от загубата на езици. Галският език вече е мъртъв. Вярно, все още се преподава, но никой не го употребява повече. Уелският е отмиращ език. С огромни усилия успяват засега да запазят Бретонския и Баския езици. А идеите и езика вървят заедно. Ако бъдем погълнати културно и лингвистично, не е трудно за представяне и бъдещето, където ще бъдем част от една огромна монокултура.
Пътищата за спасение на идентичността си всеки трябва избира според поривите на сърцето. За Гейбриъл Бърн тези спасителни сламки са се оказали родното му място, семейството и работата му.
Г.Б.:Мисля, че прехода от един съкровен град като Дъблин, където всяка улица, всяка къща ти носят спомени за някаква история, до град, в който можеш да вървиш цял ден по една улица и да не стигнеш до нейния край, неминуемо е съпроводен с едно отчуждено и самотно чувство. Не обичам заобикалящото ме да ме подтиска с гигантските си размери. В Дъблин сградите не са високи; там можеш да се изкачиш по билото на някой от околните хълмове и оттам да се взираш в отвъдните планини, или към морето. Дъблин е нещо съкровено за мен. Той винаги ще бъде моя дом, винаги ще бъде в моето сърце. И понеже сега живея извън моята страна, извън родната ми култура, се заобикалям с неща, които да значат нещо за мен. В дома ми в Бевърли Хилс няма вещ, която да няма своя собствена история.
Малко хора знаят за шестгодишния му брак с актрисата Елън Бъркин, плод на който са двете им деца Джак и Роми. Вероятно това се дължи на липсата на скандали около тях. Дори след раздялата си, те са останали добри приятели, което е много трудно за постигане според Бърн. Често обича да разказва, колко важно е за него е било появяването на децата му.
Г.Б.:Преди си се представях в изкуфелите си старини наобиколен от семейство от момичета, малки Малки Жени. Е, разбира се, не се получи точно по този начин. Момчетата са невероятни, но една дъщеря... Не мога да гледам "Бащата на булката" без да усетя заседнала буца в гърлото си.
Много важно за възпитанието на децата ми е, че всяка година ги водя в Ирландия. Толкова е лесно да бъдеш заслепен от масовата култура тук, в Щатите. Те трябва да са наясно, че имат друга традиция и наследство, които са един огромен дар за тях.
По собствените му думи точно любовта към децата му, желанието му да запази някои от своите мисли и спомени за тях са били основните мотиви да издаде книгата с автобиографични есета "Картини в главата ми".
Г.Б.:Моят син сега е петгодишен. И веднъж почувствах, че ако нямам възможност да му разкажа за това, откъде произхождам, че ако някога - да чукна на дърво - нещо се случи, може би нямам да имам шанса да му кажа : "Това е частица от света, от който аз произлизам - и той е напълно различен от света, в който ще израснеш ти." Реших, че написването на тези разкази ще бъде начин...когато децата ми пораснат...да се върнат назад към това, какъв е бил техния баща, противопоставен на човека от екрана. И си помислих, че след време те ще имат някакъв спомен за моята душа. Не исках да пиша нещо истински дълбоко, не исках и това да става моя професия. Просто желаех книгата да се получи като фотоалбум, така че да можеш да я прехвърлиш и да кажеш : "О, това съм аз на 8, а ето ме и на 12, а тук пък съм на 20; ха, ето ме на 40, а така изглеждам сега". Мисля, че в общи линии и точно това се получи.
Всъщност Гейбриъл Бърн пише от повече време, отколкот прави филми. През младите си години в Дъблин той е основал литературно списание, наречено "Мостът", което "продавахме на пияниците, висящи по кръчмите след 10 вечерта през съботните и неделни вечери". По това време един от неговите къси разкази, "Спомен за жълтите нарциси", е бил прочетен в ирландското радио. През 1989 година съставя месечна колона с филмови прегледи в ирландското списание "Магил". Новелата му "Мълчаливецът" дори е включена в антологията "Най-добрите съвременни ирландски къси разкази".
Г.Б.:Милиони хора са написали посредствени произведения. Какво лошо има и аз да се присъединя към тях? Сериозно, винаги съм проявявал интерес към писането. Но съм се поотдалечил от това, тъй като професията ми е да снимам филми, докато пиша през свободното си време - дори не бих могъл да нарека това хоби. Освен това трудно ми е да си представя някой, който си изкарва прехраната с това. Кълна се в Бог, след миньорството, това е най-тежката работа, за която се сещам. Да ставам всяка сутрин, без значение дали вали или пече слънце, и да седя пред бюрото ден след ден...предполагам, че човек може наистина да прави това само ако е истински запален, ако наистина вярва, че трябва да се занимава точно с това, да има нужда от това.
Така или иначе, в същността на нещата според Бърн е това, че, както е казал Уйлям Блейк, човек може да открие цялата вселена в едно зрънце пясък.
Г.Б.:Някои от нещата, до които съм се докоснал, бих желал да опиша в някой по-късен момент от живота си. Чувството, което изпитвам, когато пиша, е сходно с вълнението от хвърлянето на камъни във водата и удивлението, което се поражда при предизвиканите от него вълни по повърхността. Това ми е направило особено силно впечатление при книгите, защото когато взема някоя книга, или списание, или статия, или нещо друго, и го прочета, посланието стига директно до мозъка ми. По-различно е с телевизията, където просто си седиш на едно място, докато образите прехвърчат пред очите ти; където липсва усилието да погълнеш внушаваните идеи. С времето осъзнах за себе си, че когато дори слабо се докоснеш до нещо, то събужда нещо друго в някого, за когото дори не подозираш, че съществува.
Но като че ли времето не е изличило навика на Гейбриъл Бърн да живее съобразно инстинкта си. Инстинкта, който го движи в играта му. Инстинкта, който го е подтикнал още като малко момче да напусне своя дом в предградията Дримнаг, обитавани от работническата класа на Дъблин, и да се запише в училище за послушници в Англия. Инстинкта, който го е принудил на 32-годишна възраст да напусне сигурната си преподавателска дейност, за да се отдаде на актьорската игра. Инстинкта, който му е казвал, кога едно отношение вече се е изчерпало. Инстинкта, който го е накарал да скъса с атеизма и да приеме в сърцето си вярата във всемогъщия Бог. Бърн не винаги е следвал инстинкта си незабавно, но винаги се е вслушвал в него, предано, дори егоистично.
Г.Б.:Винаги съм правил това, което съм искал. Вероятно заради това и не съжалявам за нищо.