Media Times Review    Google   
___









перспективи
 юли 2002

Бъдещето на "Историята"

От Стенли Курц

Това е моментът на Самуел Хънтингтън. Светът на културни и религиозни противоречия от толкова дискутираната (и широко критикувана) книга на Хънтингтън - "Сблъсъкът на цивилизациите", безспорно настъпи. Дали все още можем да видим един алтернативен свят - глобалният триумф на демокрацията, описан в брилянтната книга на Фукуяма "Краят на историята и последният човек"? Това е същият въпрос, който си задавахме, докато разсъждавахме върху това какво означава да "победиш" в Студената война. Въпросът на нашето време е: кое е истинското бъдеще на света? Дали Хънтингтовия културен сблъсък или pax democratia на Фукуяма?
Разбира се, това е въпрос с политически импликации, и двете книги до известна степен са книги за политика - какво трябва да прави правителството на САЩ. В основата си обаче да избереш между Фукуяма и Хънтингтън, означава да изразиш визия за социалния живот на човека. Какви са мотивите на човешкото действие? Колко силна е религията като културен фактор? Дали демокрацията е най-цивилизования и естествен път за живот? Въпроси като тези са в сърцето на спора между Хънтингтън и Фукуяма, и ние можем да влезем в едновременна политическа полемика само като се движим в големите проблеми, поставени от двамата мислители, а не около тях.
Във философско и духовно отношение "Краят на историята" и "Сблъсъкът на цивилизациите" трудно могат да бъдат по-различни (въпреки, че всяка от двете книги може да бъде наречена "консервативна"). Четейки внимателно, ние ще открием и неочаквани места на близост. Независимо от това, в края на краищата нито Хънтингтън, нито Фукуяма, ни казват от какво се нуждаем, за да синтезираме техните перспективи - или поне да решим коя от тях да изберем. Двете книги са едновременно допълващи се и различни. Взети заедно, те оформят рамката на затрудненията, които светът изпитва днес. Така, те ни разкриват дилемата, че в момента човечеството трябва да взима под внимание всяка книга поотделно.
Основи на конфликта
Всеки, който следи войната и дебатите около нея, ще намери на почти всяка страница от "Сблъсъкът на цивилизациите" нещо близко и провокиращо мисълта. Книгата сякаш е писана тази година. Бързо се забрави колко спорно бе това изследване, когато се появи преди няколко години. Въпреки уважението, с което визията на Хънтингтън бе приета от политическата общност, неговият прием в академичните среди и сред либералните мислители, формиращи общественото мнение, остана поразително враждебен.
Причината "Сблъсъкът на цивилизациите" да боде очите и на либерализма, и на мултикултурализма, е една и съща. За Фукуяма мотивът на историята е либералното желание за равно признаване, а Хънтингтън грубо отговаря "Човешко е да се мрази". Хората се нуждаят от идентичност и те я постигат чрез враговете, които си избират. След Студената война новите форми на идентичност неизбежно ще бъдат построени върху нови модели на вражда. Религиозните и културните различия, казва Хънтингтън, ще бъдат основата на бъдещите сблъсъци.
Тази визия за цивилизации, чието естествено състояние е омразата и по-малко вярата и приятелството, беше прекалено трудна за приемане от една нация, където всеки иска да живее в хармония с другите. Но Хънтингтън продължава с аргументите. Няма идея, която може да потвърди неизбежната човешка омраза или да предскаже възхода на културните вражди като цяло, но Хънтингтън изтъква "мюсюлманската склонност към насилнически конфликт" като най-важното предизвикателство към световния мир и американската сила. "Мюсюлманската агресивност и насилие, казва той, се доказва с факти от края на 21 век, и нито мюсюлманите, нито не-мюсюлманите, могат да го отрекат." Все пак този факт бе отричан… до последния септември. За читателя след 11 Септември е доста любопитно да види как Хънтингтън унищожава твърденията на Клинтън (а и на сегашния президент на САЩ), че Западът няма проблем с Исляма, а само с ислямските екстремисти:
"Основният проблем на Запада не е ислямския фундаментализъм. Той е Исляма, една различна цивилизация, чиито хора са убедени във върховенството на своята култура и са обзети от малоценност, заради слабостта на своята сила. Проблемът на Исляма не е ЦРУ или Държавния департамент по отбраната. Проблемът е Запада, една различна цивилизация, чиито хора са убедени в универсалността на своята култура."
Екота на Хънтингтовата обида към либерализма не свършва тук. Докато Фукуяма твърди, колко необходима е демокрацията, за да се свалят оръжията, Хънтингтън казва, че поощряването на демокрацията и модернизацията зад граница, означава още война. И не само това, изборната надпревара в не-западните общества, казва той, подсилва апелите към национализъм и довежда на власт пълните с омраза фундаменталисти, което усилва вероятността за международен конфликт. Социалната и икономическата модернизация, допълва той, откъсва обществата от миналото им и по този начин възбужда традиционалистки реакции. Но най-голямата атака на Хънтингтън спрямо либерализма е неговото твърдение, че вярата в ценностите на глобалната демокрация е по-скоро характерна черта на Западната култура, отколкото универсална истина.
Мултикултуралистките идеи също попадат под шпагата на Хънтингтън. Повдигайки Веберовата класическа (но не табу) теза, Хънтингтън твърди, че културните фактори са отговорни за различната степен, в която различните общества са способни да се модернизират.
Хънтингтън се обръща и към образования международен елит като казва, че той е благосклонен към развитието на демокрацията и капитализма, но е много малък, за да осъществи идеите си - този елит е културно маргинализиран в своите собствени общества, дори и когато е на власт. Нео-марксистките носители на "пост-колониалната" теория в академичните среди са периферна група в същата тази класа, съставена от високо-образовани мигранти, както на Запад, така и в своите родни страни в другите части на света.
Терминът, който се използва от пост-колониалната теория тези дни е "хибридност". Неговата препоръка е смесване на културите. Но "хибридност" не означава чак толкова много. Вместо да бъде използван за изграждането на систематична теория на културното взаимодействие, пост-колониалните критици използват термина просто за да подкопаят твърденията, че тясно свързаните и близки култури могат да бъдат добре формулирани и анализирани.
От тази перспектива най-големият грях на Хънтингтън е неговият културен "есенциализъм" - неговото настояване да се разглеждат културите като свързани цялости, но със собствена субстанция, вместо като неопределени, взаимно проникващи се хибриди. Когато Хънтингтън изтъкна "мюсюлманската склонност към насилнически конфликт", рядко бе открито порицаван от учените като културен фанатик. Вместо това, те иронизираха неговия "наивен есенциализъм" - "склонността му към насилнически генерализации", така да се каже. Но пост-колониалистите са селективно критични към генерализациите. Фактически, тяхната собствена работа зависи от високо обобщената концепция на "Ориентализма", която изпуска няколко века традиция в западните изследвания върху Близкия Изток.
Четейки, пробудени от 11 Септември, е повече от ясно, че книгата на Хънтингтън не е пълна с недопустим "есенциализъм", а с уместни генерализации. Отново и отново и с толкова много думи Хънтингтън успешно предрича бъдещето. Той неуморно повтаря, че ние сме в дългосрочна битка (включително периодите на интензивно насилие) с мюсюлманския свят. Но тези генерализирани прогнози са най-малкото. Той не само е прав, но и не греши в наблюденията си за причините. "Сблъсъкът на цивилизациите" представлява един разширен, все още актуален и успешен анализ на социалните корени на ислямския фундаментализъм.
Как Хънтингтън успява да предвиди бъдещето толкова точно? Той признава, че бъдещето вече съществува в настоящето. Той призна и разкри това, което другите не искаха и не успяха да признаят - че Америка вече е във война с ислямския свят, дори преди 11 Септември. И още нещо, в друг обезпокоителен момент, Хънтингтън хвърля своя поглед на Изток и уместно предрича възможната поява на "Ос на Злото"- съюз от близко-източни и източно-азиатски държави противопоставени на Америка и Запада. Той също така набляга върху едно бъдеще, в което оръжията за масово поразяване, ще бъдат използвани за военен балансьор между цивилизациите в конфронтация.
Някои факти, които бяха очаквани и дискутирани в "Сблъсъкът на цивилизациите", получиха развитие: появата на терористични атаки в сърцето на културните символи; засилващата се важност на "подвижната армия", първоначално създадена от доброволци, идващи от различни мюсюлмански земи, за да се бият против Съветите в Афганистан; тенденциите мюсюлманският фундументализъм да сближи САЩ и Русия; развитие на ключови военни действия на терор срещу въздушни сили.
Хътнингтън направи забележително малко, за да покаже колко прав е бил с всичко това, казано преди 11 Септември. Той мъдро възприе възможно най-консервативната интерпретация на своята собствена работа, поддържайки открито, че ние все още не сме стигнали до пълен цивилизационен сблъсък между мюсюлманския и западния свят. В определен смисъл, това е истина. Само една предстояща атака срещу Ирак може да покаже колко пълно и здраво ще се обедини Арабския и Мюсюлманския свят в опозицията си срещу Америка и Запада.
В голяма степен светът вече живее в истината на тезата на Хънтингтън. Голямата вероятност от една окончателна, радикална и широкомащабна мобилизация на мюсюлманския свят вече е център на западните политически пресмятания. И разбира се, заплахата от такава мобилизация обяснява защо президентите Клинтън и Буш публично разгласяват, че проблемът е само в екстремистите, а не в исляма или в ислямското общество само по себе си.
Така че триумфът на Хънтингтън трябва да бъде признат. Но това не означава, че тазата му е лишена от проблематичност. Не може да се каже, че неговата далновидност отхвърля възможността тезата на Фукуяма за глобалното разпространяване на демокрацията да се осъществи. Преди да се върнем на затрудненията на Хънтингтън обаче, нека да видим оптимистичната визия на Фукуяма в светлината на настоящата криза.
Традиционният проблем на Фукуяма
След 11 септември, въпреки несъмненото потвърждаване на прогнозите на Хънтингтън, Франсис Фукуяма продължава неотклонно да твърди, че краят на историята е близо. За Фукуяма войната, сама по себе си, е подчинена на силата, която задвижва и фундаменталистката реакция в ислямския свят - силата на модернизацията. Фукуяма подчертава, че ислямизма е един наследен родово- общинен феномен, а не универсална идеология, която може да служи като истински конкурент на демокрацията. Фукуяма твърди, че бунтът срещу модерността в части от мюсюлманския свят може за кратко да забави разпространението на демокрацията и капитализма, но не може окончателно да ги възпре или да ги замести.
Има важни положения. Ние не можем да ги оценим обаче без да се сблъскаме с важните проблеми в мисълта на Фукуяма. "Краят на историята и последният човек" е изградена в хегелианска рамка, което е едновременно източник на необикновената му проницателност и в същото време е причина да не се освети или да не се отдаде заслужено внимание на феномените, които са в центъра на Хънтингтовата работа.
Голямото постижение на "Краят на историята" е, че изграждането на демократичен свят е фундаменталният край на историята, а не просто част от капиталистическия феномен. Комунистическите диктаторски режими и капиталистическите автокрации по еднакъв начин ограбват достойнството на човешките същества и Фукуяма успешно показва как растящото обръщане към демокрация в двата типа общества са не просто стремеж към богатство, но нещо по-дълбоко, едно изискване за равно лично достойнство и признаване.
За да изгради тези точка Фукуяма използва Хегел, съживявайки и преформулирайки англо-американската традиция на либерализъм. Либерализмът на Хобс и Лок е изграден върху относително "ниските" човешки цели като самосъхранението и желанието за богатство. Хобс например изтъква "суетата" като най-голямата заплаха за мира. Само отказа да бъдеш признат като по-висш от другите, казва Хобс, може да те измъкне от войната на всички срещу всички и така да се постигне сигурност и просперитет. Така, в своята класическа форма, либерализмът въздържа преследването на признание, за да бъде постигнат просперитет и мир.
Фукуяма отбелязва още, че либералната теория, основана сама по себе си върху сигурността и просперитета, издига нещо фундаментално за демокрацията - а именно, желанието свободата и равенството на всеки да бъде призната от всички. Това желание за признание всъщност е двигателят на световната демократична революция. Така, отхвърляйки стремежа към върховенство като опасен и отчуждаващ човешките същества, Фукуяма използва Хегел да покаже как демокрацията опитомява човешката страст към господство и я превръща в жажда за равно признаване.
Това е известното хегелово описание на господаря и роба. Според Хегел господарят подчинява роба чрез своето желание в битката за чистия престиж. Робът, ценящ живота пред престижа, отстъпва пред господаря и признава върховенството му на завоевател. Чрез серия от преобразувания, и господаря, и роба рано или късно откриват, че само чрез формалното и взаимно признаване на своето равно достойнство, се постига автентично и взаимно уважение.
Необикновеното постижение на Фукуяма е, че дава живот на хегеловото обяснение и по този начин осветява динамиката на глобалната демократична революция. За нещастие обаче докато Хегеловата история брилянтно осветява движението на комунистическите диктатури към демокрация, тя пропада в обяснението си за другите големи райони на света: тези, които са познати като "традиционни" общества. Фукуяма разглежда традиционните общества като прости варианти на робски държави или диктатури, където признанието се дава на върховния лидер или на малките управляващи класи, а на масите е отказано. Истината е, че при тях разпространението на равното признаване, все още е много далеч от възможността за постигане.
Впечатляващата версия на Фукуяма за либералното "състояние на нещата", построена върху Хегел, страда от един проблем, който е общ за всички теории от този вид. Това е въображаема история, която за разлика от действителната история, разглежда личността като фундаментална единица на обществото. В действителната история на човешките общества е далеч по просто да кажеш или че личността не получава признание от нейните господари или че индивида постига признание благодарение на своите управляващи. В противоположност на модерните либерални общества, в повечето традиционни общества, интересите на личностите са дълбоко свързани с интересите на групите, с които се идентифицират. Индивидуалното признание е функция на чест, и на големите групи, и на лидерите на тези групи.
Традиционните йерархии не са толкова отношения между господари и роби, колкото продукт на групова солидарност. Реалната солидарност е невъзможна без лидер, който въплъщава честта и интересите на групата. Патриарсите, които управляват семействата, племената и държавите в традиционалистките общества, са свързани с мрежа от отговорности и задължения към своите подчинени, също както и поданиците печелят от репутацията и успеха на групите (и на техните лидери), с които те се идентифицират.
Повечето традиционалистки религиозни и родови системи са механизми за разпределяне на признание в йерархията - и отново, "йерархия" не означава просто система на господство над роби, а система на лидерство, което въплъщава една голяма и взаимно зависима група. Марксовата преработка на Хегел, също като хегелианството на Фукуяма, не съвпада и се препъва в проблема за религията и традиционалистките общества. Главната причина за това се състои в теорията на Маркс, че йерархията е основана на отношенията господар-роб, а не върху солидарността в групата. Марксовият класов анализ не успява да се справи със заплетените тайни на религиозния и семейния живот в традиционалистките общества.
Истината е, че и Маркс, и Фукуяма, са неспособни да обяснят проблемите свързани с традиционалистките общества и следователно да ни убедят, че тези общества са "преходни".
Фукуяма описва структурата на желанието за признание с готовността да се рискува човешки живот в битката за "чистия" престиж - битката на господаря да завоюва и управлява роба. Все пак това е просто една от версиите на човешкото желание за признание и при това не най-фундаменталната. Исторически, желанието за признание е структурирано не просто от търсенето на индивидуално господство, но от готовността да се жертва човешки живот в битката да престиж на една група. Следвайки Хегел, Фукуяма брилянтно трасира пътя от диктатора до демократа - от търсенето на индивидуално господство към решението за взаимно признаване. Това, което остава извън полезрението му обаче, е пътят на самоубийствения атентатор и солидарността, която той въплъщава и защитава.
Фукуяма представя и друго вълнуващо описание на демократичната еволюция. В противоположност на миналите, "духовни" обяснения, той поставя икономическия аргумент, основан върху механизмите на модерните естествени науки.
Просто казано, научния прогрес носи икономическа, технологична и най-вече военна сила. Следователно, традиционните общества нямат избор, освен да се модернизират икономически. Икономическата модернизация, от своя страна, постоянно подкопава традиционните социални форми и създава общества на индивидуалисти - независими субекти, които се стремят към равните възможности за признание, олицетворени от демокрацията. Така за Фукуяма, икономическите ефекти на модерната естествена наука, съединени с Хегеловата диалектика на признание, водят до един неизбежен триумф на демокрацията.
Сблъсъкът на парадигми и политики
Всичко това не бе казано, за да се сметне, че Фукуяма греши, а Хънтингтън е прав. Ако бъдат прочетени двете книги внимателно, ще бъдат открити далече повече съвпадения, отколкото може да се очаква.
Например, Хънтингтън признава глобалната сила на технологичната и икономическата модернизация; той подчертава факта, че модернизацията действително задвижва световния растеж на фундаменталисткото противопоставяне. Фукуяма, от друга страна, признава значението на анти-модернисткия реакционизъм; той отбелязва, че културното противопоставяне е показател за силата и богатството на модернизационния процес.
Работата е там, че Хънтингтън и Фукуяма имат много специфични политически цели в умовете си. Фукуяма иска да види една Америка, активно съдействаща за демокрацията отвъд граница. Хънтингтън, от друга страна, винаги реалист, предупреждава за потенциално катастрофалните ефекти на един арогантен и наивно-демократичен империализъм.
На едно място в "Краят на историята" Фукуяма казва, че глобалното настъпване на капитализма и демокрацията може да остави място за запазване на културните различия на едно "суб-политическо" ниво (например семейния живот, родовите структури и религията). Въпреки това Фукуяма в действителност не обединява това прозрение в своята хегелианска визия, не развива убедителен път за разглеждане на културните различия. Нито допуска устойчивостта на важните традиционни социални форми в доминираните от капитализма демокрации. И разбира се, той не отчита здравината на културните форми в Близкия Изток, спрямо капитализма. (Близкият Изток е регион, за който Фукуяма говори относително малко в "Краят на историята")
В същия смисъл, докато Хънтингтън набляга на разрушителните ефекти на модерността върху традиционните социални форми, той никога не обмисля, че един фундаменталистки отговор може в края на краищата да се окаже обратен на това разпадане.
В "Сблъсъкът на цивилизациите" има редица противоречиви обяснения. В съответствие със своя културно-регионален реализъм Хънтингтън се мъчи да изтъкне, че "няма страна, включително и САЩ, която да има глобални интереси, свързани със сигурността". В пробуждането след 11 Септември американските интереси, свързани със сигурността, бързо се разшириха по цялото земно кълбо и това негово виждане изглежда погрешно. Главна тема в книгата на Хънтингтън е фактически предстоящия упадък на американската сила, който неминуемо е свързан с демографския растеж на мюсюлманския свят и икономическото развитие в Източна Азия. Хънтингтън вероятно е прав в един дългосрочен аспект, но със сигурност в един кратко и средносрочен аспект войната с терора показва едно значително увеличаване на американската сила по цялото земно кълбо.
Хънтингтън отбелязва, че ислямското възраждане в Близкия Изток дава на мюсюлманския свят една нова вяра в собствените възможности, вяра в това, че може да бъда възпряна една световна сила, подобно на Съветите в Афганистан. Разбира се, той бе прав за възродилия се ислям. Дали обаче с отстраняването на талибаните, с унищожаването на Ал Кайда, и вероятното отстраняване на Садам Хюсеин и налагането на един про-западен режим в Ирак, ислямската реакция ще бъде толкова уверена и силна, колкото смята Хънтингтън?
В края на краищата, решението между Хънтингтън и Фукуяма е все още неясно. Хънтингтън бе прав за конфликта между Близкия Изток и Запада. Но ние все още не знаем дали сблъсъкът е просто началото на дългосрочна цивилизационна борба или стимул демокрацията и капитализма да се установят по целия свят.
Да вземем Пакистан, който играе централна роля в хънтингтъвата теория за ислямския свят. Хънтингтън насочва вниманието си върху Пакистан, заради неговата роля във войната на Афганистан срещу СССР, като водеща сила в мюсюлманския свят и ключов потенциален партньор в един анти-американски алианс между исляма и Източна Азия. Разбира се, всичко това се промени след 11 Септември, когато президентът Буш принуди Пакистан да избере съюза с Америка или да бъде обявен за враг.
Ще остане ли Пакистан партньор? Това е отворен въпрос. Несъмнено президентът Мушараф се радва на значителен успех до този момент, с относително малките домашни протести, предизвикани от уклона му към Америка. Но все пак убийството на журналиста Даниъл Пърл и другите терористични инциденти показват, че правителството на Мушараф ще продължи да се сблъсква с вътрешен натиск от ислямистите. Кой обаче е източника на интерес, който движи Пакистан към близко сътрудничество със Запада? Аз мисля, че това може да бъде по-добре обяснено от Фукуяма. Военните и икономическите предимства са "морковът", който предлага Западния лагер. Следователно научно-икономическият механизъм на модернизацията е този, който позволява на САЩ да откъсне Пакистан от неговите някогашни съюзници.
Все още, новите модели на съюз са очевидно нестабилни. Мушараф продължава да чувства натиска на ислямистите и една американска атака върху Ирак може да произведе промяна на настроенията в Пакистан, точно както битката между израелци и палестинци принуди умерените арабски лидери да скъсат връзките си с Израел. И дори ако съюзът между Пакистан и Америка се задържи, нацията може да се обърне в това, което Хънтингтън нарича "разкъсана страна" - едно общество неспособно да вземе решение между своите глобални икономически и отбранителни интереси и своята естествена културна гравитация. Един бъдещ американски уклон към Индия също е от значение. Цивилизационният съюз между жертвите на ислямския терор може да затрудни пакистанската про-западна позиция. Накратко, и Хънтингтън, и Фукуяма са прави, въпреки че не знаем до каква степен.
Реалистично въздържане или демократично мисионерство? Кое от двете ще се случи? Трябва да сме готови и за двете. Следващите години ще бъдат време на неохотен империализъм за САЩ. Неизбежно, американските победи в войната срещу терора ще дадат на Запада по-голяма сила в мюсюлманския свят. Америка упражнява силата си в Афганистан; изглежда това ще се случи и в Ирак. Трябва ли американската политика да бъде разпространявана като евангелие на демокрацията за новозавоюваните мюсюлмански земи, или трябва да се въздържа от културната арогантност, за да избегне опасността от остри традиционалистки реакции? Този въпрос ще бъде даден от времето.
Модернизацията: липсващата връзка?
В края, трябва да кажем, че най-фундаменталният проблем разделящ Фукуяма и Хънтингтън, получава и малко внимание. Невъзможно е да бъде решен дебата между двамата без една добре обоснована теория за модернизацията. В отсъствието на ясна концепция за това как, защо и кога модернизацията се влива или не успява да се смеси с отделните социални форми, не може да бъде намерена база за изготвянето на решение между двете предвиждания в дългосрочен аспект. И докато и двамата се докосват до тези съществени социално-структурни въпроси, нито един от тях не ги изучава сериозно.
Както бе казано, Хънтингтън засяга социалните корени на ислямския фундаментализъм. Но неговите обяснения извъртат въпроса за дълготрайните ефекти на модернизацията. Хънтингтън просто отбелязва, че тенденцията към модернизация разкъсва традиционните социални връзки, което стимулира завръщането към исляма. Все пак, ако силите на модернизацията продължат да разрушават старата социална солидарност, една дългосрочна промяна към индивидуализъм е много възможна. Това обаче не се разглежда от него. В усилието си да разграничи модернизацията от "озападняването", Хънтингтън правилно отбелязва, че западният културен индивидуализъм предшества модернизацията и не може да бъде изцяло еднозначен с нея. Това не изключва възможността дългосрочният ефект на технологичната и икономическата модернизация да разтопи социалните форми и по този начин да причини опреден вид културен индивидуализъм, подобен на този на Запад.
Това определено е твърдение на Фукуяма. Той показва как урбанизацията и бюрократизацията служат за прекъсване на традиционните социални връзки на Запад и по този начин водят към един индивидуалистичен свят на капитализъм и демокрация. За нещастие, той само предполага, че този модел ще бъде възприет и от не-западния свят. Това не е толкова просто. Западният феодализъм, например, бе структуриран около местни покровителствени отношения и тясно свързан със земеделието. Феодализмът следователно бе ефективно разрушен, когато изкорененото селячество се стече в градовете. Компактните системи на семейни родове, никога не са били от решаващо значение за Западната социална система. От друга страна обаче в по-голямата част от незападния свят родствените връзки са в сърцевината на традиционната социална структура и те продължават да остават важни и да се запазват и адаптират успешно в новата градска среда. Гъсто населените бедняшки квартали в Кайро и Истамбул (пълни с емигрирали от селата селяни, готови да станат войници на исляма) са основани на традиционните родствени отношения и връзки. В Кайро например ресурсите, времето и енергията, които западняците използват за развитието на бизнес, кариера или гражданско сдружаване са заместени от комплекс от брачни споразумения. Семейните съюзи се изграждат чрез бракове, които трябва да служат за защита и сигурност и това несъмнено поражда корупция, която спъва развитието на капитализма и бюрократичната ефективност в мюсюлманските земи.
Така, докато Фукуяма е прав като казва, че силата, която се появява от икономическото и технологично развитие упражнява постоянен натиск върху не-западните държави към модернизация, то действителното естество и степента на социална промяна, която произтича от урбанизацията, не може да бъде предречено. Някои от страните от Третия свят едва сега започват да се модернизират. Други, като Турция и Япония, добре потвърждават модела на Фукуяма за не-западни държава, които са въвлечени в мрежата на модернизацията, заради нуждата да се поддържа военно-икономически паритет със Запада. Япония е запазила своята традиционна социална структура, докато Турция е все още пример за това, което Хънтингтън нарича "раздвоена държава".
Никой не може да каже, какво ще си случи. Има напрежение между обясненията на Фукуяма за очаквания в дългосрочен аспект триумф на капитализма и демокрацията и критиката на външно-политическият "реализъм". Когато видим бързо разпространение на демокрацията, Фукуяма ще изглежда прав в своите прогнози, когато цивилизационните сблъсъци се увеличат, той ще каже, че триумфът на демокрацията не се постига лесно. Което означава, че в краткосрочно и дългосрочно отношение вероятността една от двете прогнози да излезе правилна варира.
В отговор на очевидното потвърждение на хънтингтъновата визия от 11 Септември и неговите последици, Фукуяма написа: "Модерността е много мощен товарен влак, който няма да дерайлира, заради последните събития". Единственото, което искаме да знаем е скоростта, с която този мощен влак пътува. Действително нашата настояща глобална дилема зависи и от "Сблъсъкът на цивилизациите" и от "Краят на историята". Политическите предписания следователно ще бъдат несистематични и ще прелитат от Хънтингтън до Фукуяма и обратно. Няма съмнение, че светът ще продължи да преживява процеса на социалната и културна демократизация и индивидуализъм, описани по един брилянтен начин от Токвил преди повече от век и половина.
Въпреки всичко борбата между модерната демокрация и традиционното общество може никога да не завърши окончателно, дори ако в даден момент демокрацията изглежда триумфираща. Това е така, защото до скоро човешките общества винаги са отдаваха повече тежест на колективното, отколкото на индивидуалното. Механизмът на модерната естествена наука може в крайна сметка да изкорени тези традиционни социални форми и да създаде непознат до сега човешки идеал, но хроничното разочарование в сърцето на модерността запазва жаждата за обща насока, споделена идентичност и общи цели, за които се грижеха старите йерархични колективи.
Единственото добро решение на дилемата между традиционализъм и модернизация е смесването, в най-добрия "токвилиански" смисъл, на старо и ново. Различните общества ще намерят (или няма да намерят) това съчетание по различни начини и в различна степен. Вероятно един ден хората от цял свят ще търсят баланса между модерност и традиция в една широко либерална демократична рамка. До този ден обаче краят на историята и сблъсъкът на цивилизациите ще останат сложни и едновременни истини.
Юли 2002
 
Може да изпратите своето мнение или коментар на английски език на адрес polrev@hoover.stanford.edu. Писмото ви може да бъде отпечатано във вашингтонското издание Policy Review.