Media Times Review    Google   
___









Идеи
 юли 2003

Бизнес корпорацията като морална общност *

Лорд Грифитс


Браян Грифитс учи в London School of Economics от 1965 до 1976. През 1976 година е назначен за професор по банково дело и международни финанси в City University. Декан на Бизнес училището на City University в периода 1982-1985 и директор на Bank of England от 1983 до 1985. Като специален съветник на Маргарет Тачър от 1985 до 1990, той отговаря за вътрешната политика и е един от главните архитекти на приватизацията и децентрализацията във Великобритания. Член на Камарата на лордовете.

Лорд Грифитс е бил заместник-председател на Goldman Sachs (Europe) и международен съветник на Goldman Sachs по стратегическите въпроси, бизнес развитието и инвестициите във Великобритания и Азия. Председател на двете компании Trillium и Westminster Health Care и директор в Times Newspaper Holdings Ltd и Herman Miller Inc.


Относително отскоро управленската мисъл започна да набляга на значението на "ценностите" в обяснението на характера на бизнес корпорациите. Темата доби известност през 70-те години, след десетилетие, през което американския бизнес започна да губи от своя успех под натиска на японските автомобилни и технологични компании, проникнали в пазара на САЩ. Това подтикна американската бизнес общност да анализира по-широко работата на американските корпорации.

Резултатът от тези изследвания беше откриването на един фактор от изключителна важност - а именно факторът на споделените ценности: определянето на вярвания и ценности, които поддържат организацията и формират базата на нейната корпоративна култура. Допълнителните проучвания, водени в Harvard Business School, потвърдиха значението на споделените ценности в работата на корпорацията и това стана един от факторите довели до главната промяна в управленската мисъл през 80-те. Започна да се набляга по-малко на мениджмънта като наука, на корпоративното планиране и икономическите изчисления. Фокусът се премести върху клиента, върху приноса на индивидуалния работник и важността на корпоративната култура. Оттогава темата за ценностите е ключов пункт в дневния ред на американските корпорации и все по-често на бизнес корпорациите в другите страни.

Какво е морален стандарт в бизнеса?

Това е поредица от ценности, норми и етически принципи, които се приемат като критерии от всички работещи в компанията и които впоследствие ще ръководят и влияят върху тяхното поведение. Но това не са просто определени типове поведение, които се смятат за приемливи или недопустими, а нещо по-силно: тези типове се категоризират като добри или лоши, правилни или погрешни. Този морален стандарт ще бъде генезисът на етическите изисквания към всеки служител, суровият материал, от който компанията създава своя отличителен етос и култура. Подобен стандарт се излага в бизнес-принципите или мисията на корпорацията и се подсилва от изявленията на председателя, изпълнителният директор и другите служители с ръководни позиции. […]

Въпросът, какво трябва да включва моралния стандарт на компанията и начинът, по който се изразява, е различен за всяка компания. Но има повтарящи се теми: нужда от запазване на целостта; прозрачност, честност и казване на истината; уважение към отделната личност, заради нейната ценност като човешко същество; чувство за справедливост в отношенията между хората; идеалът за служене, специално в отношението към клиентите, но също и в стила на лидерството, показван от управляващите; ценността на екипната работа и т.н. […]

Може ли корпорацията да функционира без морален стандарт?

По принцип, отговорът може да бъде "да": една корпорация може да работи с морален стандарт, с аморален и с неморален стандарт. Корпорация, която извършва своите дейности с неморален стандарт обаче бързо може да влезе в конфликт със закона и държавата. Пример за подобен бизнес е организираната престъпност, друг пример може да бъде компания, която не изпълнява (но не и тази, която отбягва) данъчните си задължения; друг пример е корпорация, която с пълно съзнание търгува с услуги и продукти определяни като секретни или забранени - наркотици, продажба на човешки ембриони, продажба и купуване на деца. Тези компании не само търгуват с продукти, които могат да бъдат определени като неморални, те също така са ангажирани в действия, които са неизбежен резултат от грабежи, насилие и измама. […]

Компания, която работи с неморален стандарт, може да функционира до определен кратък период, но е трудно да се види как би останала жизнеспособна за по-дълги периоди от време.

По-интересният въпрос е дали една корпорация може да функционира с аморален стандарт. Единствената цел на подобна корпорация би била максмизацията на ползата. Корпорацията не излиза извън закона, но и не се интересува от моралните принципи. Тук въпросът не е дали една политика или действие е законно или незаконно, а дали е правилно или погрешно. Моралът, в подобна компания, е извън обсега на бизнеса. Стандартът за почтеност или честност, ще е произтича от целесъобразността; личният интегритет ще бъде маловажен, а отделните индивиди ще се оценяват само и единствено по техния принос към ползите на компанията.

В компанията с аморален стандарт се работи в една студена, неприветлива и несигурна среда. Там не съществува лоялност. Личният стремеж към уважение към другите се приема със съмнение. В нея няма доверие. Подписването на договорите обикновено е дълго, неприятно и сложно. Споразуменията по заплащането са главоболие. Организацията на joint venture е кошмарна, защото никой не е сигурен, че другата страна казва истината. В такава компания има нужда от усилен вътрешен одит, от постоянни финансови проверки. Дължимото трудолюбие се превръща в дълга и еднообразна работа. В колектива има постоянни спорове и конфликти. Отговорността на членовете на управленския екип към бъдещето на компанията винаги е неясна. Наемането на персонал е трудно, заради репутацията й. Главна последица от работата с аморална култура е, че фирмата бързо може да изпадне в неконкурентноспособност.

Вероятно човекът, който най-успешно изобрази характеристиките на аморалната икономика е Бърнард Мандевил в своята поема The Fable of the Bees: or Private Vices, Publick Benefits ("Приказка за пчелите: или лични пороци, обществени облаги" - основана на сатиричното стихотворение "Недоволният кошер или как измамниците станаха честни"), която е публикувана в Англия през 1714 година […] При описанието на благоденстващия кошер като метафора на успешната търговска нация, каквато е Британия по онова време, Мандевил подчертава измамата, егоизма и страстта към порока като емоции лежащи в основата на просперитета. Търговците, войниците, адвокатите, лекарите, съдиите, политиците - всички са в едно.

Millions endeavouring to supply

each other's lust and vanity

Разделяйки търговията от добродетелта ("Религията е едно нещо, търговията друго") той твърди, че толерантното отношение на пчелите към пороците и егоизма би довело до увеличаване на разделението на труда, до разширяване на пазара и до устойчив растеж на търговията, който би донесъл ползи на всеки. Неговото наблюдение на кошера следователно беше:

Thus every part was full of vice

Yet the whole mass an earthly paradise

Проблемите в този рай се увеличават единствено, когато чрез публична показност и с безсрамно лицемерие, Мошениците се молят на боговете за почтеност; молитва, на която Юпитер дава отговор с гибелни последици. С нарастването на добродетелите гордостта и лукса постепенно намаляват, търговията също, изкуствата и занаятите се занемаряват и с упадъка на пороците, пчелите откриват, че са загубили цялото свое величие. Моралното заключение е:

Fools only strive

To make a Great and Honest Hive,

T'enjoy the World's Conveniencies

Be fam'd in War, yet live in Ease,

Without great Vices is a vain

Eutopia seated in the Brain

Лъжливата утопия, която Мандевил имаше предвид, бе практикуването на християнската етика на самоограничение и милосърдие, което уви, премахвайки греховете, просто би довело до осиромашаване на нацията. Не е изненадващо, че публикуването на баснята създава голям смут и се приема като нарушение на добрите принципи в обществото. Дори Адам Смит, който може да бъде считан за основател на модерния капитализъм, критикува решително Мандевил в своята Теория на моралните чувства, заради това, че неговата софистика е отъждествила добродетелта с пълното себеотрицание, че е морален нихилист, отказващ да очертае каквито и да било критерии, разделящи морално доброто от злото.

Вероятно най-характерната черта на аморалния подход днес е призива, че бизнесът трябва да бъде свързван с максимизацията на ползата и нищо повече. […] Бизнесът на бизнеса е бизнеса, в който моралния стандарт няма място. Но дори Милтън Фридман в своето добре познато есе "The Social Responsibility of Business is to Increase its Profits', не казва, че единствена цел на бизнеса трябва да бъде максималната полза: това, което той казва, е, че бизнесмените трябва да "управляват бизнеса в съгласие със своите желания, които най-общо имат за цел да се правят колкото е възможно повече пари, съобразявайки се едновременно с основните правила на обществото"; а когато, и това е много важно, определя "основните правила в обществото", в тях Фридман включва правилата на "закона и традиционната етика", с което става ясно, че според неговата теория, преследването на ползата не трябва да противоречи на уважението на културните норми или на моралния стандарт.

Третата алтернатива е корпорацията, която работи с морален стандарт. Ръководството на подобна корпорация би наложило ценности, които обикновено включват честност, сигурност и служене: или уважение и разбиране на това, колко важно е индивидуалното развитие на всеки един член от компанията; способността на служителите да бъдат част от екипа, да поставят интересите на екипа пред личните си интереси; чувството на отговорност към другите във и извън организацията. Причините едно ръководство на корпорация да реши да има определен морален стандарт могат да бъдат много и комплексни, но ако управляващите и работниците са убедени в своето вътрешно достойнство, една от последиците на подобен подход ще бъде създаването на едно високо ниво на доверие вътре в организацията.

В компания, където хората си имат доверие, силният екипен дух ще се развива. Вътрешните правила и регулации няма да се нуждаят от детайлно описване. Не би имало нужда договорките, вътрешния одит и контролните функции да бъдат прекалено разширени. Изявленията на лидерите ще бъдат приемани без подозрение. Подобни компании ще бъдат предпочитани работодатели и така наемането на добър персонал ще бъде много по-лесно. Подобни компании няма да се нуждаят от дълги и комплексни договори. Всички тези изгоди ще са резултат от доверието; доверието е пример за това, което икономистите наричат "второстепенни, външни фактори". Това са блага, които имат ясна икономическа стойност и които увеличават продуктивността на компанията, но това не са стоки, които могат да бъдат купени или продадени на свободния пазар.

Следователно, корпорацията с ефективен морален стандарт не само че ще има ниски разходи, но и с течение на времето ще развива силна култура, основана на доверието, така че възприемането на моралния стандарт ще се превърне в източник на конкурентни предимства.

Така, отговорът на първия въпрос "Може ли корпорацията да функционира без морален стандарт?" е принципно "да". Но в практиката подобно развитие е малко вероятно, особено ако компанията желае да оцелее като голям и дългосрочен играч в индустрията.

От къде бизнес компаниите могат да извлекат своя морален стандарт?

Заслужава си да се проучат три възможности: интересът на самата компания от подобни цели, сам по себе си; глобалната етика, основана на рационалните фундаменти на хуманизма; и проявленията на религии като юдаизма, исляма или християнството.

Идеята, че корпорацията може да подхранва своята собствена етика е интересна. В една от своите последни книги The Great Disruption Франсис Фукуяма, заявява: "твърдението, че за да оцелее, честността, от коята развитието на търговията се нуждае, има нужда от религия, е в крайна сметка абсурдно. Егоизмът на бизнесмена е достатъчен, за да сме сигурни, че честността (или най-малко проявите на честност) ще продължават да съществуват." Той продължава с твърдението, че "корпорация, на която й липсва високо ниво на почтеност и изисканост в отношенията и услугите си към клиентите, е фирма, която води погрешна политика. Или изпълнителен директор, който не показва солидарност със своите работници по време на рецесия, не действа алтруистично: всяка компания и всеки мениджър имат дългосрочен интерес от почтена репутация, благонадеждност, качество или просто от благотворителност. Тези ценности се превръщат в икономически актив и в своята дълбока същност са желани от всяка фирма и индивид." Този аргумент признава, че честността, подобно на доверието и сътрудничеството, е социална ценност, която изгражда социален капитал във всяка организация. Фукуяма твърди, че социалният капитал не трябва да бъде смятан за публично благо, като условие за работата на свободния пазар. По-скоро той е благо, което свободните пазари осигуряват, защото е в интерес на корпорациите. Частните корпорации, например, обикновено развиват своя социален капитал, инвестирайки в образованието и обучението на служителите си.

Интелектуалната основа на този подход се оспорва категорично от Фридрих Хайек и се използва от икономисти като Милтън Фридман и Гари Бейкър. Хайек твърди, че пазарната икономика е специфичен пример на това, което той нарича "спонтанен ред" - а именно система, която се развива не чрез централно управление или чрез подкрепата на един или няколко индивида, а чрез невъзнамеряваните последици от решенията на безброй личности, всички преследващи своите собствени интереси чрез механизмите на доброволната размяна, сътрудничеството, чрез опитите и грешките. Този процес на спонтанна еволюция не се ограничава само до обяснение на развитието на икономическия ред, но също включва и обяснението на развитието на езика, парите, културата, законите, социалните практики и дори морала и етиката. Въпреки че спонтанният ред се развива чрез преследването на личните интереси, хората все пак действат, следвайки по-скоро общи правила, отколкото някаква произволна мода, и тези правила сами по себе си са продукт на еволюцията.

Следователно, етиката за Хайек е важен аспект на социалния ред: фактически, социалният ред не може да съществува без "правила… които карат индивидите да се държат по начин, който прави социалния живот възможен." Но тези правила възникват в резултат на процеса на културна еволюция, в която "пресяването и разпределянето на институциите и груповите практики" има голямо значение. Културното наследство, в което човек е роден, съдържа комплекс от практики или правила на управление, които господстват, защото са направили развитието на една човешка група успешно, но не и защото са били съзнателно възприети. В същото време Хайек игнорира всеки опит да бъде свързана етиката с религията, с вярата в Бога, с възгледа, че етиката е нещо неизменно. Ключът към разбирането на Хайековата етика, е, че тя е резултат от дълъг процес на културна еволюция, който може да бъде обяснен изцяло в само-пораждащия се естествен ред, в който индивидите преследват своя личен интерес. Моралният ред, който изплува от философията на Хайек, следователно е, че в своята пълнота, този ред е продукт на човешките усилия. Опитвайки се да се предпази от възможно неразбиране, Хайек изказва своето несъгласие с каквато и да било друга причина, пораждаща етика, освен естествения ред. Иронията в неговия подход е, че отхвърля всякаква религиозна основа на съществуващия морален ред. Хайек никога не достига до признанието, колко важна роля е играла религията в историята на изгарждането на институциите, как религията е оформяла правилата, на които придава такава тежест. […]

Все пак, въпросът е: доколко здрав и устойчив би бил моралния стандарт, ако личния интерес е основата за неговото създаване? Фукуяма твърди, че егоизмът може да помогне за осигуряването на честност или най-малкото, че ще ни даде сигурност, че "проявите на честност" ще продължат да съществуват. К. С. Люис, много години по-рано, постави същия въпрос по следния начин: "Има ли разлика между човека, който смята, че най-добрата политика е честната политика и човека, който просто е честен?" Той бе убеден, както и много други хора впоследствие, че отговорът е: "Да, между тях има разлика".

Причината е, че докато преследването на личния интерес може да се отразява добре на компанията, желаеща да опази почтената си репутация, преследването на егоистичните интереси, само по себе си, не е резултат от задължението да бъдеш честен, от вярата в нуждата от честност. […]

Последиците от стремежа на един мениджър да изглежда почтен, повече отколкото е в действителност, ще се проявят в липсата на честност в самото сърце на корпорацията и в създаването на управление с двойни стандарти. Ръководството и главните мениджъри на компанията ще бъдат приемани за такива, каквито са - лицемери. В такава корпорация непочтените действия ще се прощават все по-лесно и по-лесно. Двойните стандарти ще станат постоянна практика и ще бъде само въпрос на време кога някой скандал ще стане публичен. Без ръководство, което е убедено, че абсолютните стандарти са валидни и независими от личните интереси, и затова трябва да бъдат спазвани, ще бъде трудно да видим как компанията би запазила честността като една от своите главни ценности. За да има честност, корпоративните ръководители се нуждаят от нещо повече от рационален егоизъм.

Алтернатива на егоизма, като база за изграждането на морален стандарт в бизнеса, е глобалната етика, основана на споделените човешки ценности и обединените светогледи на различните религии и етически традиции. Една такава алтернатива признава, че религията остава най-могъщата сила в света, но също и приема, че много хора са се откъснали от нея. Така, дори секуларизма ще окуражава отделните индивиди да гледат на себе си като на автономни и истински наследници на Просвещението, като по този начин основната морална ориентация и признаването на общите човешки ценности се запазват и следователно оформят поведението и действията на хората в компанията. Целта на тези, които подкрепят подобен подход в управлението и работата на компанията, е да бъде построена етика, която се извлича от традициите на религията, но същевременно се подкрепя и от не-религиозните хора.

Личността, която обикновено най-често се свързва с подобен проект, е професорът по теология Ханс Кунг от Университета на Тюбинген, който посвети голяма част от времето и енергията си в опити да развие нова глобална етика, като основа на глобалното общество и който се опитваше в тази етика да събере в едно необходимия минимум от общичовешки ценности, критерии и основни гледища.(Виж Hans Kung and Helmut Schmidt (eds.), A Global Ethic and Global Responsibilities: Two Declarations, SCM, London, 1993; Hans Kung (ed.), Yes to a Global Ethic, SCM, London, 1995; Hans Kung, A Global Ethic for Global Politics and Economics, SCM, London, 1997.) Парламентарният съвет на Световните религии, който се събра в Чикаго през 1993 година, прие Декларация за глобалната етика. Тази декларация бе основана на принципа, че отношението към всяко човешко същество трябва да бъде хуманно и че всеки трябва да се отнася така с другите, както би искал те да се отнасят с него. Тези принципи покриват всички аспекти на живота, включително и бизнеса […] Въпреки че не развива специфична бизнес етика, този подход е много близък до традициите на Етичния кодекс, представен на мениджърския форум в Давос през 70-те и до Бизнес принципите, приети на кръглата маса в Caux, и дори има нещо общо с Междуверската декларация върху Етическия кодекс на международния бизнес, приета в Сейнт Джордж Хаус, Уинсдор, въпреки че тази декларация бе ограничена преди всичко в общото изявление на евреи, християни и мюсюлмани. От гледна точка на подхода към бизнеса, тези три декларации наблягат на отговорността на ръководителите, а не просто на задълженията и отговорностите на акционерите […] Глобалната етика очертана от Кунг набляга на новия социален консенсус, който е равностоен на нов социален договор между работниците, инвеститорите и правителството.

Силата на подхода на глобалната етика се състои в приемането на плурализма и секуларизма и отхвърлянето на морализаторството и фундаментализма. […] Въпросът обаче е защо трябва да бъдат следвани правилата на глобалната етика? […] Проектирането на подобна етика и действителният опит да я приложиш в практиката са две съвсем различни неща. Декларацията признава, че животът на нашата планета, включително животът на бизнеса, не може да бъде променен към по-добро "ако съзнанието на хората не се промени" (Hans Kung and Helmut Schmidt (eds.), A Global Ethic and Global Responsibilities: Two Declarations, SCM, London, 1993, p. 31.) Това е задължително условие. Оттук обещанието, което трябва да дадем, е "да работим за такава промяна в индивидуалното и колективното съзнание, за разбуждане на духовни сили, чрез размисъл, молитва или позитивно мислене, за преобразяване на сърцето. Заедно ние можем да повдигнем планини". Проблемът с глобалната етика е, че тя трябва да бъде най-ниското общо ниво на ценности между религиозните хора и нерелигиозните. И като такова ниво, тя не може и никога няма да бъде способна да даде отговор на въпроси като "смисълът на живота" например, които могат да бъдат дадени само от религията; или да осигури група от безспорни ценности, норми и идеали като стандарт за поведение; или да поддържа чувството на надежда […]. Или, както ясно се казва в декларацията, глобалната етика се нуждае от чувство, от едно истинско преобразуване на сърцето, чието постигане обаче е възможно единствено чрез религията.

Третата възможност като източник на морален стандарт са проявите на монотеистичните религии като юдаизма, исляма или християнството. Един от големите източници на сила на тези религии беше, че моралният стандарт буквално бе изписан върху каменни плочи и събран в Книга. Въпреки че има някои сложни проблеми, които съпровождат използването на Заповедите като база за морален стандарт в модерната корпорация, Заповедите не само въплъщават един конкретен ред от морални абсолюти, но също така носят със себе си и задължението да се подчиняваш на моралния закон. Историята е доказала, че юдео-християнската религия е основата, върху която се разви голяма част от бизнеса, особено в Британия и Америка. Много компании с имена на фамилии, имат за свой източник силното религиозно влияние: Cadburys, Rowntrees, Barclays, Wedgwood, Unilever и много други. Докато един религиозен подход към етиката може да споделя редица прозрения с другите философски, но не религиозни подходи, като признанието за естественото чувство на морален дълг, вътрешната способност за различаването на доброто от злото, концепцията за перфектния свят и важността на усилията, насочени към морални цели, разликата между религиозния подход и философския, е, че неговата етика се гради на основата на вярата. В Старият завет светът и ние, които го населяваме, сме част от един създаден ред и мотивацията за воденето на етичен живот е задължение към Бога, в случая на евреите, с които Той е сключил договор. Думи, като тези в Псалм 112: "Блажен оня човек, който се бои от Господа, който много се възхищава от заповедите Му", могат да бъдат открити на много места в Стария завет. В Новият завет основата, върху която личността се приканва да отговори на етическите изисквания на Евангелието, е живота, смъртта и възкресението на Исус Христос. От тук и обръщането на свети Павел към църквата в Ефес: "моля ви да се обхождате достойно на званието, към което бяхте призвани" (Ефесяни 4:1), се повтаря в подобна форма на много места в Новият завет.

Силата на религиозния подход е заложена в Десетте Божи заповеди, където всяка заповед е абсолютна, с ясно предписание "ти ще…" и "не бива да…" Тези заповеди устояха на времето. Въпреки че в течение на векове езика, културата и икономическите структури се променяха, споменатите монотеистични религии показаха необикновена способност да се адаптират към новите обстоятелства, без да променят сърцевината на своите вярвания.

Слабостта на религиозният подход е, че в модерният или постмодерният свят той, в своята същност, въплъщава един предмодерен светоглед. Вярно е, че моралният капитал на юдео-християнското наследство бе снижен от секуларизацията, особено в Европа, но в определен смисъл религията не е загубила силата си и това се доказва в последните десетилетия от поредицата значими публикации и изявления на църкви и църковни лидери. Например, от началото на 60-те бяха издадени не по-малко от 14 папски енциклики свързани с бизнеса и икономическите въпроси. Изявленията на католическите епископи в САЩ през 80-те години по въпроси на икономиката и на техните колеги в Британия през 90-те върху уместността идеята за общото благо да бъде приложена действително в икономическия живот, станаха влиятелни документи. В Британия оживените дебати върху справедливостта на социалната пазарна икономика и отговорностите на бизнесобщността доведоха до публикуването на един доклад със заглавие "Вярата в Ситито". Нобеловият лауреат по икономика и професор в Чикагския университет Робърт Фогел, твърди в своята книга The Fourth Great Awakening, че от края на 50-те началото на 60-те години Америка е свидетел на религиозно пробуждане, четвъртото в нейната история, което наложи един нов дневен ред на социални и политически реформи, които са едновременно морални и духовни. […] Въпреки секуларизма и възхода на посмодернизма, религията остава жива сила в САЩ и оказва сериозно влияние върху американските корпорации […] От тази гледна точка, аз смятам, че силата е в религията. Религията, която вижда бизнеса като призвание, където кариерата в бизнеса се разглежда като служба към Бога, може да бъде най-мощният източник на създаване, изграждане и подкрепа на абсолютния морален стандарт в бизнес живота.

със съкращения


* Текстът е част от лекция на Браян Грифитс, изнесена в Said Business School, University of Oxford, през октомври 1999


писмо до MTR: editor@mediatimesreview.com