Беше като в приказките: след половин столетие в странство царят се завърна от Испания обратно в родината. Посрещнат като месия, защото всичко, всичко трябваше да стане по-добро. Дузината години на мизерията, хаоса, мафията трябваше да свършат. Само за някакви си 800 дни ще настъпи възходът, обещаваше благият монарх. През юли 2002-ра той отпразнува първата си годишнина на трона - Симеон Втори - понастоящем министър председател в София, а заедно с него празнуваха и царедворците: парвенюта, специализирали в Лондон юпита, банкери и съветници от всички цветове на дъгата, но също така някой и друг беден поет. Защото и изкуството иска хляб.

Как са се отнасяли и как се отнасят българските творци към князете си?

Предлагат се три биографии, трима писатели - "голямата стара дама" Блага Димитрова / 1922-2003/, Любомир Левчев /род. 1935/ с неговата двойна кариера и Мирела Иванова /род. 1962/ - най-популярната авторка на лирика в последно време.

След като се спира повече или по-малко подробно на творческите и обществените биографии на тримата поети по времето на тоталитаризма и цитира техни стихове швейцарският публицист Уве Щолцман, пишещ предимно за Латинска Америка и Източна Европа, продължава така:

Времето на промяната. Добре дошла и сбогом на старото. Любомир Левчев, та не е ли бил той все пак романтичният шут, за какъвто го смятат мнозина? - изгубва почти всичко: службата и признанието. Оттегля се в своето изпълнено с картини и книги жилище в сърцето на София. В яда си. При шишето домашна ракия.

Очевидно се нуждае от ракията?

"Не", отвръща Левчев, "алкохолът има нужда от мен". Сбогуване и поемане по нов път, една страна във вълнение. Това е "малкото балканско чудо".

Часът на пророците. В края на 1989-та Блага Димитрова говори пред хиляди хора в центъра на столицата. Поетесата като народен трибун? Тя не може иначе, вярва в двойната си роля. "Творческото начало е разпнато на своеобразен кръст", пише тя няколко седмици преди това, "кръст, между човешкия и гражданския дълг, между политиката и поезията". В 1991 год. изтъкнатата авторка става вицепрезидент на България. След само 18 месеца на държавна служба подава оставка. Защото надеждата и бъдещето са изчерпани, разядени от "болестта свобода". "Западът", пише г-жа Димитрова, "е родил максимата, че абсолютната власт разваля абсолютно, ала изтокът доказва, че абсолютната свобода разрушава абсолютно". Не, тя не иска да свърши като типичния български интелектуалец - "хомо Балканикус", разкъсван от дилемата между жадата към власт и презрението към властта. И ето че се оттегля на запазената си позиция като безкомпромисен критик на всеки авторитет. Кредото си като поетеса, тя е формулирала още преди 35 години:

"Не бива да лъжеш.

Пиши всеки стих

лаконичен и строг,

все едно е последен".

За Мирела Иванова промяната е като подарък, като авариен изход, проблясък на надеждата. Тя бързо става известна. И неудобна. "Всеки от нас е поел вина. Всички бяхме съгласни, аз също. Би трябвало да си вземем поука и най-сетне да се активизираме като граждани и да не чакаме повече чудеса! Най- страшното в малката страна е теснотата на хоризонта. Затова и не построихме истински социализъм, може би и заради това няма да постигнем истинска демокрация", казва Мирела Иванова. И пише:

"Все от някъде духа

от климатика, от Темза, от Сена, Дугава, Струма и Стикс

духа от морето и от коридорите на властта

от дълбините на кръстопътя,

от дулото на револвера,

разстрелял мечтите на поета,

от разперените гарванови криле над съдбата на България..."

Не, с такива поети, държавата няма с какво да се похвали. Тя обаче си създава представа за държавата в своите стихове. Представа за прогнила страна. България, в средата на 90-те години: прикована към мизерията с ръждиви окови. Междуцарствие със статуи на живите и мъртвите. Одрипавели пазари, задремали улици, заспали дворове. Свободата ли? Тя е стая под наем. А в тази ветровита стая рисува самата себе си: малката с големите илюзии и зелените очи, които виждат само черното. Касандра с усещането, че навсякъде е чужда, скована, отчаяна, повече от несвободна. Куфарите са приготвени и затворени, капанът е щракнал. "В родината си се чувствам/като косъм в супата". Ранното лято на 2002 год. Мирела Иванова отново е на път, в Мюнхен за връчването на коя ли поредна литературна награда. Седи в едно кафене на открито и разбърква кафето си с мляко, тя, поетесата, у дома едва ли не звезда, ухажвана и мразена.

Мирела, как са колегите, г-жа Д., г-н Л.

Пишат.

Четем за тях. Мирела, как живее тя, как се чувства в днешна София?

Добре: в хубав квартал в центъра, с мъж, дъщеричка и този пост като управителка на музея на националния герой Иван Вазов.

Добре: в този град, който вече не изглежда толкова сив и затворен, а по-пъстър и по-мръсен, почти по ориенталски.

Зле: гледката на мизерията из уличките и на минувачите с тъжните им очи, нейната омраза към политиците и копнежа й към миналото.

Зле: покрай млади мъже с твърде тежки златни верижки, твърде скъпи автомобили, твърде красиви жени.

Зле: след всяка случайна среща с добре известния бивш доносчик, считан днес за заможен "бизнесмен".

Мирела, у кого е властта в страната?

Тя разбърква кафето си, смее се. Във всеки случай не царят, не този Симеон, с неговото правителство от самодейни актьори и партийни фигури от тоталитарно време. Не десницата, не и левицата, изредили се вече на руля на властта. По-скоро мафията. Мирела, какво прави тя срещу злоупотребата с властта?

Когато се ядоса истински, пише по вестниците. Нарича нещата с истинските им имена, без рими и метафори. Това била задачата й като интелектуалка.

Мирела, иска ли и тя да има власт?

"...не искам да се стягам,

не искам да ме мъчи съвестта,

не искам да се смесвам със народа

да се издигам в структурите на властта..."

Предлагали са й държавен пост, отказала. Другата власт обаче, властта на думите, да, нея я обича. Та нали тази власт не причинява рани.

Мирела, ще се завърне ли тя в тъжно-красивата си страна?

Естествено. Защото обича София, била тя сива или по ориенталски пъстра. Защото, колкото и странно да е, все още вярва в един вид демокрация в България и защото само българският й предлага родина за най-важното: писането.

Copyright © 2003 Deutsche Welle