Media Times Review    Google   
___









Мастило
 юли 2004


По високите въжета
 

Пол Остър

 
 
     За първи път видях Филип Петит през 1971 година. Бях в Париж и разхождайки се по булевард Монпарнас се приближих до голяма група хора, мълчаливо скупчени в кръг. Беше ясно, че нещо се случва там и аз исках да разбера какво е то. Промуших се между случайните зрители, надигнах се на пръсти и успях да видя дребничък млад мъж в центъра на кръга. Целият беше облечен в черно – обувките, панталоните, фланелката, даже и износената му копринена шапка беше черна. Светло червеникавата му коса стърчеше изпод шапката, а отдолу лицето му беше толкова бледо, съвсем лишено от цвят – помислих си, че е бял грим.
     Младият мъж жонглираше, карайки велосипед на едно колело и показваше малки магически номера. Във въздуха летяха гумени топки, дървени палки, горящи факли, а той ту стъпваше на земята, ту сядаше на колелото и преминаваше от едно движение в друго, плавно, без прекъсване. За мое учудване той правеше всичко това мълчаливо. Тебеширен кръг, нарисуван на тротоара, грижливо предпазваше пространството около него. С убедителни жестове на мим той продължаваше представлението си, излъчвайки особена суровост и интелигентност. Беше невъзможно да откъснеш поглед от него. За разлика от другите улични артисти, той не играеше за тълпата. По-скоро по някакъв начин позволяваше на публиката да се докосне до неговият ред от мисли и да я направи съпричастна към нещо дълбоко лично, необяснимо и натрапчиво вътре в него. Всичко изглеждаше нереално. Той жонглираше с такава прецизност и вглъбеност, сякаш водеше някакъв вътрешен диалог със себе си. Това бяха претрупани, сложни комбинации, движещи се по забъркани математически траектории, украсени с безсмислено красиви арабески, а жестовете му бяха максимално прости. През цялото това време той излъчваше хипнотичен чар, люшкайки се между демон и клоун. И нито една казана дума. Това негово мълчание сякаш беше команда и към публиката да бъде тиха. Хората гледаха стаени и след края на представлението, всички пускаха пари в шапката. Помислих си, че никога преди не бях виждал подобно нещо.
     Следващият път, когато видях Филип Петит, бе след няколко седмици. Късно през нощта – може би един, два след полунощ – се разхождах по брега на Сена недалеч от Нотр Дам. Изведнъж на отсрещната страна на улицата забелязах няколко фигури, движещи се бързо в тъмнината. Те носеха въжета, кабели, инструменти и тежки раници. Заинтригуван, аз ги последвах от моята страна на улицата и разпознах един от тях – жонгльора от булевард Монпарнас. Веднага разбрах, че нещо ще се случи, но така и нямах идея какво ще е то.
     На следващият ден на първа страница на Хералд Трибюн открих отговора. Млад мъж опънал въже между кулите на катедралата Нотр-Дам. Той ходел, жонглирал, танцувал по въжето. Три часа поразявал с изпълненията си събралите се отдолу хора. Кой знае как е монтирал въжетата и как е успял да го направи незабелязано от вниманието на управниците. Веднага след слизането му на земята бил арестуван, обвинен в нарушение на обществения ред и разни други закононарушения.
     Това беше статията, от която научих името му: Филип Петит. Нямах и най-малко съмнение, че той и жонгльорът са един и същ човек. Тази лудория ме впечатли дълбоко и аз продължих да мисля за това и през следващите години. Всеки път когато минавах край Нотр Дам пред очите ми изникваше фотографията от вестника. Почти невидима нишка, опъната между огромните кули на катедралата, и някъде в средата магически провесена в пространството се виждаше миниатюрна човешка фигура – точица живот в небето. За мен вече беше невъзможно да си представям катедралата – този монумент в Париж, построен толкова отдавна в прослава на Бога, без да прибавям и споменатия образ. Нотр Дам се превърна в нещо друго. Но какво? Беше ми трудно да кажа. Може би в нещо по-човешко. Мислех си, че сега камъните на катедралата носеха следата на този човек. И все пак това не бе истинска следа – това беше следата в моето съзнание, която съществуваше само в спомените ми. Но даже и така, моето усещане за Париж беше променено – вече не го възприемах по предишния начин.
     Да се ходи по въже толкова високо над земята, разбира се е нещо изключително. Когато видим някой да прави това, ни завладява осезаемо вълнение. Факт е, че са нужни кураж и умения, които малко хора притежават. В същото врене ходенето по въже никога не е приемано на сериозно, свързването му с цирка автоматично му придава маргинален статус. Циркът е преди всичко за деца – а какво разбират децата от изкуство? Ние, възрастните, сме заети да мислим за много важни неща. За музикалното изкуство, за живописта, за скулптурата, за поезията, за прозата, за изкуството на театъра, за изкуството на балета, за кулинарното изкуство, за изкуството да живеем. Но за ходенето по въже да мислим като за изкуство!?! Самата идея предизвиква смях. Когато хората се замислят за ходенето по въже, те обикновено го категоризират като нещо по-второстепенно от атлетиката. А съществува и проблемът с рекламаджийството. Имам предвид, че сме заобиколени с всякакви откачени чудаци, които вулгарно ни се натрапват, за да задоволят глада си за публичност. Както изглежда, живеем във време, в което хората са готови на всичко заради малко внимание. И публиката се съгласява с това – приема знаменитостите и слави всеки, достатъчно смел или достатъчно глупав да направи тези усилия. И по правило колкото по-опасен е фокуса, толкова по-голямо е признанието. Да преплуваш океана с вана, да прескочиш 40 горящи варела с мотоциклет, да се гмурнеш в Ийст Ривър, скачайки от върха на Бруклинския мост... Направиш ли нещо подобно, можеш да бъдеш сигурен, че ще намериш името си във вестниците, а може дори и да получиш покана за интервю в някое шоу.
     Опастността обаче е неотменима част от ходенето по въже. Когато един човек ходи на 2 инча от земята, ние не реагираме по същия начин, както когато някой ходи на 200 стъпки височина. Но опастността е само половината от изпълнението на въжеиграча – той не е като фокусника, наблегнал най-вече на изправящият косата риск, който кара публиката да се задъхва от ужас и почти садистично да я подготвя за предстоящо нещастие. Добрият въжеиграч се стреми да направи така, че публиката да забрави за опасността, да я подмами с красотата на своето изпълнение на въжето, така, че мислите за смърт да бъдат игнорирани. Работейки под възможно най-голямо напрежение, на сцена не по-широка от инч, въжеиграчът ни дава усещането за безкрайна свобода. Жонгльор, танцьор, акробат – той прави всичко това високо в небето, докато другите се задоволяват да правят представленията си на земята. Желанието за това предизвикателство е естествено, но в крайна сметка е абсолютно безсмислено. Струва ми се, че няма друга форма на изкуство, която така силно да провокира естетическия импулс дълбоко в нас. Всеки път, когато наблюдавам човек, ходещ по въже, една част от мен е там, заедно с него. Ходенето по въже не като другите изкуства – не изисква специална подготовка – то е директно и не се нуждае от допълнителни обяснения. То е като живота в най-разголената му форма. И в това се крие неговата красота – красота, която усещаме вътре в нас.
     Имаше и друг елемент от спектакъла на Нотр Дам, който ме развълнува: факта, че беше нелегален. С прецизността на крадец, който замисля банков обир, Филип подготвяше представлението безмълвно. Нямаше пресконференции, нямаше публикации, нямаше плакати. Непорочността на това беше забележителна. Какво се надявал да спечели? Ако въжето се беше скъсало, ако инсталацията не беше издържала - той щеше да е мъртъв. От друга страна донесе ли му успех това? Сигурно не е спечелил пари от тази авантюра. Той даже не се опита да извлече изгода от този знаменателен момент на победа. А като резултат на всичко направено беше кратък престой в Парижкия затвор.
     Но защо направи всичко това, тогава? Вярвам, че причината не е да замая света с изпълнението си. Видях неговото съвършено и завладяващо изпълнение на улицата и интуитивно почувствах, че мотивите му не са като на другите артисти. С амбиция и дързост, че може да се мери с небето, поставяйки пред себе си най-строги правила и съкровени изисквания, той просто иска да прави това, което може.
     След като живях 4 години във Франция, през юни 1974 се върнах в Ню Йорк. От много време не бях чувал нищо за Филип Петит, но това, което се случи в Париж, все още беше в паметта ми като част от моята духовна митология. Тогава, само месец след завръщането ми, Филип беше отново в новините - този път в Ню Йорк с неговото вече известно преминаване между кулите на Световния търговски център. Беше приятно да разбера, че Филип продължава да преследва своите мечти. Помислих си, че съм избрал верният момент да се прибера в къщи. Ню Йорк е по-великодушен от Париж и хората тук реагираха по-ентусиазирано на това, което той направи. Въпреки последиците от приключението на Нотр Дам, Филип продължаваше да се бори за своята кауза. Той не се опита да извлече полза от новата си известност - даже се съпротивляваше на евтините изкушения, които Америка така щедро предлага. Не бяха публикувани книги, не бяха направени филми, нямаше мениджър, който да се грижи за конструкциите. Световният Търговски център не го направи богат - това беше почти толкова необикновено, както и представлението само по себе си. Доказателството беше това, което нюйоркчани виждаха - Филип продължаваше да преживява от жонгльорство по улиците. Улиците бяха неговата първа сцена и той се отнасяше към представленията си със същата сериозност, както към работата си на въжето.
     Всичко започнало много рано за него. Роден през 1949 г. в семейство от средната класа, от шест годишна възраст мислел за себе си, че е магьосник. Започнал да жонглира на 12, а няколко години по-късно и да ходи по въже. По същото това време той е погълнат от различни занимания - езда на коне, алпинизъм, дърводелство. Всичко това довежда до изхвърлянето му от девет училища. На 16 започва период на непрекъснати пътувания из цял свят. Той жонглира по улиците на Западна Европа, Русия, Индия, Австралия и Съединените Щати. ”Научих да се препитавам от моите умения” - казва той за тези години. “Аз предлагах моето жонгльорство навсякъде и на всички, пътувайки като трубадур със старата си кожена чанта. Научих се да бягам от полицаите с моя уницикъл. Бях гладен като вълк. Научих се как да контролирам живота си”.
     Но големите амбиции на Филип са насочени към ходенето по високо опънато въже. През 1973 г., само две години след Нотр Дам, той направи представление в Сидни, Австралия, опъвайки своите въжета между северните пилони на Харбър Бридж - най-големият стоманен мост в света. След това последваха Световния Търговски Център през1974; премина и над Грейт Фолс на Патерсън - Ню Джърси; появи се по телевизията, ходещ между острите върхове на Катедралата в Лион - Франция; пресече и Супердом в Ню Орлеанс пред погледа на 80000 души. При последното представление той пада от височина 40 фута, заради незатегнато въже и 9 месеца възстановява няколко счупени ребра, разбито бедро, смачкан панкреас.
     Филип работеше и в цирка. Цяла година той беше включен в представлението на Ринглинг Брадърс Барнум и Байли, а от време на време гастролираше и в Биг Епъл Циркус в Ню Йорк. Но традиционният цирк никога не е бил място за талантите на Филип и той го знаеше . Той е прекалено самостоятелен и неконвенционален като артист, за да се чувства комфортно в структурите на комерсиалното. Много по-важни за него бяха плановете му за бъдещето. Да ходи над Ниагарския водопад, да премине от върха на Операта в Сидни до върха на Харбър Бридж по наклонено въже повече от половин миля. Той обясняваше това така - “да се говори за рекорди или риск няма смисъл. През целия си живот търсих най-удивителните места, над които мога да премина - планини, водопади, сгради. Ако се случи така, че най-красивият преход е дълъг и опасен - това е добре, но никога не търся това в началото. Всичко, което ме интересува – това е представлението - красивите движения и жестове.”
     Когато най-накрая се запознах с Филип беше през 1980 година, разбрах, че впечатленията ми за него са били верни. Той не беше надут смелчага или самонадеян каскадьор, а беше артист, който можеше да говори за работата си с интелигентност и хумор. Тогава ми каза, че не иска хората да мислят, че е поредният “глупав акробат”. Разказа ми за нещата, които беше писал – стихове, повествования за неговите представления на Нотр Дам и Световния търговски център, сценарии за филми и малка книжка за ходенето по високо опънати въжета. Казах му, че бих искал да ги прочета. Няколко дни по-късно получих обемист пакет по пощата. Придружаващото писмо обясняваше, че всички тези ръкописи са били отказани от 18 различни издателства в Америка и Франция. Не мислех,че това е пречка. Казах на Филип, че бих направил всичко за да намеря издател, а и преводач ако е необходимо.
     “По високите въжета” за мен беше забележителна книга, не само заради това,че е първата книга, изследваща ходенето по въже, но и също като лично верую. Едновременно се описваха изкуството и уменията, лиризма и техническите изисквания на занаята. В същото това време тази книжка не беше от типа: “Как да се научим...”. Книгата е по скоро като притча - духовно пътешествие във формата на трактат. През цялото време се чувства присъствието на Филип - това е неговото изкуство, неговото въже, неговата личност, която говори през цялото време. За друг няма място там. Това е така, защото най-важният урок, който се научава от този трактат, е, че ходенето по високо въже е изкуството на самотата - това е пътят, който води към най-тъмните, най-скритите кътчета на личността. Когато прочетох внимателно книгата, тя се трансформира в история на търсенето - в оригинална приказка за човек, търсещ съвършенството. Също така книгата ни казва много повече за духовния свят на човека, отколкото за ходенето по въже. Струва ми се, че всеки, който е опитвал да прави нещо добре, всеки, който е правил саможертви в името на изкуство или идея би, разбрал за какво става дума.
     Последните 2 месеца не бях виждал представление на Филип на открито. Имаше едно или две участия в цирка, също така показваха и филми и фотографии на неговите подвизи, но не и ходене на въже на вън. Накрая имах шанса да го видя по време на церемонията в Катедралата Сейнт Джон Дивайн в Ню Йорк. След няколко десетилетия изграждането на кулата беше започнало отново. В знак на почит към средновековните въжеиграчи – ЖОГЛАР - Филип измислил да опъне метална жица над улицата от висок блок на Амстердам Авеню до върха на Катедралата. Той ще премине от край до край и накрая ще подари на епископа на Ню Йорк сребърна лопатка, с която ще бъде положен символично първия камък за строежа на кулата. Встъпителните речи на церемонията продължиха дълго. Един след друг сановниците ставаха и говореха за Катедралата и историческото й значение. Свещеници, представители на градските власти, официалният секретар на Стейт Кирус Вансе - всичките се изказваха. Голяма тълпа се беше събрала на улицата – повечето ученици и хора от квартала. Ясно бе, че голяма част от тях са дошли за да видят Филип. През късния септември времето беше влажно и студено, а небето - бледо сиво. Вятъра се усили, облаците се сгъстиха. Всички започнаха да стават нетърпеливи. Ако речите продължаха още, имаше вероятност ходенето по въже да бъде отменено.
     За радост времето се задържа - не заваля и часът на Филип дойде. На мястото под въжето не трябваше да има хора, което означаваше, че тези които държаха речи на сцената трябваше да отидат отстрани - при другите хора. Тази демократичност ми достави удоволствие. За късмет се отзовах рамо до рамо с Кирус Вансе на стъпалата на Катедралата. Аз в моето битническо яке, а той в неговия безупречен син костюм. Но това нямаше значение. Той се вълнуваше също като мен. По късно си дадох сметка, че във всеки друг момент бих си вързал езика, стоейки до толкова важен човек, но тогава това не ми хрумна. Говорихме за ходенето по въже, за опасността, с която Филип се среща. Той следеше с искрено страхопочитание какво се случва горе на въжето, както аз, а също и стотиците деца около мен. Тогава разбрах, че най-важният аспект на ходенето по въже е, че ни изравнява в нашата човешка същност. Щатският секретар, поетът, детето бяхме равни в нашите очи.
     Ренесансови фанфари се чуваха някъде зад фасадата на Катедралата. Филип се появи на покрива на сградата от другата страна на улицата. Беше облечен в бял сатенен средновековен костюм, сребърната лопатка висеше отстрани на колана му. Той поздрави събралите се хората с грациозен жест на признателност и държейки с две ръце балансиращия прът започна бавно да се изкачва по въжето. Стъпка по стъпка, аз също вървях заедно с него там горе и тези височини се превръщаха в обитаеми от човек, изпълнен с щастие. Той се плъзна на коляно и отново поздрави публиката, балансирайки на един крак. Движеше се бавно и величествено, с ликуваща увереност. Изведнъж той спря на място достатъчно отдалечено от стартовата точка. Бях изгубил от погледа си сградата, улицата, хората. Той беше точно над главата ми - не виждах нищо друго освен въжето, Филип и небето. Бялото му тяло на фона на почти белия небесен свод. Чистотата на тази картина се запечата в съзнанието ми и е съвсем жива до днес. От началото до края въобще не си помислих, че той може да падне. Риск, страх от смъртта, катастрофа - това не беше част от представлението. Филип беше поел изцяло отговорността за своя живот и усещах, че нищо не беше в състояние да разклати това решение. Ходенето по въже не е изкуство на смъртта - то е изкуството да живееш живота по много необикновен начин. Може да се каже - живот, който не се крие от смъртта, а я гледа право в лицето. Всеки път, когато Филип стъпва на въжето, той държи своя живот с ободряваща непосредственост и с цялата радост от това.
     Кой знае, може пък той да доживее до 100 години.
 
 
     Пол Остър е автор на "Левиатан", “Лунен дворец” (преведена на български), “Пророческа нощ”, новелите, познати като “Нюйоркска трилогия”: “Стъклен град”, "Духове" и "Заключената стая". Той e автор също и на сценариите за филмите “Дим”, “До посиняване” и “Лулу на моста”, където е и режисьор. През 1995 година на фестивала в Берлин филмът “Дим” е награден със Сребърна Мечка, специалната награда на журито, наградата на критиката и наградата на публиката за най-добър филм. Книгите му са преведени на 22 езика. Понастоящем Пол Остър живее в Ню Йорк със съпругата и двете си деца.
 
Превод: Катя Манкова