Media Times Review    Google   
___









Мастило
 юли 2004


Висящият тореадор
 
 Мариан Желев
 
 
     Не отдавна онемях, когато ми разказаха как един много известен български писател едва не припаднал от глад при награждаването му. В началото не е възнамерявал да отиде на това тържество, посветено на собствената му особа. Ала отнякъде узнал, че спонсорът се погрижил да има сандвичи на корем. Колкото до наградата – едва ли го е блазнила; така или иначе се е насладил на наизустени похвали и на букети с цветя, които рано или късно увяхват заедно с паметта на повечето хора. Та пристига писателят на тържеството. Едва изтрайва гръмките речи. После следват ръкостискания от страна на популярните на деня люде, които, също като японски туристи в екзотична страна бързат да се снимат с местната забележителност. Писателят вече прималял със залитащ поглед следи масата, отрупана със сандвичи. Приема статуетката и докато говори по микрофона застрашително се клати напред. Край, церемонията свършва, хората се нахвърлят на тавата със сандвичите и пиенето на корем. Писателят, от скромност ли, от погнуса ли, с мъка извръща глава към изхода. Един все пак се сеща, че е може да е гладен. Моли да му увият два-три сандвича в салфетка. Писателят се усмихва така, както не го е правил пред никоя награда.
     Облечете в червено тореадора, завържете му ръцете, краката и през кръста го провесете на пет сантиметра над арената. След това докарайте куче, болно от бяс и го насъскайте срещу бика. И когато на рогатото животно му кипне пяната през устата, му пуснете висящия, вързания, начервения тореадор. Съветвам ви в случая да си затворите очите, освен ако не сте от онзи тип алигатори-мазохисти, обичащи да гледат ужаси на живо по телевизията.
     Нищо чудно, че в днешно време българския писател стои с вързани ръце пред все по-заострящите се рога на действителността. Един след друг ударите попадат право в сърцето. Вярно, държи се този упорит творец, това странно същество, което от думите нож прави и хладнокръвно го забива между рогите на безочието. Готов е да се пребори с масовата порнография – в буквален, преносен и още по-преносен смисъл. Не му пука, че пазара е залят с плитки сценарии, с бозави сюжетчета, в които сакатата фантазия е яхнала някакъв орел инвалид от трето поколение клонинг. Псевдокултура, попкултура, субкултура – колко много подразделения, а всичките с присадки като разболели се от рак усилия да се затрие истината. Писателят – българският писател и това търпи. Нищо, че ръцете му са вързани, че думата му е отнета от рева на алигаторите с папионки. Все още можете да видите иронията и насмешката, подпрели се в ъгълчето на устата му. Чакат своя шанс за атака. Даже и да настъпи смъртта – не дай Боже – иронията и смешката остават на устните на мъртвия писател. С тях той изпраща в земния им път людете, които плачат със сълзи на прах пред гроба му.
     Един, двама, трима… Откажете се да ги броите. Един умрял в мъката си, друг в мизерия, трети от слабост. Държавните мъже водят бясна битка, за да се закичат с ордена-некролог на мъртвия писател. Държат реч, пускат кранчето и къде с помощта на носни секрети и плюнка, ваят някоя сълза и я пускат да тупне край тялото на писателя. Иначе живите гледат с хлътнали бузи, с хлътнали джобове и стомаси безумието на забогатяването. Отдавна тяхното богатство – душата, душевността, одухотвореността – е изпаднало в положение на инфлация. Ала също като упорити баби кътат богатството – не се знае един ден какво ще стане. И продължават да водят своята страшна битка, вързани, срещу бика на съвременността.
     Не исках точно тук да намесвам политиката. Ала ще го направя така, както забързан шофьор хвърля само по едно око на магистралните жени за платена любов. Никога няма да забравя физиономията на един бивш министър-председател на България, на когото седнаха веднъж да обясняват какво е точно положението на писателите в страната. Той гледаше също като ескимос, на когото са казали къде точно се намира семето на банана…
     Да не се заблуждаваме – най-острият меч се държи от твореца. Фактът, че отдавна не го пускат по новините и не го питат за мнението му по вестниците, е сигурно заради страх от посичане на общественото мнение и оформяне на силна индивидуална маса. Разбира се за предпочитане е на сцената на съвременните проблеми да се появи един бик полуфабрикат с роги от пресована хартия. Хората пак ще се страхуват. Не е ли така, като се замислим? Все пак ежедневно сме длъжни да слушаме за цената на тока, на хляба, на семките, които задължително люпим пред телевизора. Няма работа, няма лесни жени, няма надежда за безплатно варене на ракия… Пък какво толкова, че жива икона в българската литература казала по 15 канал на шеста глуха кабеларка в провинцията, че тиражът на книгите му се е свил повече от сто пъти. Емблематичното повишение на брашното е опрашило мислите на телеманиака до такава степен, че в един момент възкликва: “А, додахте ли на нашия хал!”
     Висящия в пространството писател никога няма да се нареди сред публиката. По-добре достойна смърт, отколкото шут на смъртта. Бедният материално и богат духовно човек знае точната цена и на виното, и на хляба. Без намира повече повод за коментари.
     Музата обаче е една, а дразнителите – безброй. Не се знае колко време ще оцелее силата, която, да си го признаем, все още ни държи. Хлътнем ли тотално в евтините сметки и прагматичните изчисления, скоро ще се превърнем в едно от онези бутончета на евтините калкулаторите, на които от прекомерна употреба им се затрива цифричката и не се знае какво точно е изписано. По-скоро ние няма да знаем кои сме, защото тореадорът отдавна ще си е отишъл, заедно със своя идеал да забие меча право между рогата на опасността. Една по една книгите ще тръгнат с разнебитените колички на скитниците – право към фургона за вторични суровини, откъдето словото ще бъде претопено в поредния некролог на следващия отишъл си скоропостижно висящ тореадор на словото. Пък нека емигрантите – тези щастливи деца на късмета – стягат поредното концертче на гърли с разпрани деколтета, които крещят с напарфюмирани от суета гласове: “България ви обича!”
     България е на път да отсече ръката, която държи шпагата срещу рогата на безличието, блудкавия кич, порнографията във всичките й форми. Защото ръцете на писателя са вързани. Не го обичат в книжарниците – карат му се, подиграват му се. От време на време някой лустросан издател се сеща да изчетка егото си със стария вълнен костюм на писателя: издава му някоя и друга книжка, кани го на премиера, а после го нарежда във витрината си – при останалите порцеланови кукли. Читателите – те не са виновни, ако трябва да бъдем искрени. Илюзията и прозрението дори не могат да изпреварят непрекъснато вдигащата се цена на хляба.
     Какво да добавим за младите, дето сега разкъсват плацентата на своя инкубатор? Какво им остава, освен да се поклонят на гроба на отишлия си вече тореадор, след което да хлътнат в поредното капанче, където се продава талант за евтини сензации.
     Да оставим настрана всички излишни метафори, сравнения и унизителни гимнастики с думите. Настана време за чистото, истинското, истинното слово. Съмнявам се, че някой го е събрал в прецедените лъжи на всекидневието. По-скоро цялото то е полепнало по дрехата и лицето на българския писател. Но той не се е облажил, защото истинското слово не е мед, а катран за лъжеца и за онзи, който го носи като гориво за една нация. Шегобийци и експериментатори на българската култура обаче хулигански са превърнали рогите на бика във факли. Друг изпълкомглаворгстрой са дигнали този път не пилон със знаме на поредната опрашваща ни чужда държава, а бесило, на което през кръста са провесили премалелия от глад, но стискащ зъби писател. Да, все още, въпреки всичко, можете пак да видите катраненочерната му ирония – лъснала в очите му като нож. Ала не може той да посегне със здрава ръка – натрошена е от глад и чужда злоба. Едва ли става даже за милостиня. Просията може само да вдигне цената на зрелището. Пък нека публиката роптае; нека и емигрантите, които винаги участват в шоуто онлайн, да намерят покой в поредния псевдофорум. Бъдете сигурни, писателят няма да се даде и на евтино зрелище. Ще си изгори като факла там, на бесилото, провесен, със забити в корема роги. Ако не сте го чули да вика, да се моли, да проклина музите си – спокойно. Онлайн играчите могат да кликнат два-три пъти с мишешко самочувствие в поредната база данни за специални ефекти.
     А на гроба на писателя вероятно ще пише:
     “Никой не е по-силен от словото!”
 
Copyright © Мариан Желев

Мариан Желев е носител на наградата “Златен Пегас” от конкурса за дебютна книга в Хасково 1999 г., присъдена за романа “Свлачище”. В книжарниците можете да намерите и другите му два издадени романа - “Малката действителност” и "Сбогом България".

статията е свободна за препечатване при следните условия>>>

MTR архив:
Мариан Желев

Мариан Желев

Мариан Желев