Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 юли 2004

Изместване на глобалната сила

Промяната в глобалните сили се случва рядко. Още по рядко това става по мирен начин. Вашингтон трябва да внимава: Азия израства бързо със своята увеличаваща се икономическа сила, която се превръща в политическа и военна мощ. Пред това предизвикателство Западът трябва или да се приспособи, или да изостанe

От Джеймс Хоги Джуниър

Foreign Affairs, July/August 2004


Прехвърлянето на сила от Запад на Изток набира сили и скоро ще промени драстично контекста за справяне с международните предизвикателства, както и самите предизвикателства. Мнозина на Запад вече разбират растящата мощ на Азия. Това разбиране обаче не се превръща в готовност за посрещане на предизвикателството. И оттук произтича една опасност: че западните страни ще повторят своите грешки от миналото.

Големите промени в съотношението на силите между държавите, да не говорим за регионите, се случват рядко и още по-рядко – мирно. В началото на двадесети век имперския ред и двете амбициозни държави Германия и Япония не успяха да се нагодят. В резултат на това възникна конфликт, който опустоши голяма част от земното кълбо. Днес, трансформацията на международната система ще бъде дори още по-голяма и ще изисква възприемане на съвсем различни от традиционните политически и културни нагласи. Този път кандидатите, желаещи да играят по-голяма роля в световните дела, са гъсто населените държави на Азия. Подобно на Германия и Япония от миналото тези издигащи се сили са националистически настроени, опитват се да се освободят от старите си грешки и да удоволетворят желанието си за място под слънцето. Растящата икономическа сила на Азия се превръща в голяма политическа и военна мощ като по този начин увеличава потенциалната опасност от разрушителни конфликти. В региона горещите точки на враждебност – Тайван, Корейският полуостров и разделен Кашмир – не приемат мирно решение на проблемите. Всеки от тези конфликти може да експлодира в огромна война, която ще направи сегашните кризи и конфликти в Близкия изток да изглеждат като обикновени полицейски операции. Накратко, залозите в Азия са големи и ще предизвикат способността на Запада да се справи с тях.

Днес Китай е най-явната сила във възход. Но тя не е сама: Индия и другите азиатски държави бележат растеж, който може да надмине този на западните страни през следващите десетилетия. Икономиката на Китай расте повече от девет процента годишно, на Индия с осем. Югоизточните азиатски “тигри” се възстановиха от финансовата криза през 1997 и подновяват своя марш напред. Очаква се китайската икономика да стане два пъти по голяма от тази на Германия през 2010 и да надмине японската през 2020, която сега е втора по големина в света. Ако Индия постига шест процента растеж в продължение на 50 години, което е възможно според някой финансови анализатори, икономиката й ще се изравни с китайската по същото време или ще я надмине.

Необикновеният китайски икономически възход изглежда ще продължи няколко десетилетия, ако страната успее да овладее и предотврати големите разрушения, причинени от бързия растеж, които са свързани с вътрешната миграция от селските към градските райони, с високите нива на безработица, големите задължения към кредитори и разпространената корупция. В момента Китай се изправя пред един критичен тест в своята промяна към пазарна икономика. Страната преживява повишаване на инфлацията, кризи в търговията с недвижими имоти, растящ недостиг на ключови ресурси като нефт, вода, електричество и стомана. Пекин контролира паричните запаси и голямото кредитиране, докато се опитва да изчисти крехкия банков сектор. Той също така обмисля повишаване на стойността на своята вързана за долара валута, за да намали цената на вноса. Ако подобни мерки на охлаждане на китайската икономика, която е далеч по-голяма и децентрализирана отколкото преди десет години когато за последнопрегря, не проработят, тя може да рухне.

Дори и временно, подобен масивен растеж може да донесе ужасни последици. Китай сега е толкова голям играч в глобалната икономика, че неговото здраве е тясно свързано със здравето на цялата международна икономическа система. Китай стана моторът за възстановяването на другите азиатски икономики от неуспехите през 90-те. Япония например имаше най-голяма полза от китайския икономически растеж и нейните водещи икономически индикатори, включително повишаването на покупателната способност на потребителите, бяха подобрени в резултат на него. Последните официални данни сочат, че реалният БВП на Япония е достигнал годишни нива от 6.4 процента през последната четвърт на 2003 или това е най-високия растеж за четиримесечие от 1990 година насам. Благодарение на Китай Япония най-накрая може да изплува от десетилетието икономически неуспехи. Но тази тенденция може и да не продължи, ако Китай катастрофира.

Индия също се издига на екрана на радара. Въпреки колебливият прогрес на нейните икономически реформи тя предприе остър завой нагоре, подпомогната от нейния процъфтяващ софтуерен сектор и от индустриите, свързани с бизнес услугите, които поддържат корпорациите на САЩ и другите напреднали икономики. Регулацията й остава неефективна, но четвърт вековните частични реформи позволиха да се появи динамичен частен сектор. Успехите в икономиката започнаха да променят и основните нагласи сред населението: след 50 години много индийци най-накрая изоставиха наследеното от колониалната ера усещане за непълноценност.

Другите азиатски държави от югоизточния регион уверено интегрират своите икономики в една по-голяма мрежа от търговски и инвестиционни съюзи. За разлика от миналото обаче днес центърът е Китай, а не Япония или САЩ.

Членовете на Association of Southeast Asian Nations (ASEAN) най-накрая сериозно започнаха да обмислят създаването на валутен съюз. Резултатът от него може да се окаже един огромен търговски блок, който би бил от полза за икономическия растеж на Азия и на света.

Ограниченията на успеха.

Възходът на Азия сега започва и ако големите регионални сили успеят да останат стабилни докато подобряват своята политика, бързият растеж може да продължи десетилетия. Силният растеж обаче е неизменно свързан с различни трусове.

Първо и преди всичко опасности могат да възникнат в отношенията между главните играчи в региона. Например, Китай и Япония никога не са били мощни по едно и също време. Векове наред Китай бе силен, докато Япония е била слаба, от друга страна през последните 200 години Япония бе силната, а Китай отслабен. Безпрецедентно предизвикателство ще бъде и двете страни да бъдат мощни по едно и също време. Същевременно Индия и Китай не са решили своя 42 годишен граничен спор и все още се гледат с подозрение. Възможно ли е тези държави да съжителстват мирно или ще сблъскат главите си в борба за контрол над региона, за достъп до енергийни ресурси, за сигурност на морските пътища и за суверенитет над островите в Южнокитайско море?

Всяка една от азиатските силни държави е замесена в експлозивни териториални конфликти и всяка има различни вътрешни проблеми: разместващо се население, твърди политически системи, етнически вражди, крехки финансови институции и широко разпространена корупция. Както се е случвало в миналото, домашните кризи могат да провокират международни конфликти.

Тайван е най-опасния пример за тези видове риск. Изминаха повече от 30 години откакто САЩ свърза признаването на обединен Китай с призива за мирно разрешаване на тайванския въпрос. Въпреки нарастването на икономическите и социалните връзки между острова и континента, политическите отношения остават лоши. Под управлението на настоящия си президент Тайван изглежда бавно върви към явна независимост, докато континентален Китай продължава да се противопоставя на отделянето му и да го заплашва с 500 ракети, разположени в тайванския пролив. Съединените щати, действайки според своя ангажимент към тайванската сигурност, снабдиха острова с дори още по-сложно военно оборудване. Въпреки предупрежденията на САЩ и към двете страни, ако Тайван престъпи линията между автономията на провинция и независимост или ако нетърпението на Китай нарасне, регионът може да експлодира.

Кашмир остава разделен между ядрените Индия и Пакистан. От 1989 година конфликтът между тях взе 40 000 жертви, много от тях в сблъсъци по Линията на контрол, която разделя двете страни. Наскоро Индия и Пакистан смекчиха войнствената си риторика, но нито една от двете страни не е готова за взаимно приемливо уреждане на спора. Икономическата или политическата нестабилност в Пакистан може лесно да възпламени конфликта отново.

Северна Корея е друга точка, от която може да излезе искрата за един голям пожар. Последните преговори, проведени под покровителството на Китай, не успяха да убедят Ким Джонг Ил да унищожи своята ядрена програма в замяна на гаранции за сигурност и помощ за фалиралата икономика на страната. Вместо това разговорите се превърнаха във взаимни обвинения: към Съединените щати, че предлагат прекалено малко; към Северна Корея, че остава безкомпромисна; към Китай, за прилагането на неподходящ натиск към своя зависим съсед. Днес повечето свидетелства сочат, че усилията на Северна Корея да създаде ядрено оръжие са далеч по-напреднали, отколкото се вярваше първоначално. Както американският вицепрезидент Дик Чейни предупреди лидерите на Китай при посещението си в Пекин през април, времето може да изтече и от възможност за мирно разрешение да се премине в криза.

Промяна на приоритетите

Повече от половин век Съединените щати осигуряват стабилността в Тихия океан чрез своето военно присъствие там и съюза си с Япония и Южна Корея, както и с ангажимента си да подпомагат икономическия им прогрес. В действителност правителството на Буш в началото на своето управление изрази намерението си да усили тези традиционни връзки и да гледа на Китай повече като на стратегически конкурент, отколкото на бъдещ партньор. Последните събития обаче, включително атаките на 11 септември, промениха американската политика. Днес от Южна Корея се очаква много по-малко отколкото в миналото, благодарение отчасти на новите лидери в Сеул, които представят по-младата генерация корейци, която е благосклонна към Китай, недоволна от САЩ и чувстваща се незастрашена от Севера.

Япония същевременно се чувства несигурна, изправена пред един Китай във възход, пред ядрена Северна Корея и нарастващото напрежение около проблемите в Тайван. Това я принуди да предприеме развитие на отбранителната си система с американска помощ и да обмисли облекчаване на конституционните си ограничения върху развитието и разполагането на собствени военни сили.

Подобни движения обезпокоиха японските съседи, които ще се почувстват още по-неудобно, ако Япония загуби вярата си в гаранциите по сигурността, които й предоставят Съединените щати и реши да развие собствени оръжия. От американска перспектива дори би било още по-лошо, ако Китай и Япония предпочетат да влязат в стратегически съюз, вместо да усилят паралелните си отношения със САЩ. За да предотврати това Вашингтон трябва да се опита да убеди Япония, че ще запази ангажиментите си в региона, като същевременно предприеме сложни маневри с Китай и двете корейски държави.

Все пак като се имат предвид растящите икономически и демографски проблеми на Япония, тя не може да бъде център на никакъв нов силов ред в Азия. Вместо това, тази роля ще се играе от Китай или евентуално от Индия. Отношенията с тези два израстващи гиганта следователно изглеждат важни и трябва да се изграждат отсега, въпреки че някои служители в правителството на Буш остават убедени, че Съединените щати и Китай в крайна сметка ще останат конкуренти. За тях стратегическият реализъм е от жизнено важно значение за интересите на държавата.

Във военно отношение САЩ правят най-широкото прегрупиране на американска сила от половин век. Част от това прегрупиране е отварянето на втори фронт в Азия. Съединените щати вече не се разполагат в няколко големи опорни точки по ръба на Тихия океан, а правят значителни движения в сърцето на Азия, изграждайки мрежа от малки бази в Централна Азия. Фиктивният смисъл на тези бази е войната с тероризма, но китайските анализатори подозират, че необявеното намерение зад новите позиции на САЩ, особено когато са свързани и с новото военно сътрудничество с Индия, са просто меко сдържане на Китай.

От своя страна Китай модернизира военните си сили по две главни причини – за да подобри способността си да спечели конфликта с Тайван и да възпре американската агресия. Военната доктрина на китайците сега се фокусира върху конкуриране на американските високо-технологични възможности – информационни мрежи, безшумни самолети, въздушни ракети и управлявани бомби.

Американците с подозрение тълкуват големите китайски военни бюджети като знаци за желанието на Пекин да ограничи американското присъствие в Източна Азия. Следователно Вашингтон има силно желание да използва Индия, която набира икономическа и военна мощ като балансираща контра-сила на Китай, а също и като силен защитник на демокрацията. За да влезе в тази роля Индия има нужда да ускори хода на икономическите си реформи и да възпре хинду-национализмът на Бхаратия Джаната Парти (BJP), която преживя изненадващо поражение на последните парламентарни избори. Политиците от победилата Партия на конгреса обещаха да продължат икономическите реформи като същевременно се грижат за нуждите на населението от бедните селски райони, което гласува за тях. Насърчени от изборната победа говорителите на Партията на конгреса казаха, че новото управление ще се опита да увеличи индийският годишен растеж на десет процента от настоящите осем.

Ако Партията на конгреса не следва своята традиционно секуларистка политика на управление, тя ще загуби ползите, които Индия може да извлече от американската кампания за ограничаване влиянието на радикалните ислямисти. До този момент ненормалната религиозна идеология, която се противопоставя на всички светски правителства не повлия на голямото мюсюлманско население в Индия и околните държави в Централна и Югоизточна Азия. Например, фундменталистките ислямски партии се представиха слабо на зимните и пролетните парламентарни избори в Малайзия и Индонезия. Но слабите правителства и ширещата се корупция подхранват почвата за набиране, трениране и екипиране на терористи.

Последните проучвания на общественото мнение там показват, че нарастват симпатиите към анти-американските чувства на радикалните ислямисти, което в голяма степен се дължи на американските действия в Ирак и поддръжката на САЩ към правителството на Шарон в Израел. За да ограничат негативното отношение Съединените щати трябва да подпомогнат развитието на алтернативни радио и телевизионни станции, които да обяснят намеренията на САЩ в Близкия изток. Те трябва да обърнат внимание на своите отслабнали ресурси за публична дипломация като наемат повече езикови експерти, да отворят чуждите библиотеки и културни центрове, да спонсорират също така обмена на специалисти. Като се има предвид големият брой традиционно толерантни мюсюлмани в Азия, Съединените щати трябва енергично да подпомогнат създаването на привлекателни алтернативи на радикалния ислямизъм.

На международно ниво растящите сили в Азия трябва да получат повече представителство в ключовите международни институции като се започне от Съвета за сигурност в ООН. Тази важна институция трябва да отразява новопоявяващата се конфигурация в глобалната сила, а не само победителите от Втората световна война. Същото може да се каже и за останалите важни международни организации. Едно скорошно изследване на Brookings Institution показва, че има “фундаментална асиметрия между днешната глобална реалност и съществуващите механизми на глобално управление. G – 7/8 е един затворен клуб на индустриализираните страни, които преди всичко представляват западната култура и е очевиден израз на този анахронизъм.

Канадския премиер-министър Пол Мартин възприе идеята да започнат срещи на G-20, в която да участват 10-те индустриализирани страни и 10 нови икономики. Това би помогнало за включването на тези страни в глобалното икономическо управление.

Ефективността на международните тела зависи от подобни промени. Само по този начин тези институции ще бъдат способни да осигурят мир сред нациите.

Превод Цончо Цончев


Джеймс Хоги Джуниър е редактор на Foreign Affairs. Статията е адаптирана форма на лекция, изнесена през април в Johns Hopkins University's Paul H. Nitze School of Advanced International Studies in Washington, D.C.