Media Times Review    Google   
___









икономика
 юли 2005

Стопанският ХХ век на България

Румен Аврамов

Текстът е размисъл върху философията на българското икономическо развитие – особено духовно поле, на което ще се разиграят много от най-съществените конфликти на бъдещата ни среща с Европа.


<< към Част VI
 
5. Стопанският XX век - пропуснатото и възможното
 
     Нека завършим с една въображаема историческа реконструкция. Примамливо е да се очертаят хипотетични траектории пред българската икономика, ако във възловите точки на своето развитие тя беше поела по друга посока . За такива точки през ХХ век бих приел единствено 1912, 1944 и 1989 година.
     “Продължаването” на възходящия тренд от “златното десетилетие” след 1912г. е първият хипотетичен вариант. Но всичко показва, че и при него българската икономика би “поддала” под натиска на собствената си инерция и логика от същото това десетилетие. Рано или късно щяха да се проявят проблемите, които тлееха през годините на висока конюнктура. България нямаше да може да издържи още дълго предходния темп на външно задлъжняване. В средносрочна перспектива дълговото бреме щеше да стане непоносимо за икономиката. Свободата, която външните заеми даваха на бюджетните дефицити щеше да изчезне, а заедно с нея да се върнат дълбоките финансови кризи, сходни с тази от началото на века.
     Никакви особени надежди за трайно развитие не даваха и институционалните промени в страната. Въпреки, че през първото десетилетие започнаха промените във финансовата система, в т.ч. и проникването на чужд капитал, преобладаващият тренд беше друг - на укрепване и разнообразяване на обществено-държавните и корпоративни банки. В “нормални” условия този тренд не би бил пречупен, а само би се задълбочил. Що се отнася до присъствието на чуждия капитал, то неговите евентуални резултати могат да се “видят” в апогея му от края на 20-те години - краткосрочен интерес и ангажименти, бърза “обратна” мобилност, неорганично вписване в българския стопански ландшафт.
     Именно през първото десетилетие на века бяха заложени три от стълбовете на българския стопански манталитет, които неизбежно щяха да получат своето развитие - кооперативизъм, етатизъм, корупция.
     Войните на пръв поглед изглеждат точка на пречупване в благотворната инерция на първото десетилетие. Всъщност те не се оказаха кръстопът, а по-скоро катализатор на наченатото.
     Какво се случва през тези години? Поради войната държавният дълг нараства експоненциално, до степен да взриви паричната система и да унищожи - практически безвъзвратно - златния стандарт в България. За разлика от общоприетите клишета, стопанската конюнктура е висока и проблемите не идват толкова от “реалния” сектор, колкото от разстройството на финансовата система. Нещо повече, краят на войната е период на незапомнено учредителско грюндерство, което създава безчет пирамидални структури, под чиито покрив корупцията и източването на държавата процъфтяват. Държавната намеса достига апогея си със създаването на ДСГОП и с по-късното въвеждане на Централата на девизите. Кълновете на всички тези процеси бяха заложени през златното десетилетие.
     При следващата очевидна повратна точка (1944г.) разминаването между видимостта и вътрешната логика на събитията е още по-изразително, защото са налице насилие, външна принуда, реална промяна в политическата система и във формата на стопанския живот. Но при по-внимателен прочит и при този момент се оказва, че надделява здраво заложената посока във философията на българската стопанска история.
     Българската икономика и общество са “комунални” ex-ante, още преди комунизма. Те са захранени с тази нагласа от самото раждане на нова България, като “комуналната” философия е инфектирала структури, институции, мислене и поведение. По този начин традицията е “подготвяла” страната за социализъм, дошъл до голяма степен на “готова” почва.
     Социализмът хипертрофира държавното начало в макропроцесите и дребното хитруване (“малката правда”) в битовите пластове на икономиката. Социализмът доведе до крайност системата на една затворена икономика. Социализмът разви до край корпоративното начало, макар и под тоталитарна обвивка.
     Но всичко това вече беше налице в конфигурацията на българската икономика преди 1944г. Финансовата система беше поголовно одържавена след 1934г., при залязващи позиции на частния сектор и крайно свито чуждо присъствие. Икономиката беше затворена за външния свят с въведения от 1931г. валутен режим и със системата на клиринга. Стопанският манталитет беше вече проникнат от духа на комуналност през мрежата на кооперативите, където “малката правда” се беше превърнала в норма на поведение. Войната беше рационирала икономиката до степен близка до плановата, а самата “плановистка” идеология вече беше официализирана.
     В известен смисъл социализмът нямаше какви нови идеи да предложи на българския стопански живот. Той можеше единствено да доведе до възможния предел вече набелязани и заварени идеи като ги облече във формата, предоставена наготово и насилствено от чуждите господари на държавата. Социалистическият цикъл от 1944 - 1989г. изчерпа до дъно потенциала на една от възможните линии на развитие на ХХ век, като показа нейните вътрешни бариери, иманентна склероза и неспособност за самообновление. Същевременно, със всяка година той ни отдалечаваше от световните стопански ценности и ни подготвяше за един по-драматичен сблъсък с реалностите от края на ХХ в.
     Стигаме до 1989г. - третият привиден кръстопът на българското икономическо развитие. На повърхността изглеждаше, че за първи път от 1928г. насам, страната като че ли се ориентира към един ясно дефиниран, консенсуален и отворен “идеал за икономическа модерност”.
     Седемте загубени години на прехода показаха, че нито общественото съзнание, нито социума са готови да го приемат органично. Трябваше да се мине през няколко провалени опита за стабилизация и през хиперинфлация, за да започне мъчителното, бавно и все още неорганично движение в посока на господстващия днес световен модел. Той беше поднасян на България така както се поднася знание на една незряла и прохождаща личност. Нужни бяха сухата схематичност на програмите на МВФ, дидактиката на “матриците” с наложителните структурни реформи, суровата макроикономическа принуда, за да започне приобщаването към базисните ценности на новата парадигма. Латентното саботиране и съпротивата на обществото отново показаха доколко определящи за фактическото развитие на икономическите процеси се оказват дълбоките води на идеологическите и поведенчески стереотипи, в каква степен става дума за сблъсък на два културни пласта и как възприемането на предлагания отвън модел - както К.Попов бе забелязал още в началото на века - остава повърхностно.
 
*****************
 
     След като при нито един от кръстопътищата на столетието не се е оказвал възможен истински избор, а стопанското ни развитие е вървяло в посоката, предначертана от самата логика на българското общество, остава да се търсят тези няколко прости движещи сили, определяли българския стопански континуум. Те не са много и могат да се сведат до “малкоста” на държавата и пазара, до геополитическото положение на страната и до корените на стопанския й манталитет и традиция.
     Страна с историята, човешкия капитал, мащаба и разположението на България трудно може да си позволи замах в най-сложното социално творчество, каквото е икономическото. Всеизвестните примери за обратното - като се започне от Швейцария и се стигне до Сингапур или Хонконг - само потвърждават правилото. От една страна тези експерименти са също плод на геополитически процеси - те обслужват нуждите на глобалната икономика. От друга, почвата за “експерименти” в тези малки територии е била дълго подготвяна. Швейцария не би могла да стане световен банкер без калвинизма и реформаторството. Азиатските територии не биха могли да изпълняват особените си функции без чисто азиатските качества на работната си сила.
     За останалите “малки” страни, разпръснати по света не остава нещо повече от “средно достижимото” за техния регион. Предопределящо се оказва в чия орбита на влияние се намират.
     През цялото столетие България попада в орбитата на губещи метрополии. Франция е една западаща велика сила, когато през 20-те години безуспешно се опитва да запази икономическото си влияние в България, изградено в началото на века. Германия е губещата страна и в двете войни. А България трябваше да преживее целия цикъл на възход и загниване на социалистическия СССР, както и да сподели загубата на студената война, преди да излезе от неговия икономически заповедник.
     През цялото столетие единствената истинска референтна зона за България остават Балканите с цялата им смислова и историческа натовареност. Страната в нито един момент не успя да надскочи това съдбовно разположение, нито присъщата му икономическа менталност. “Балканската икономика” е нещо достатъчно добре очертано, със своята корумпирано-одържавена среда, неспазване на контрактите, слабост на институциите и повсеместни меки бюджетни ограничения.
     Може би именно затова хипотетичния предел на българското развитие може да се долови в достигнатото от Гърция.
     Тази страна е в известен смисъл “еталон на модерност” за Балканите още от началото на века. До късно това се дължи не толкова на впечатляващ икономически ръст и стандарт, колкото на безспорния космополитизъм на тази нация и (вероятно свързания с него) успех при налагането на собствените й национални и стратегически цели.
     Но истинските възможности и граници на този референтен модел в нашия ареал се проявиха най-добре през втората половина на века, когато Гърция се превърна в единствената държава в региона, попаднала в “правилната”, Западна зона.
     Резултатите от този експеримент за присаждане на “западност” на балканска почва са нееднозначни. Гърция успя да постигне относително бързо развитие, особено след 60-те години и то с усилието на военен режим. Благодарение на политическата конюнктура, през 80-те години тя успя дори да намери място в ЕС, което никакви икономически дадености не и отреждаха по право. През последните две десетилетия това й позволи да привлече значителни ресурси и да осъществи напредък в модернизацията си, който при други условия би бил невъзможен.
     Но въпреки всичко, Гърция остава все още чуждо тяло в “Европа”, приело епидермично европейските стандарти и правила. Със своя стопански манталитет, политически клиентелизъм, елементи на олигархичност и одържавена финансова структура тя не е истински приобщена към Европа. Това се чувства в мъките, с които страната покрива критериите за конвергенция на европейския Паричен и икономически съюз и от силната съпротива, които срещат съпътстващите структурни реформи.
     Вероятно Гърция дава общите контури на това, което би се случило и с България, ако тя бе попаднала в другата геополитическа зона, ако стопанското й развитие бе следвало относително по-”спонтанни” линии на еволюция. Резултатът би бил една по-богата страна, но с все още полуархаична (за съвременните критерии) стопанска менталност и институции.
 
*****************
 
     В началото на новия век стопанска България има да решава редица проблеми със самата себе си и същевременно да посрещне световните икономически предизвикателства.
     Мир със себе си страната ще постигне едва след като сътресенията на прехода улегнат и той роди една “поносима” икономическа и социална конфигурация. Това не е проблем от “вчера”, а възел от вековни проблеми. Изтичащият ХХ век премного показа какви са клопките на едно невротично и стерилно развитие. Затова прекомерното фиксиране в него не е нито препоръчително, нито обещаващо. В крайна сметка, стопанската му история ни разказва единствено как се ражда “спонтанен” социализъм, как той се институционализира тотално с помощта на чужда сила и как при разпадането си тази система ражда нови и перверзни форми на квазисоциализъм, доколкото отсъства икономическа памет за нещо по-различно.
     Този порочен кръг няма да бъде прекъснат докато не се появят подобия на “истинска” буржоазия и средна класа.
     Неуспехите на българското развитие до 1944 и след 1989г. се дължат до голяма степен на отсъствието на автентична буржоазна класа, която да поеме присъщите си отговорности и рискове. Без съмнение това не е резултат на някакви присъщи й метафизични недостатъци. Нейният облик е изваян от исторически обстоятелства, но той е и отражение на изградената с години мека връзка между капитала и държавата. Това не е насилствена връзка. Държавата е изстисквала всичко, което може, но е и оставяла да бъде прелъстявана и използвана. Държавата е декапитализирала всичко по пътя си, но е оставяла и да бъде декапитализирана, превръщайки се в агент на всевъзможни обществени групи. Българската буржоазия е това, което е била през ХХ век, благодарение на меката спойка на една обществена тъкан, на особен обществен договор, скрепен от приспиващите облаги за двете страни: частният капитал у нас никога не се е мислил като нещо напълно откъснато от държавата. Но от подобна социална среда трудно се ражда автентичен (рискуващ, предприемчив и динамичен) капитал.
     През ХХ век не можа да се появи и другия социален компонент на модерността. Средната класа не се роди през първия български капитализъм, нито през годините на прехода.
     Оставям настрана всички други последици от това социално отсъствие, за да отбележа, че средната класа преформулира така злободневния проблема с корупцията. В зрелите икономика тя е широка и изтласква корупцията (говоря за материалния й, а не за духовния й смисъл) към периферията на най-богатите и най-бедните. Средната класа няма нужда от корупция, за да живее. Тя е точно толкова заможна, колкото да може да си позволи морал, добропорядъчност и спазване на правила. Средната класа на нашите преходни общества е тънка и това разлива корупцията навсякъде, като не оставя поле за автентично пазарно поведение.
     Разбира се, да се предпостави социалната структура на икономическия успех означава да се тръгне от края. Тук пожеланията са без никакво значение. Пътя към стопанския прогрес не може да избегне формите на мотивация и принуда, които да раздвижат социалното и икономическо блато и да предизвикат промяна в самото българско общество. Тук ХХ век ще е от полза с основното си послание, че движещата сила на българската промяна винаги е идвала отвън.
     В това отношение през следващия век не може да се очаква нищо принципно ново. Новото ще дойде с необратимата глобализация на световната икономика, която оставя все по-малък периметър на стопанския провинциализъм. Но тя ще се почувства осезаемо едва когато престане да е атрибут на абстрактни пазари, а се превърне в начин на живот, битова практика и лична перспектива пред всяка личност.
     България ще трябва да е готова да посрещне и двете лица на този процес - на “позитивен” рушител на традицията и на постоянен стресиращ фактор. Това което се залага днес в световната икономика е крайно двусмислено и нееднозначно. Дългата икономическа експанзия от края на ХХ век се развива на ръба на допустимото, при изключително тънък глобален финансов баланс. В този смисъл тя е бременна и с непознат по мащабите си икономически крах.
     България, както и другите страни от Европейския изток свързват бъдещето си с подредените и разчертани перспективи на Европейския паричен и икономически съюз. Но бъдещето на самата общност също носи със себе си и стабилизиращи перспективи и страха от раздялата с придобити права, който подтиква към съпротива и дестабилизация. А без съмнение самият дълъг път на разширението ще размива устойчивите принципи на днешна Европа, като променя облика й.
     След няколко десетилетия Европа може да се превърне в едно наистина общо пространство, в което дори страни с наслоени комплекси, като България, ще намерят мястото си. Но няма да се е случило нищо съществено и ХХ век ще е минал напразно, ако една разширена Европа само възпроизведе в ХХI век разделенията и духовните пропасти от края на отиващото си столетие.
 
Август 1998 / Февруари 1999 година
 

Румен Аврамов е роден през 1953 година. До 1990 г. работи в Икономическия институт на БАН, след което е икономически съветник на Президента Желев, заместник-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към Министерския съвет. От края на 1994 година е програмен директор в Центъра за либерални стратегии, в периода 1997 - 2002 е член Управителния съвет на БНБ. Работи в областта на макроикономиката, паричната политика и стопанската история.

MTR книги
Можете да купите книгата "Стопанският XX век на България"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

Въпреки цялата условност на летоброенето, изнизването на последните години от едно столетие поражда това трудно определимо настроение на fin de siecle, в което се примесват носталгия по пропуснати възможности, тягостни равносметки и лекотата на новото начало. На имагинерния предел между два века обществото е овладяно от успокоението, съпътстващо края на изминат път, но и от изострена чувствителност към възможните алтернативи пред бъдещето. 
Румен Аврамов

Като всяко столетие и ХХ в. е мозайка от променящи се представи зa принципите на икономическия живот и на стопанската политика. Как и в какви посоки еволюира през това столетие водещата стопанска идеология? На какъв фон се вписват “българските” идеали за модерност? 
Румен Аврамов

Основните идеологически матрици, сложили отпечатъка си върху променящите се представи за икономическо развитие през ХХ век винаги са носели белега на своя национален произход. В общи линии, поредният световен стопански лидер е налагал и своите представи за модерност.
Румен Аврамов

Паралелът между нагласите, с които се посреща и изпраща новия век, създава тягостното чувство на затворен кръг. Историята приема по-скоро формите на мита за Сизиф, отколкото до някакъв въображаем постъпателен прогрес или необратим регрес. Ето защо, макар че историята на едно столетие може да се чете като хронология, предпочитам другия възможен прочит - този на повтарящите се мотиви в партитурата.
Румен Аврамов

ХХ век беше столетие, през което се смениха едва ли не толкова световни парични системи, колкото през цялата предшестваща стопанска история. Векът започна с биметализъм и златен стандарт, видя краха на този стандарт под тежестта на непосилен държавен дълг, премина през модифицираните форми на първоначалния златен монометализъм, преживя колапса и на тази хибридна (Бретън-Уудска) система, известно време се движеше във водите на напълно свободно плаващите курсове, за да завърши с две полярни тенденции: свободно плаване между трите основни резервни валути и поява на нова валута (Еврото), която в принципите на организацията си ни връща към някои от фундаментите на златния стандарт.
Румен Аврамов

В публичния дебат от последните години често беше изказвано твърдението, че България винаги е принадлежала към Европа. В същото време, това въпиещо невярно твърдение се опровергаваше от всяко събитие през последните години. Ако то беше истина, страната нямаше да подхожда с очевидния комплекс за малоценност към подстъпите на Европа. Тя нямаше да бъде неизменно класирана във “второстепенни” ешелони при приобщаването си към европейските институции. На България нямаше да бъде налаган огромен и строго формализиран “конспект” за условията, които трябва да бъдат изпълнени за това приобщаване.
Румен Аврамов