Media Times Review    Google   
___









перспективи
 юли 2005

Ще бъде ли светът китайски?

За първи път в най-новата история се развива индустриално общество, което кара Запада да се страхува за своето икономическо и културно господство.

Георг Блуме, Die Zeit


     Това е световна премиера. Леново поема PC-бизнеса на IBM. Един китайски концерн, чието име доскоро никой не знаеше, поглъща части от един западен индустриален гигант. Нека си представим, че MercedesBenz продава своя отдел за проектиране на двигатели на някоя китайска фирма и отсега нататък се задоволява с дизайн и пласмент. Но може би скоро и това ще стане реалност.
     Янг Юанкинг е името на стройния мъж, който предлага една нова визия на световната икономическа общност: Китай като високотехнологична страна. Вече повече от десет години 40-годишният мъж стои на върха на Леново, от една малка търговска фирма той оформи най-големия производител на компютри в Азия. Когато през месец май Леново изкупи PC-производството на IBM за 1,25 милиарда долара, концернът му се катапултира на трето място в света, веднага след водачите в бранша Dell и Hewlett-Packard. „Леново вече не е китайска, а многонационална фирма“, казва гордо Янг, когато за пръв път допуска журналисти в пекинския си работен кабинет.
     Янг е облечен в сива риза, на врата му виси фирмен документ за самоличност. Пред прозореца на кабинета му лежи старият Пекин: каменни колиби и дъсчени бараки от времето на Мао. Янг е надраснал миналото, той е фанатик на технологията и организацията, който не приема никакви наложени граници. Той не иска да говори за етика: „Във фирмата се говори само за бизнес“. Нека политиците в Пекин, Вашингтон и Брюксел се измъчват взаимно с търговски правила за текстилната индустрия – за него Китай вече не е страната на коприната, а по-скоро един вид див изток на 21-ия век, страна на неограничените възможности. „Дизайнът и качеството на нашите продукти вече са на световно ниво“, описва Янг ситуацията в Леново. „Ето защо за в бъдеще всичко ще зависи от иновацията. Иновацията може да бъде скъпа или ефективна. Нашата иновация ще бъде ефективна“.
     Най-новата фаза в развитието на Китай е много тясно свързана с хора като Янг: под покривалото на комунистическите кадри страната бива променяна от мениджъри, предприемачи, инженери, архитекти, хора на изкуството и модни дизайнери. Именно на тях се дължи факта, че Китай отдавна вече не е това, което мнозина на Запад все още виждат отдалеч: работилница за света, задвижвана от един грабителски съюз между западни капиталисти и източни комунисти.
     В действителност Китай преживява обновление на много нива. При по-точно вглеждане се разпознават не само ниски заплати, но и едно ново разбиране на ефективността отвъд краткосрочния акционерски интерес. Не само един турбо-бърз пазар, но и една прастара ценностна система със собствени понятия за съвместно съществуване и възпитание. За пръв път в историята се развива едно огромно индустриално общество, което може да се състезава и по култура със Запада, включително и САЩ. Почти няма интернационален филмов фестивал, на който китайските филми да не са сред носителите на награди.
     „Ние сме новите. Ние сме бъдещето“, рекламира в Германия шефът на Леново своите IBM-компютри от Китай. В рекламния лозунг се крие реално ядро. Западът е сериозно застрашен от опасността да продължава да се държи за образа на комунистическия, лесно предвидим Китай, вместо да се подготвя за китаизацията на света.
     Със сигурност страната ще продължава и в бъдеще да залива западните пазари с евтини продукти. Но тя едва ли ще се ограничи само с това. По-рано нещата вървяха така: богатите страни произвеждаха високотехнологични, изследователски-интензивни продукти, бедните страни – масови продукти, изискващи евтина работна ръка. Но сега за пръв път се поставя под въпрос и глобалното разпределение на труда. „Особеното при Китай е, че внезапно се появява една огромна, бедна страна, която може да конкурира не само чрез ниски заплати, но и във високотехнологичната област“, казва харвардският икономист Ричард Фрийман.
     Точно това започва да чувства и Джон Щтолте във Вилинген-Швенинген недалеч от Шварцвалд. Холандският инженер ръководи немския развоен отдел на най-големия производител на телевизори в света – TCL от Китай. През изминалата година TCL пое телевизионния клон на френския концерн Томпсън, изкачи се по този начин на първо място в света и същевременно изкупи изследователския център във Вилинген-Швенинген. Не непременно за взаимна радост. 50 от 150 висококвалифицирани кадри в Германия трябваше да напуснат фирмата, защото тяхната работа може да се извършва по-евтино в Китай. На Щолте бе позволено да остане, той обаче трябваше да се нагоди към сътрудничеството с равностойния му по пост ръководител на изследователския център за телевизия в южнокитайския Шенжен, Форест Луо. Всеки ден Щолте пише електронни съобщения, които се появяват на чисто новия монитор на Луо в главното управление в Шенжен.
     Луо чете – и не съвсем рядко доста се нервира. „Ако някой в Китай има идея, той веднага иска да я осъществи. Европейците винаги първо трябва да приготвят някакво изследване“, въздиша младият шеф в костюм на бледи райета. Той може да си позволи подобни изказвания. Докато в скъпите развойни лаборатории на TCL в Европа и Америка бяха зачеркнати работни места, от момента на изкупуването на Томпсън фирмата увеличи броя на изследователските кадри в Шенжен от 400 на 600 – и всички те са свободно говорещи английски език инженери и техници. „Много неща в Шенжен са по-прости и по-евтини; голяма част от дизайна, производствените тестове, качествения контрол“, казва Луо. Офисът му в небостъргача на TCL е заобиколен от празни помещения. Сградата е проектирана с мисълта за идещите стотици нови сътрудници.
     Компютърният производител Леново премести главния си щаб в Ню Йорк – и, също като TCL, се опитва да се справи с проблемите, възникващи от интеграцията на концерн, състоящ се от множество различни парчета. Леново и TCL са само едно начало, нищо повече. „Всеки китайски мениджър знае, че на днешно време вече няма национални шампиони в отделните отрасли. Всеки се ориентира по конкуренцията от Запад“, казва професор Жанг Вейинг от школата за мениджъри Гангхуа в Пекин. Жанг подчертава, че Китай не се опитва отново да изобрети света, неговите студенти не се интересуват от политика. „Нашата мисия се нарича международна конкуретноспособност “, казва Жанг.
     Китайският бум субсидираше години наред различни отрасли по всички континенти. Китайците внасяха петрол, стомана и соя, светът произвеждаше и печелеше. „Растежът на Китай започва да става по-неприязнен срещу чужбината“, предупреждава Т. Дж. Бойд, специалист по Китай на инвестиционната банка Мерил-Линч. В бъдеще страната ще внася значително по-малко от очакваното, инвесторският бум започва да утихва, а китайските фирми се съсредоточават все повече върху световния пазар, като при това използват хронично подценената си валута.
     Изведнъж китайската конкуренция започва да се насочва към икономически отрасли, в които западните фирми са традиционно силни. Немският автоснабдител (под-производител) ZF от Фриедрихсхафен например се вижда напоследък задължен да инвестира в Китай, за да не могат китайските конкуренти да му отнемат мястото при главния клиент Фолксваген, първо в далечния изток, а след това и на други места. ZF назначава китайски инженери с добри познания по немски език и изгодни заплати – и в бъдеще вероятно ще успява да произвежда много неща по-евтино в Китай, отколкото в Германия. Във фабриките на ZF редом с немските машини стоят вече китайски апаратури, които изплюват същите автомобилни части. Нова конкуренция за немските машиностроители.
     Заплашителна става ситуацията и за западните автомобилостроители, които правят солидни печалби с техните немско-китайски съвместни предприятия. Милиардните инвестиции на VW, BMW и DaimlerChrysler биха могли да се окажат бумерангови в дългосрочен план. В съвместните им фирми немците подхранват бъдещи конкуренти. Преди кратко време Китайската Корпорация на Автомобилната Индустрия (ККАИ) обяви, че през 2007 за пръв път ще започне да строи свои собствени автомобили. Фирмата, която си сътрудничи с Фолксваген от двадесет години насам, ще изнесе своя нов модел на пазара в директна конкуренция с немците. Точно това господата от Волфсбург не бяха позволявали на ККАИ нито веднъж досега.
     Но какво да направят срещу това? Според китайския закон чуждестранните автопроизводители са задължени да кооперират с местните предприятия. Всички знаеха какво ще се случи когато западната технология започне да прониква по този начин в страната и масово бъде използвана за обучение на китайски специалисти – още повече, че държавният концерн ККАИ отдавна беше избран за „шампион“ на китайската автомобилна индустрия, с глобални амбиции. Междувременно ККАИ изкупи четвъртия по големина в Южна Корея автопроизводител, СангЙонг, а в Англия купи от банкрутиралия MG Rover правата върху моделите Rover 75 и Rover 25. Волфсбург реагира на това, като назначава китайски мениджъри и изследователи. „Всичко да се покрие с китайци“, гласи девизът.
     За Германия като цяло това е слабо успокоение. Делът на Китай в световното индустриално производство нарасна от 1995 година насам от пет на дванадесет процента. Немският дял е осем процента.
     Един друг бумерангов ефект застрашава DaimlerChrysler. Тъй като автомобилният завод на Mercedes в Пекин беше конципиран за времена на бум, но китайският пазар в момента нараства само с 15, а не както преди със 75 процента годишно, в скоро време там могат да се очакват свръхкапацитети. Концернът обяви начаса, че произведените в Китай лимузини в бъдеще ще бъдат и експортирани. Или, казано другояче: DaimlerChrysler обяви за открита вътрешнофирмената конкуренция с Китай за място на производство. Досега немските мениджъри бяха се опитвали да избегнат точно това. Сега вече не могат да си го позволят.
     По предварителни прогнози през 2010 година Китай вероятно ще произвежда с 20 процента повече автомобили, отколкото се търсят в страната. VW вече строи свой собствен изследователски център в Пекин, в който думата скоро ще имат китайски инженери и дизайнери. Но какво ще стане, ако в бъдеще по-добрите идеи идват от Пекин? При американския гигант Microsoft пекинският отдел вече се смята за най-ефективен в целия свят.
     Четири новосъздадени работни места в съвместно китайско-немско предприятие осигуряват едно работно място в къщи, заявява с право шефът на заседателния съвет на Siemens, Хайнрих фон Пиерер. Като цяло китайската икономика все още допринася за заетост, а не безработица в Германия. Въпросът обаче е дали това ще си остане така и когато Китай, както обещава Пекинската Академия на Науките, утрои до 2020 година броя на инженерите си. Още днес страната разполага с най-големия брой студенти по цял свят, както и вторият по големина брой изследователи.
     Новата китайска власт се чувства навсякъде. Какъв смисъл имат всички договорености в G7 например, когато най-големият световен финансов проблем е ниската стойност на китайския юан? Пекин обаче трудно може да бъде поставен под натиск, тъй като чрез неговите покупки на валута до голяма степен се финансира американският държавен дефицит. „Китай днес си позволява нахалството да нарича САЩ главна причина за глобалната липса на равновесие в световната икономика“, казва Нуриел Рубини, професор по икономика в школата по мениджмънт Щерн на университета Ню Йорк. „За много страни по света Китай още днес е по-важен от САЩ“. При това ученият има пред вид не само Югоизточна Азия или Австралия, но и страните от Латинска Америка, на които китайското правителство обеща инвестиции от над 100 милиарда долара в течение на следващите десет години – като например за строежа на нови железници в Бразилия. С това се цели да се подпомогне разработването на суровините на континента, от които Китай се нуждае спешно.
     В областта на енергията и суровините става ясно по най-красноречив начин до каква степен световният икономически ред започва да излиза извън релси под натиска на китайския икономически възход. Една все по-нарастваща част от 1,3-те милиарда китайци желае да се подкачи към петролната помпа. Китай вече е отговорен за половината от световния растеж на потребление на петрол. Ето защо китайският петролен концерн Petrochina инвестира пет милиарда долара в чужбина, около половината от тях в политически нестабилния Судан. Почти всяка нова китайска инвестиция в областта на енергията влече след себе си политически прецедент: това пролича при китайското вето в защита на Судан в съвета за сигурност на ООН, при спора с Япония заради руските тръбопроводи и сондажи за природен газ в източнокитайско море, при търканията с Индия по въпроса за финансираната от Китай модернизация на пакистански пристанища. Все още никой не допуска китайските претенции без съпротива. А най-малко от всички това правят САЩ, чийто министър на отбраната Доналд Ръмсфелд открито критикува китайските „продължаващи и нарастващи покупки на оръжие“. В отговор Пекин посочва, че американските разходи за въоръжение лежат с десет до двадесет пъти над китайските, както и че средният американец употребява осем пъти повече енергия от средния китаец. Никой в Пекин няма желание да преглъща подобни предизвикателства.
     Междувременно Китай е шестата по големина икономика в света – и трета по големина на търговията. Само в четирите години откак Китай стана член на Световната Търговска Организация (СТО), обемът на китайската търговия се удвои, от 510 на 1100 милиарда долара. „Китайското влияние в света нараства ден след ден, защото в една свободна пазарна икономика няма еднопосочни улици“, казва Жу Кирен от центъра за икономически изследвания в Пекин. Да, Европейският Съюз току-що се възползва от гарантираното му чрез СТО право да обложи с мита евтините китайски текстилни стоки – но това важи само до 2008 година. След това търговията е свободна.
     През миналия декември Националният Разузнавателен Съвет на САЩ (NIC), който докладва на ЦРУ и президента, подаде ясен сигнал, след като сравни възхода на Китай с този на САЩ през 20-ия век и предупреди срещу „потенциално също толкова драматични последствия“. Досега историците търсеха по-скоро сравнения с късно дошлите нации на 20-ия век, Германия и Япония. Междувременно Китай се появява в различна светлина. За разлика от по-раншната ситуация в Япония огромните пазари на страната са отворени за всички – във всеки случай доколкото това се харесва на тамошните власт имущи. По тази причина една „антикитайска коалиция“ изглежда малко вероятна. NIC вижда корена на китайския политически и икономически възход в „една комбинация от висок растеж, нарастващи военни възможности, активно насърчаване на високотехнологичните индустрии и голямо население“. Според NIC само „едно рязко преобръщане на глобализационния процес или един значителен бунт“ биха могли да възпрепятстват по-нататъшния възход на Китай.
     Но какво ще стане ако подобен сериозен прелом се случи, противно на всички очаквания? Действително, една сериозна икономическа криза в Китай става все по-вероятна. В неподвижната еднопартийна държава корупцията и социалните напрежения нарастват поради системна обусловеност. Икономиката расте за сметка на околната среда, защото Китай покрива три четвърти от енергийните си нужди чрез въглища. Поради хаотичното разрастване на градовете навсякъде в страната започва да се чувства недостиг на вода. Богати и бедни вече отдавна се намират на огромно разстояние едни от други. От години насам се наброяват стотици хиляди по-малки стачки и протестни акции на хората, които възприемат себе си като губещи от реформите. Какво ще стане, ако предприятията изведнъж установят, че в привидно безкрайния бум те произвеждат повече, отколкото могат да продадат? А ако изведнъж започнат да уволняват, вместо непрекъснато да назначават нови работници?
     През последните десет години китайското правителство разруши чрез плановото стопанство и старите социални мрежи. Създаването на законно уредено социално осигуряване едва започва. Ако някой днес изгуби работното си място в Китай, той лесно изпада в остра екзистенциална криза. Ами ако тази съдба изведнъж застигне милиони хора? Ще избухне ли тогава един всеобщ бунт, както предполагат някои западни наблюдатели?
     Едва ли. По-вероятно е, че за кой ли път китайците отново ще се примирят със съдбата си. Вече отдавна издръжливостта, търпението и прилежността се смятат за добродетели на този народ, който през не чак толкова отдалеченото управление на Мао Цзе Дун трябваше да издържи на ужасяващ глад, в сравнение с който всяка модерна криза би изглеждала безобидна.
     Но повечето китайци и без това изглежда са съгласни с комунистическата партия – точно защото през последните години тя винаги успяваше да избегне катастрофи, подобни на ония от времето на Мао. Тази система няма да се разпадне така лесно. КП-държавата успя да докаже себе си като ловък „посредник на глобализацията“, далеч отвъд първоначалните пазарни реформи на Денг Сяопинг, аргументира Йонглин Жанг, ръководител на школата за азиатски изследвания при университета Окланд в Нова Зеландия. При това между другото той има пред вид забраната за износ на капитал, както и други мерки, които направиха Китай нечувствителен за настроенията на международните финансови и индустриални концерни.
     Толкова по-зашеметяващи изглеждат шансовете за растеж – като се има пред вид огромното население. 400 милиона китайци са излезли от 1980 насам над нивото на най-непоносимата бедност, макар че днес все още около 80 милиона китайци живеят с по-малко от един долар на ден. 260 милиона души в замяна на това разполагат със семейно състояние по-високо от 20000 долара – хора, принадлежащи към една нова, бързо нарастваща средна класа.
     60 процента от китайците, 800 милиона души, все още живеят на село, десет милиона от тях всяка година се изселват в градовете – и това създава основата за стабилния възход на Китай, защото „урбанизацията създава търсене“, както предсказва шанхайският икономист Ин Ксингмин.
     Това е новото в китайската модернизация: разрастването и пораждането на градовете се случва едновременно с глобализацията – а не както в Европа и САЩ с разлика във времето от най-малко едно столетие. Създаването на градовете е и процес на културни промени. В малкото градско семейство в Китай важат съвсем различно ценности от онези на голямото селско семейство, например що се отнася до ролята на жената. И глобализацията допълнително насърчава това преобръщане на ценностите. Назад към старата феодална култура не води никакъв път. Но също и един нов национализъм, подобен на онзи, който се разрасна в германия или Япония едновременно с индустриализацията, или както той се насърчава от китайската комунистическа партия в момента, е трудно въобразим. Защото всичко, което днес се появява в Китай като нова градска култура, е с космополитична насоченост. Новата пекинска кухня е японизирана, строителният стил на Шанхай американизиран, модата в цялата страна европеизирана, а литературата е силно повлияна от писмения стил в интернет. По този начин се оформя една смесена култура, която съчетава в едно китайски и чуждестранни елементи.
     Човекът като господар на природата, този възглед е бил отхвърля в Китай до самия двадесети век, казва философът Веи. И Мао Цзе Дун, по негов собствен начин, също е поддържал старинния цялостен възглед за света. Едва много по-късно западната философия е проникнала в Китай – и сега отново бива отблъсквана по малко назад. „В тоталното съвършенство на една китайска ваза се крие нещо мистично, неразумно и все пак утопично, нещо, което си остава чуждо на Запада“, твърди Веи. Изведнъж културното наследство се оказва вече не тегло, а отново ценност.
     Достоверен признак за новата китаизация е успехът на китайското кино. Например последният китайски носител на награда от берлинския кинофестивал, Гу Чангвей, показва във филма си Паун портрета на една трудна връзка между родители и деца по време на културната революция. Любовта на родителите и верността на децата, в противовес на романтичната любов, са моралните устои на конфуцианството. За разлика от онези на Запад, те поставят по-различни приоритети, особено що се отнася до възпитанието на децата – нещо, което ни се струва много актуално във връзка с резултатите от Pisa-тестовете.
     По съвсем различен начин преплита традиция и прогрес пекинската модна дизайнерка Фенг Линг. Тя току-що създаде сценичното сако на рок-звездата Куи Жианг, героя на китайското демократично движение от 1989. Зелен лен с червена копринена подплата в революционния стил на шестдесетте години. Разбира се, Фенг знае за ужасите на културната революция, но тя не се страхува от това да извади на бял свят една дискредитирана традиция. „До съвсем скоро всички модни тенденции бяха импортирани от Запада“, казва Фенг. „Днес ние китайците питаме: как изглежда нашият собствен стил? Как можем да свържем всички нови неща от Запада с нашите собствени? Какво е китайско днес?“ Каквото и да е то – днес то вече излиза от Китай към света.
     Китайските икономически успехи сигурно ще направят видимо далеч извън Китай онова от китайската култура, което може да бъде комерсиализирано и по този начин глобализирано. „Това, което ни окрилява днес, са жизненост, сила за живот и преливащи надежди“, признава младата пекинска театрална режисьорка Као Кефей. Тъй като родният оптимизъм понякога й се струва прекомерен, от време на време Као пътува от време на време до Германия, където напоследък тя беше удивена от избухналия отново дебат за капитализма. Као се възхищава на дискусионния плам на немците. „В Китай един так3в дебат би бил немислим“. Само някои поети и художници в Китай поставят под въпрос глобализацията. И техните тези са по-популярни на Запад, отколкото вкъщи. По този начин Китай се глобализира чрез една смесица от самочувствие и безкритичност – като същевременно прави света ден след ден още малко по-китайски.
 
Превод: Златко Енев

MTR връзки:
Днес Китайската комунистическа партия (ККП) непрекъснато излага на показ икономическия просперитет, което отново кара китайците да вярват във фантазиите за ККП. Въпреки това, фундаменталните конфликти между интересите на ККП и тези на нацията и народа ще предопределят ефимерността на този просперитет. "Реформата", която ККП обеща има една единствена цел - да поддържа нейната власт. Това е реформа, която променя повърхността, но не и същината. Под изроденото развитие се крие огромна социална криза. Когато кризата избухне, нацията и народът ще страдат отново.
Epoch Times