Media Times Review    Google   
___









политика
 юли 2005

Нищо не се е променило

Филип Димитров


В няколко поредни броя Media Times Review ще ви представи откъси от книгата на Филип Димитров
"Митовете на българския преход"

     Неотдавна известен политолог заяви, че преходът в България е приключил. Не зная дали това беше целта му, но мнозина изпаднаха в паника. Това е разбираемо. Ако преходът е приключил, значи целта е постигната; ако целта е била да живея така – тежко и горко. Щом няма повече преход, няма и шанс нещо сериозно да се промени. Тогава?
     Преходът не е нещо, дето можеш да го туриш на масата, да го опънеш и да определиш къде точно му е краят. Този въпрос е академичен. Ако един жител на Долно Сирище реши да става американец и успее да замине със семейството си за Филаделфия, трябва да му е ясно, че не го чакат леки дни. Ще живее в покрайнините, където има кражби и сбивания, в недобро жилище и отначало бедно. Децата му ще ходят в училище, където има в изобилие наркотици, но за да усвоят нещо, дето да го ползва след това, ще трябва много да се напънат. Не дай Боже някое от тях да стане наркоман или престъпник, или да свърши в затвора. Самият той почти няма шанс да стане едър бизнесмен, професор или сенатор. Трудно е да се каже къде свършва преходът на този човек. Когато се установи във Филаделфия? Или когато получи американско гражданство? Или когато поне едно от децата му постъпи на работа в Морган Стенли и наеме апартамент в скъп квартал? Която и точка да изберем, ще е само за академично удобство, което има малко общо с реалния ни човешки живот. Иначе си знаем, че за повечето от нас пътят през пустинята продължава.
     Ако обаче излезем от академичната теза за прехода, все пак остава въпросът: Променило ли се е нещо в България? И трябва да признаем, че мнозина твърдят, че нищо не се е променило. Други – че се е променило към по-зле. За да ги чуваме толкова често, и в двете твърдения трябва да има доза истина.
     Тези, които поддържат, че нищо не се е променило, черпят извода си от следните основания:
     а) Както при комунизма, така и сега най-добре се поставени хора, свързани с компартията и КГБ. Това твърдение (независимо от това какви точно са съотношенията в проценти) отразява едно трайно усещане, че “хората от преди” пак са си тук.1 За онези, които са виждали като една от целите на промените отстраняването на свързаните с комунистическото минало лица, този факт не може да не е болезнен.2 Това има пряка връзка с второто основание.
     б) Както при комунизма, така и сега цари пълна безнаказаност. Поради тираничния характер на комунистическите режими за тях това е естествено. Едва ли обаче има нещо, което да предизвиква по-основателно негодувание в едно демократично общество. Не става дума за политически престъпления, а за наказване на лица, осъществили престъпни състави (убийства, включително и в концлагерите, кражби, присвоявания). Обстоятелството, че някой е могъл да нарушава законите без след това да отговаря, деморализира цялото общество и стимулира пренебрежение към закона и правилата на всички обществени нива. Обществената търпимост към криминалността започва да се изявява и в това, че медиите могат да квалифицират като “бизнесмени” лица (участници или потърпевши от престрелки), които основно се характеризират чрез броя на влезлите в сила присъди или висящи дела за различни престъпни деяния. Развращаващият ефект на подобни квалификации е очевиден: прави всеки бизнес днес да изглежда мръсен.
     в) Естествено беше – особено за активните участници в промените – това, което става в България да се мисли не просто като неизбежна последица от банкрута на комунистическия режим, а и като разкриване на нови перспективи пред огромното мнозинство от нацията. Оказа се обаче, че за едни такива перспективи просто не се откриха.3 Други – при това измежду най-смелите и инициативните – бяха буквално пометени от хиперинфлацията през 1996-97 г. и – опитали се да проявят икономическа инициатива – претърпяха загуби, от които и пет-шест години по-късно не са в състояние да се съвземат. Трети, които получиха земя или реституция, поради множеството перипетии, през които трябваше да минат или поради непълния (а и в случая с компенсаторните записи – чисто символичен) характер на възстановяването, останаха неудовлетворени и склонни да мислят, че нищо чак толкова не се е променило.
     Тези чувства са реални и не могат да бъдат пренебрегвани. Към тях се добавят непривичните нови разходи, свързани с всяка реална икономика, но от които комунизмът ни беше отвикнал, и многобройните нови възможности, които както и при комунизма, не са достъпни за мнозина, но за разлика от комунизма вече присъстват в реалния живот на българина.4
     На фона на всичко това възниква най-деморализиращият от всички митове на българската демокрация: митът, че всъщност нищо не се е променило. Този мит има много по-могъщо психологическо въздействие, отколкото си даваме сметка. Докато политиците отчитат успехите на управлението си (а в случая с кабинета на Костов тези успехи са факт), хората, които имат усещането, че нищо не се е променило, се чувстват не само излъгани, но и подиграни. Натрапва се усещането, че политиците са имали за цел да подобрят само своя живот и не ги е грижа за живота на хората. Това, че “тях не ги е грижа за нас”, е едно от доминиращите мнения в България в този момент. Благодарение на него се стигна до очертаване на ново психологическо разграничение между “нас, управляваните” и “тях”, провъзгласилите се за някакъв “елит” – ефект, който компартията в продължение на години се опитваше да постигне.5 Това разграничение рязко намалява очакванията на хората към политиката въобще и оттам – тяхната политическа активност. Схващането, че “на тях не им пука за нас” започва да се превръща в модел на поведение и се пренася на всички обществени равнища.6 При такава атмосфера естествено е самото безразличие да спечели терен. Може да се каже, че не малко проблеми и в управлението (и в съдебната сфера7) започват там, където зад работата престават да се виждат реалните човешки съдби.8
     И все пак България не е и никога няма да бъде същата. Свободата, както и здравето, е нещо, което човек започва реално да цени само когато го няма. На днешния българин естествено не му прави впечатление това, че няма концлагери, затворени граници, преследвания за вяра или убеждения, бележки от партийните комитети, за да се добере до всичко що годе ценно. Не помни празните магазини, хроничния дефицит на всякакви стоки, жителството, отнемането на имоти, забраната да ги придобива или принудата да се разделя с тях по силата на нелепи ограничения. Често се чуват мисли като: “Какво като имам права, ако не мога още днес да ги реализирам?”
     Най-същественият елемент от промяната се заключава в перспективите пред България и пред българските граждани. Целта България да намери мястото си сред западните държави има твърде реални измерения. Банкрутът на комунизма ни принуди да започнем от много ниско равнище и от него ние трябва да развиваме и демократични институции, и пазарна икономика. Исторически този процес е бил и дълъг, и мъчителен. Единственият начин той да не погълне много поколения, е България да се опре на опита общността и подкрепата на Запада. Като изключим бурното и далеч не без сътресения развитие на няколко тясно свързани със Запада държави от Далечния изток, всички други примери за бърз успех се развиват на фона на интегрирането в евроатлантическата общност. Влизането на България в нея единствено може да спести десетилетия на лутане и криволици и да доведе до ускоряване на развитието й, както стана с крайно бедните отначало Португалия или Ирландия.
     Едно от обвиненията към правителството на Иван Костов беше, че отдавало повече внимание на външната политика. Формулата, че е постигнало сериозни външнополитически успехи звучеше почти като укор, т.е., че само там му е било вниманието (а е трябвало да бъде някъде другаде). Това е несправедливо. Всяко следващо отговорно правителство на България ще трябва да прави така. Външната политика за нас не е допълнение към вътрешната, тя е най-важното и перспективно измерение на цялата ни политика.9 Дребните хитрини и пазарлъци, които вече приети в западното семейство страни могат и да си позволяват на определена цена (нерядко доста висока), са най-опасни за нас. Никой и не допуска, че след извървения до тук път можем да се обърнем назад и да си заминем. Това също е част от промяната на България. Но страстта към безсмислени пазарлъци може да ни направи да изглеждаме ненадеждни, а това е най-добрият начин да положим максимум усилия и да реализираме накрая минимум печалба.10
     Промяната в България още не е завършена. Има конкретни неща, които ще трябва да бъдат направени и постигнати, но най-важното е въвеждането на нови, честни правила. Трябва да признаем, че не успяхме да направим достатъчно сами. Трябва ни помощ от общност, към която искаме да принадлежим и ще я получим, когато станем нейни пълноправни членове. Това не е добра новина поне за някои от тези, които се възползваха от липсата на честни правила. Затова им се струва важно да се поддържа митът, че нищо в България не се е променило.
 
Забележки:
1) Тези, които твърдят, че нещата са се променили към по-зле, обикновено не са особено чувствителни към това съображение.
2) Когато преходът се извършва с мирни средства, навсякъде – и в България, и в другите комунистически страни – партийната върхушка получава възможност да се впише в новата обстановка. Степента на нейното присъствие е право пропорционална на предварителната й подготовка за промените във формата на изнасяне на пари извън страната и на прехвърлянето на активи в страната на доверени лица. Докато повечето нацистки водачи бяха физически ликвидирани или осъдени на дълъг затвор и по този начин нацистката партия престана да съществува, комунистическите партии успяха да се сринат бавно и да създадат впечатление на известно омекотяване на режима, което им даде моралното основание да се съхранят било като партии (както стана в България), било като група от индивиди, свързани с новосъздадени партии. Комунистическата партия в България причини повече вреда не с факта на оцеляването си, колкото с наглата претенция да запази същите лица, знаци и навици. И най-повърхностното социологическо проучване би показало, че само за пренебрежимо малък брой хора БСП е нещо различно от пряк, дори тъждествен приемник на БКП. Сам по себе си този факт развращава, тъй като прави ситуацията в България шизофреноподобна. (Несъществено от практическа гледна точка, но ужасяващо като морален знак беше награждаването неотдавна на финансовия министър в последните комунистически правителства Белчо Белчев с орден “Стара планина”.) Смисълът на промените е отхвърлянето на един банкрутирал режим, негоден от гледна точка и на ефективност, и на нравственост. Когато авторите на банкрута се оказват най-богати, щастливи и предприемчиви, а мнозинството от останалите носи тежко бреме, човек неизбежно започва да се пита какъв е смисълът на цялото усилие. Така се раждат конспиративните теории: ако комунистите са толкова умели, значи не от негодност са провалили собствения си режим, значи някакви тайнствени, неразбираеми процеси управляват живота ни. По-простата истина е, че и най-умелите не можеха да спасят потъващия – поради безумната си конструкция – комунизъм. Но комунистическото възпитание им помогна лесно да се откажат от принципите, в името на които бяха изпращали хора на смърт или в концлагери и да се възползват от ролята си на кормчии на потъващия кораб, за да си запазят места в най-добрите спасителни лодки. Всъщност добилото по-късно популярност “източване на предприятия” преди приватизацията беше само конкретно множествено повторение на вече отработената генерална схема.
3) Успокоително, но дълбоко невярно е твърдението, че към тази категория спадат само нерешителните и неинициативните хора. Невъзможността да се установят достатъчно честни правила има множество обяснения, но така или иначе, ако в множество случаи такива правила отсъстват, липсата на успех не може да се пише само на сметката на неуспелите.
4) Опиянени от усещането, че извършват нещо наистина епохално, мнозина български политици започнаха горделиво да заявяват, че никой няма право да се сърди, защото нито сме обещавали да създадем равенство, нито някъде по света има такова нещо. Философските аргументи в полза на тази теза са неоспорими. Има обаче нещо много дразнещо във високомерното повтаряне на подобни максими. Истина е, че не всички могат да бъдат еднакво щастливи; че хората не са равни в способностите си, а и в късмета си; че нещастието и неуспехът са част от живота и че едно от неотменимите човешки права е и правото на провал. Измежду всички човешки същества обаче точно политиците са тези, които по дефиниция трябва да са се отказали да лежат върху този тип очевидни истини. Техният ангажимент към нациите е да опитат всички разумни възможности, за да направят правото на търсене на щастие (разбира се не и самото щастие) по-достъпно за максимален брой хора. Има времена като тези, през които днес минава България, когато това е особено трудно. И тъкмо тук се сблъскваме с една от драмите на прехода. Много доверие – а доверието само по себе си е стъпка към успеха – не би било разхитено, ако вместо бомбастични изявления (съчетани в някои отблъскващи случаи с бързане “да се уредят” и вулгарното парадиране с нововъзникнало и не винаги законно обяснимо благосъстояние) хората, поели отговорността да водят нацията, изявяваха повече готовност за съпричастие към болките на неуспяващите. “Състрадателният консерватизъм” означава точно това: да си готов да споделиш нещо от общите трудности и реално да показваш как се опитваш да облекчиш бремето на страдащите. (Цезар, както съм споменавал и друг път, е бил много по-богат и с несравнимо по-големи възможности от войниците си, но в поход е споделял грубата им храна, работата им и калта по пътищата.) Целта на българската демокрация е в масовия случай хората да заживеят по-добре, да станат по-богати, да имат повече възможности да си търсят щастието. Иначе смисълът на цялото усилие би бил доста съмнителен. Задачата не е да доказваме на сънародниците си, че не ги бива за едно или друго, а да увеличим възможностите им да се справят. Ако това не се разбере, грешката си е само наша.
5) Потърпевшите от това отново са двигателите на промените: те не са направили достатъчно, те са разочаровали хората, те са “се уредили”, защото комунистите си бяха уредени и преди. Затова е естествено компартията и подгласните й медии целенасочено да работят за утвърждаването на това убеждение, т.е. за деморализацията на нацията.
6) Може определено да се твърди, че върху този модел е базирана не малка част от реално съществуващата корупция, но също така и представата за хипотетичната, въображаема корупция. Получава се нещо като затворен кръг. “Понеже не им пука, сигурно взимат. Щом нещо не става, значи не си дал.” И най-вече: “Щом като не им пука, как другояче да ги накарат да свършат нещо, освен чрез рушвет”.
7) Един от най-тежките проблеми на българското правораздаване е неговата мудност. За нея има много обяснения както в процедурата, така и в липсата на нормални условия за работа на съда. “Пестеливостта” на всички досегашни управления може поне отчасти да се обясни и с факта, че за администрацията (а и за легислатурата) съдът в контекста на разделението на властите, по инерция от комунистическото мислене, изглежда като досаден опонент, който има нахалството да недоволства, когато му се отправят политически поръчки и чиято независимост на убежденията повече дразни, отколкото възхищава. Не може обаче да се отрече и фактът, че за далечните отлагания (понякога много месеци между две заседания) обяснението е не само натовареността и лошите условия на работа. Всяко дело е човешка съдба, която в гражданските дела включва и значим на човешко равнище икономически интерес. Оставянето на нещата в състоянието, в което се намират, е израз на жестоко пренебрежение към тези човешки съдби. Затова колкото и да са важни структурните аспекти на евентуални промени в съдебната система, на най-преден план остават ускоряване на съдебните процедури, бюджетът на съда и публичността с надеждата, че тя може да повлияе на безразличието.
8) Отново на психологическо равнище един от големите проблеми в годините на промените е вярата, че макроикономическите фактори едва ли не автоматично променят живота на хората. За съжаление това е вярно по-често в негативната посока. Хиперинфлацията при Виденов беше достатъчна, за да разруши живота на мнозина, но стабилизацията при Костов не стига, за да се изгради той отново. Неумението да се акцентира върху усилията за подкрепа на категории от индивиди или семейства допълва впечатлението, че човешкият фактор е пренебрегнат, т.е., че “тях не ги е грижа”. Една от характеристиките на “състрадателния консерватизъм” е именно усилието да се мисли от гледна точка на отделните категории хора и семейства, в контекста на тяхната определена социална или географска реалност, които наистина са в най-трудно положение. Това не означава, че държавата трябва да изземе индивидуалната им инициатива или да играе ролята на дядо Коледа. Но когато страданието е очевиден факт, излишно е към активната намеса за неговото смекчаване да се проявява свенливост.
9) Това може да се каже и наопаки, както е сторил Константин Стоилов, заявявайки, че най-доброто за външната политика на България е да има почтена вътрешна политика, която да отстоява свободата и правата на хората. В това няма нищо удивително. За страна, която няма завоевателни и имперски амбиции, е естествено и външната, и вътрешната политика да са подчинени на едни и същи принципи и чрез това (а не чрез андрешковски пазарлъци) да служат на една обща цел. Но в крайна сметка К. Стоилов е прозрял най-важното: за България външната и вътрешната политика не могат да се разделят или да се противопоставят, защото единственият ни шанс е, ако те чрез различните си способи се домогват до едно и също. В конкретната днешна ситуация то се свежда до принципните усилия за осветляване на образа на България пред онези, към които считаме, че принадлежим.
10) За съжаление мнозина български политици (уви от всички партии) се опияняват от идеята все за нещо да се пазарят и все да искат някакви допълнителни гаранции. Като отзвук от мита за заговора срещу България те не престават да се сънуват пропуснати, изоставени и онеправдани. (Интересно в името на какво някой би дал такъв обезкуражаващ знак на другите държави, като ни изостави нас!?) Техните искания за гаранции са смешни (ако имаше такива валидни гаранции за нас, ежедневните терористични актове срещу страни като Израел биха били предотвратени), а пазарлъците им за предварителни публични (!!!) обещания срещу под крепа са просто нелепи. Когато разбойници застрашават общия дом, човек не търси гаранции от другите в семейството, нито ги напуска, за да се присъедини към бандитите, та да не пострада. Като цяло обаче ефектът от споменатите упражнения е само един: българите уж подкрепят, но личи, че това не им е по сърце. Така се изграждат зорлем неблагоприятни за България подозрения, а полза от усилията няма никаква. Единственото разумно обяснение за това странно поведение остава търсенето на чисто популистки ефект. С други думи, да види нацията, че се грижим за някаква файда за нея, а не действаме само заради принципа. Те просто не си дават сметка, че България наистина се е променила. Ставайки част от западния свят, нейното благосъстояние става зависимо от това, доколко тя съответства на принципите, на които той е изграден. Такива политици явно не допускат, че нацията е почувствала тази промяна. И вместо да й помогнат, като й обяснят, те очакват публиката да ръкопляска на общо взето безполезните им детински хрумвания.

Филип Димитров е завършил право в СУ “Климент Охридски”. Бил е посланик на България в САЩ и в ООН. Политическата си кариера започва като един от лидерите на Съюза на демократичните сили, чийто председател е в годините 1990-1995. Премиер в периода 1991-1992 г. и депутат в 36-то и 37-то Народно събрание на България. През 1999 г. получава наградата Труман-Рейгън за защита на свободата. Автор е на редица научни, политически статии, както и на три романа. Автор на политическите студии: Митовете на българския преход (2003 г.) и Новите демокрации и трансатлантическата връзка (2004 г.). В момента работи като адвокат и преподавател в Американския университет в Благоевград. Почетен председател на борда на Асоциация Джордж Маршал - България, член на настоятелството на Нов Български университет, и програмен директор към Български институт за правно развитие.

MTR връзки:
Ние, българите, обичаме да забравяме, че през Втората световна война бяхме съюзници на нацистка Германия. Колкото и теоретични да бяха договорените в Ялта проценти на влияние на съюзниците, те – поне в случая с България – илюстрираха размера на нравствения ангажимент, който Западът чувстваше към нас. Ние обичаме да посочваме като любопитен абсурд, че на 8-и септември 1944 година сме били във война едновременно с всички страни. Това, което не обичаме да споменаваме, е, че в продължение на около три години сме били в мир само с тоталитарните зверове – нацистка Германия и Съветския съюз, а с всички демократични държави сме били във война.

Филип Димитров


В продължение на повече от век в България се шири тезата за нещастията, които са й причинили Великите сили. Тя придобива особена стойност – и рисковост – сега, когато България е на прага на присъединяването си към Запада. Трябва със съжаление да се отбележи, че нито една политическа сила, включително СДС и никой известен журналист не се опита да опровергае този мит. Напротив, разчитайки на популисткия му ефект, мнозина безотговорни търсачи на евтина популярност обединиха сили с убедените противници на западната ориентация на България.

Филип Димитров