Media Times Review    Google   
___









перспективи
 юли 2005

Война, мир и ислям

Християнският социолог Дейвид Мартин смята, че повечето
мюсюлмани са миролюбиви, но и че Корана оправдава насилието.

Интервю на Тео Хобсън, сп. The Spectator


     Дейвид Мартин, професор по социология в London School of Economics, е приятен консерватор-англиканец. Неговата критика на концепцията за секуларизацията, започнала през 60-те години на миналия век, направи още по-точно изследването на религията в Британия и създаде един постоянен дебат между социология и теология.
     Неизбежно ние започваме с проблема на деня: ислям и насилие. Професор Мартин не приема лесното обяснение, че всички религии са по природа мирни. Вместо това, подбирайки внимателно думите си, той ми казва какво мисли:
     “Аз бих искал да звуча по-позитивно, но бомбените атентати не са никаква изненада за мен. В исляма има една дълбоко вкоренена идеология на насилието – военната психология. Разбира се, повечето мюсюлмани не желаят да убиват хора, но малцината, които го правят, са способни да намерят оправдание за това си действие в Корана. Предполагам, че това не е най-доброто нещо, което може се каже, но то изглежда безспорно.”
     Не е ли исляма религия на мира? “Той търси мир, но по свой собствен начин. Както Роуан Уилямс каза – това е хубава религия, но отдава много голямо значение на победата. Мисля, че това е вярно и аз се страхувам, че голям брой млади хора ще видят в насилието средство за победа. Има много войнствени настроения в исляма и това е реален проблем. И това не е проблем, който се появил отскоро като резултат от обида за войните в Ирак и Афганистан: това е проблем, който се очертава от няколко десетилетия в Близкия Изток и Пакистан.”
     Дали за исляма е по-трудно, отколкото за другите религии, да се реформира, да възприеме светските либерални ценности? “Проблемът е, че той влиза в контакт с модерния свят прекалено бързо и затова реагира с ужас на обхвата на възможностите на секуларизма. Това изглежда като объркване и хаос, когато традицията е основана на единствено верния път на поведение и силните предупреждения към невярващите. Корана е истинска книга на “ние и вие”. Например, много е трудно да се види как в едно училище, доминирано от Корана, може да се окуражава асимилацията и да се проповядва идеята за равенство между половете.”
     “Но аз не съм абсолютен песимист. В исляма има силен елемент на любов и той очевидно е нещо добро, когато се набляга на него. Процесът на селективност съществува във всяка религиозна традиция и е добре, че ислямът представя себе си като религия на мира, която осъжда убийството на невинни хора. Друго нещо, което излезе наяве от атентатите в Лондон, е безсмислието да се опитваш да убиваш невярващите – защото някои от жертвите бяха мюсюлмани.”
     Мартин получава силно методистко възпитание, което по-късно се развива в радикален пацифизъм. “Аз виждам религията и политиката като две неразделни неща. За мен Божието царство и пацифисткото крило на лейбъристката партия бяха горе-долу едно и също нещо.” Но когато започва да изучава тази пацифистка традиция, той започва да се съмнява в нея. “Разбрах, че тя просто не работи. Открих, че политическият реализъм на Райнхолд Нийбур има далеч повече смисъл. Утопичните визии завършват с бъркотия. Но това ме остави да мисля зад какво точно стои Евангелието. Така започнах да се питам как утопичната визия се свързва с реалния свят.”
     Мартин започва да преподава социология на религията в LSE в началото на 60-те и бързо открива разликите между себе си и светския, прогресивен уклон в тази дисциплина, предпочитайки либералният консерватизъм на Едуард Шилс, Липсет и Даниъл Бел. Радикализмът на студентите в края на шейсетте допълнително засилва подозренията му към лявото. Неговата работа започва да се съсредоточава в преосмисляне на концепцията за секуларизма. “Имаше едно елементарно допускане, че в миналото е имало религия, а бъдещето ще бъде напълно светско. Това е ограничена философия на историята, която има някакви доказателства, но при един по-задълбочен поглед вие ще видите различни вариации на това къде сте вие в света.” Той вижда едно по-нюансирано описание на секуларизма, където религията не изчезва, а по-скоро от елемент в сърцето на обществото се превръща в автономен или полу-автономен негов сектор.
     В края на седемдесетте Мартин от методист става англикан. На 55 годишна възраст той решава да стане свещеник и учи в Westcott House в Кеймбридж. През 1984 година е ръкоположен. Има ли в него някакво подозрение към изградената църква? “Стана ясно, че този институционален модел може да бъде неустойчив за дълъг период от време. Но това не ме притеснява много. Всеки живее в някакъв дисбаланс, в неперфектност.”
     Главна тема в книгите на Мартин е неговия интерес към противоречията на Църквата: тя е земна институция с тъмни политически средства и в същото време съществува, за да предава посланието за абсолютния мир. “Посланието за мира е носено и подържано от една духовническа институция включена в апарата на държавната принуда. Радикалните образи на мира, любовта и универсалното братство не са вкарани директно в практиката. Сектантската традиция понякога се опитва да направи това, но тези опити са краткотрайни. Проблемът е, че политиката е игра на сила. Така че нов тип компромис със силата ще възникне.”
     Това изглежда по-скоро един суров възглед, една трагична визия? “О, абсолютно. Международните отношения са форма на организиран хаос, в който насилието е арбитър. Политиката е наистина дивашка работа. Ако Църквата е включена в политиката, тя не може да поддържа тотално чиста линия и да отхвърли всякакво използване на сила. Аз не мисля, че Архиепископът на Кентърбъри може да се обърне от амвона към премиера и да му каже, че води не-християнска политика, защото политиците са тук, за да пазят националния интерес, а не да обръщат другата буза”.
     Тогава не е ли историята място на трагедия, отколкото на надежда? “Това, което мисля е, че християнството разпръсна семена из обществото – и тези семена отчасти поникнаха в иконографията на Църквата, отчасти в сектантската традиция и отчасти в културата като цяло. Те дадоха различен плод като възможни идеали.”
     “Това, което различава християнството, е неговата подозрителност към цялата човешка власт. В юдаизма и исляма има готовност да се възхвалява военната победа, да се описват военните герои като мъченици. Християнството не приема това. То настоява, че вярата е нещо по-различно от успешното насилие за една кауза.” В тези нервни времена рядко ще срещнете мислител, който описва християнството като “висшата религия на мира” сред монотеистичните религии. Може ли един епископ да бъде толкова неполитичен?
 
Последната книга на Дейвид Мартин е
“On Secularization. Towards a Revised General Theory”