Media Times Review    Google   
___









Книги
 юли 2006

"Времето на убийците"

Клеър Стърлинг


„Времето на убийците” е политически трилър от най-висока класа – и още по-въздействащ, защото е истински. Това са най-мрачните страници от новата история на България, които техните автори желаят завинаги да останат непрочетени. Това е книгата за „българската следа”. Това е истината за участието на комунистическите тайни служби в покушението срещу папа Йоан Павел ІІ. Зашеметяващ коктейл от милиарди долари, могъщи банки, мъже с неопетнена репутация, масони, висши военни, финансисти от Ватикана, терористи, убийци, източни и западни разузнавателни служби, който ще ви остави без дъх.
Държавна сигурност вероятно е превеждала тази книга – за служебно ползване през 80-те. Но българският читател за първи път се докосква до нея. И може сам да си състави мнение както за историята, така и за авторката, която четиридесетгодишинте познават като “агент на ЦРУ и фалшива журналистка, която умишлено превърна истината в безкраен, многоцветен, съскащ фойерверк от лъжи и клевети, насочени срещу социалистическа България, срещу българите и техните исторически традиции на непоколебими последователи на най-светлите и хуманни принципи на свободата, демокрацията и прогреса”.
След двадесет и пет години двеста и петдесетте страници премълчавана история излизат на български благодарение на Издателска къща „МаК”.


     “В продължение на седем или осем години се занимавах с незаконна търговия с оръжие, и сега не знам как да спра. От около два месеца отказвам да правя това, затова съм под натиск и ме заплашват. Но повече няма да търгувам с оръжие”, пише през 1979 г. Ибрахим Телемен, член на турската мафия.
     “Контрабандата на оръжие в Турция се ръководи от Абузер Угурлу, братята му Мустафа, Сабри и Ахмед [както и от главния им сътрудник Челахетин Гювенсой, още 15 близки приятели на Угурлу, чиито имена са известни]. Абузер работи с отделни клетки, от по няколко души, които често не се познават. Има добри връзки на всички нива в полицията и митницата. Митниците в Одрин, Капъкуле, Ипсала, Хадарпаса и Мерсин са му като бащиния. Плаща в Министерството на митниците от един до десет милиона лири [от 50 хиляди до 500 хиляди долара], за подкупване на директори на митници и началници на охраната…включително и на шефовете на полицията в Истанбул…”
     “България изпраща всякакви оръжия в Турция, по море от Бургас и Варна, или с тирове. Този трафик между двете страни се управлява от дясната ръка на Абузер, Надим Диская. Аз съм организаторът на контрабандата на оръжия от Италия, Франция, Испания и Чехословакия. Българите не искат регистрация или разрешителни за оръжията и изпращат всякакви оръжия на Абузер. Например, онзи ден изпратиха две хиляди автомата с кораб през Черно море…”
     “Италия, Испания, Франция и Чехословакия изискват разрешителни за продажба на оръжие. Взимам тези лицензи от Арабските емирати или някоя държава в Африка, срещу 25-30 хиляди долара. С лицензите купувам от десет до двадесет хиляди оръжия, и четири или пет милиона патрони, и ги товаря на корабите на Абузер”.
     “Всеки месец, само в Хадарпаса, пристигат от петнадесет до двадесет хиляди оръжия…Сега ме натискат, защото оставих депозит за петнадесет хиляди оръжия и четири милиона патрони в Чехословакия, искат от мен да ги взема и да ги натоваря на кораба. Заплашват ме със смърт, ако не поръчам още двадесет хиляди оръжия и пет милиона патрони. Чехите имат специални речни кораби без мачти, които пренасят оръжията по Дунава през България, до Черно море. Оттам стоката се превозва с корабите на Абузер, и чешките кораби се връщат…”
     “Турската мафия е под контрола и изпълнява директивите на българските тайни служби. Службите буквално владеят турската мафия. Защото в България всичко, от цигари до тежко въоръжение, се продава на контрабандистите от държавната компания „Кинтекс”. Всички стоки, които минават транзит през България, се реекспортират чрез тази фирма. Контрабандистите, искам да кажа мафията, са длъжни да решават всички проблеми в България чрез „Кинтекс”. Тази фирма е част от българските тайни служби.”
     Този човек, Угур Мумчу, журналист от “Гюмхуриет”, цял живот бил краен левичар. Бил затворен през 1971 г., при налагането на военното положение, във връзка с първата вълна от тероризъм в Турция. Журналистическата му дейност след това се характеризира с яростни антиамерикански и антинатовски статии, против капиталистическия Запад. Почти никога не критикувал съветския блок. Никой не може да обвини Мумчу в антипатии към комунистическа България.
     Нямах желание да се срещна с него, защото беше публикувал язвителна статия за книгата ми “Мрежата на терора”. (По-късно преодоляхме дрязгите и станахме добри приятели). Но беше ясно, че дълго се е борил със съвестта си, преди да разобличи България като спонсор на турската мафия.
     Мумчу не можеше да прости това предателство: “Мога да потвърдя, че огромно количество оръжие е било доставено на турските терористи чрез България. Оръжието идва от различни страни, главно Белгия, Италия и Франция. Тези грешки и престъпления са срам за страна, наричаща се социалистическа, която дава свобода на действие на контрабандисти на оръжие и наркотици. Наркотици се изнасят от Турция и се разменят за оръжия, транспортирани от Европа. България е основна част от тази мръсна търговия. Небезизвестната българска държавна организация „Кинтекс” изпраща оръжия на десните и левите терористи в моята страна” – казва той пред италианския социалистически вестник “Аванти!”
     “От години се борим да разкрием външните и вътрешните източници на тероризма… да разобличим българската връзка с контрабандата и турските фирми. Оказаха ни огромен натиск поради това проследяване, сблъскахме се с протежета...” – пише той в книгата си “Контрабанда и тероризъм”, бестселър през онази зима в Турция.
     Книгата на Мумчу е пълна с непроизносими имена и градове, които не са на картата. Но фактите сами говорят. Той разказва как през 1965 г. в София е била създадена държавната организация за износ-внос „Кинтекс”, и за дебюта на Абузер Угурлу като Кръстник следващата година. Първата пратка с оръжие на Угурлу била заловена през септември 1967 г. : 1070 броя леко автоматично оръжие, 400 револвера и “голямо количество амуниции”. Оръжието било доставено „по море от Прага до Варна, от Варна до Трабзон”, турското пристанище на Черно море.
     През септември 1973 г. военен турски съд издал заповед за арест на Угурлу. Обвинен бил в незаконни доставки на оръжие от България за Турция за времето от 1967 г. до 1973 г.: 70731 оръжия с различна направа, и 27 601 000 патрона.
     Мумчу пише, че тогава Угурлу бил избягал от Турция. Адресът му бил: ул.„Арх. Йордан Миланов” № 18, София, България”.
     Тук е важно да отбележа следното:
     През онези години, от 1967 г. до 1973 г., турският тероризъм се ражда, расте и набира сили. Едва ли е случайно, че точно по това време бил изграден българският контрабанден канал на оръжие. Сега е ясно, че българските власти нарочно са подхранвали турското терористично чудовище – въоръжавали са и двете му страни. Това е бил част от големия съветски план за унищожаване на турската демокрация. Турската мафия, създадена от българските тайни служби, е била инструмент за това.
     Мумчу не беше първият, който писа за политическите връзки на турската мафия.
     Десет години по-рано, няколко журналисти от “Нюздей” се натъкнали на „Кинтекс”. Събирали материали за контрабандните канали на наркотици от Турция до САЩ за книгата си “Пътят на хероина”. Книгата беше рядка и ми отне време, докато я закупя. Главата за България започва така:
     “Беше последният ни ден в България. Колата ни зави по Площада на свободата, мина край откритите кафенета и статуята на руския цар, възседнал бронзов кон. Отправихме се към кубето на катедралата “Александър Невски”, след това наляво към ЦУМ и влязохме в тясна улица с едри павета, пълна с хора и магазини.
     С нас пътуваха двама контрабандисти, с които се бяхме запознали в Истанбул. Колата спря пред безименно, квадратно, ново здание от бетон и стъкло. Няколко мъже стояха на входа и ни гледаха.
     „Това е новото здание на „Кинтекс” – каза един от контрабандистите.”
     Журналистите от “Нюздей” били по следите на канал за наркотици, не на оръжия, което още тогава говори за многостранните контрабандни функции на „Кинтекс”. Описанието им, от преди повече от десет години, ми звучи съвсем познато.
     “Галип Лабернас, бившият бос на контрабандистите на наркотици в Истанбул, бе чувал за „Кинтекс”. По време на разговора ни в истанбулския му апартамент той ни каза: „Има една важна агенция в българското правителство, която даде картбланш на някои от най-големите ни контрабандисти да организират канал за морфин през страната. Знаем, че е така, но не знаем много подробности. Агенцията се казва „Кинтекс”.
     “Известен търговец на опиум в Истанбул, който нямаше нищо против да говори за колегите си поименно, изведнъж млъкна, когато го запитахме за „Кинтекс”. „Чувал съм, това е българската връзка”. И веднага смени темата.”
     “Източник от посолството на САЩ в Анкара: „Не знаем много, само това че „Кинтекс” е официалната организация за внос-износ на Народна Република България. Организацията трябва да развива износа и да контролира вноса. Изглежда, че е обикновена държавна организация.”
     Един от контрабандистите, пътуващ с журналистите от “Нюздей” твърди нещо различно: “Кинтекс” има огромно влияние в страната…повече е от държавна организация. Ако „Кинтекс” реши, че няма да внасяте контрабандно стоки в България, ще си имате големи неприятности”.
     Другият контрабандист добавя: “Ако имате връзки в тази организация, може да пренасяте наркотици през България без абсолютно никакви проблеми”.
     Първият контрабандист описва дейността си до 1972 г.: “Да кажем, че искате да пренасяте американски цигари в Турция. Обаждате се на посредника, който работи с „Кинтекс”. Той изпраща името ви в София за проверка. Българските агенти в Истанбул също ви проверяват. Ако имате опит в контрабандата и нямате връзки с полицията, започвате работа с„Кинтекс”.
     “България е единствената страна по целия път от Истанбул до Марсилия, в която всяка кола се спира и проверява. Но ако имате връзки с „Кинтекс”, няма да имате проблеми”. Единият контрабандист казва “Изпращате съобщение до София с описание на колата или камиона ви, както и регистрационния номер. Съобщавате приблизително кога ще прекосите границата. Тогава „Кинтекс” изпраща човек на границата, който урежда колата ви да не бъде претърсвана”.
     Тази операция става все по-сложна с годините. Но една част от сътрудничеството между „Кинтекс” и турската мафия, останала непроменена. Според журналистите от “Нюздей” “ българите имаха други интереси в Турция – лявото революционно движение Dev Genc”. Става дума за родителя на турският ляв терор, предшественик на Dev-Sol. “Според контрабандистите, истанбулски партньор, на когото било разрешено да пренася наркотици, трябвало понякога да пренася оръжие и амуниции от България за турските революционери. Партньорите били задължени да действат и като шпиони за българските тайни служби”.
     Журналистите запитали Държавния департамент за „Кинтекс”, но им отговорили, че нямат информация. Все пак американски източник с опит в българо-американските отношения им казал, че “възможно „Кинтекс” да работи като част от тайните служби и да е подчинена само на висшите партийни ръководители, дори е вероятно висши държавни чиновници да не знаят за истинската дейност на агенцията”.
     Не ми е известно дали Държавният департамент има досие за „Кинтекс” след 1972 г., но началникът на българския отдел не знаеше нищо, когато го запитах за това през 1982 г. Не получих отговор и на телексите до посолството на САЩ в София. Въпреки тази резервираност, във Вашингтон имаха информация за „Кинтекс” и Абузер Угурлу.
     Истанбулските “партньори”, както ги наричат журналистите от “Нюздей”, били известни като „buyuk baba” – важните старци. Те се занимавали с контрабанда на всичко, от което може да се печели – какао и кафе, цигари, алкохол, електроника, диаманти, злато, валута, мед, оръжие, наркотици. За българските власти най-важна била контрабандата на оръжие в Турция, и на наркотици, които били изнасяни от страната. Този двупосочен трафик бил и най-изгоден.
     Освен парите, които печелили ( в „Кинтекс” взимали процент от всяка контрабандна сделка), това подронвало устоите на турската държава, и се оказа идеално прикритие за заговора срещу папата.
     Най-важните „старци” в Истанбул били Абузер Угурлу и брат му Мустафа, които командвали турско-българската част от незаконната търговия. Имало още един бос, които отговарял за бизнеса в Италия, Франция, Швейцария, Германия и САЩ. Бил опитен, общителен светски човек, на име Бекир Челенк. С братята Угурлу го свързвало родното място – бил роден в Газиантеп, близо до Малатия, родният град на Агджа, откъдето идвали и братята. Челенк рядко идвал в Истанбул, но Абузер Угурлу постоянно пътувал до София. Двамата се виждали в хотел “Витоша”, където обсъждали бизнеса. Този хотел станал централа на организацията им. Според Интерпол, имали и общ офис.
     Челенк добре си живеел в тази комунистическа столица, преди да се сблъска със съдбата си. Имал собствена вила, движел се с мерцедес с шофьор, живеел в апартамент в луксозния хотел “Витоша, давал щедри бакшиши в бара. Начинът му на живот бил описан в истанбулския вестник “Хюриет” в края на ноември 1981 г. от един журналист, който се опитал да вземе интервю от него.
     В отговор Челенк изпратил три турски мутри, които намушкали с нож журналиста от “Хюриет” и разбили фотоапарата му. Българските ченгета, както винаги слухтящи около хотела, гледали, без да се намесят.
     Няколко месеца след репортажа в “Хюриет”, Угур Мумчу писал в “Гюмхуриет”, че Бекир Челенк и Мехмед Али Агджа се срещнали в хотел “Витоша” в началото на юли 1980 г. Агджа живеел в стая 911, а Челенк – в стая 1078.
     По това време Челенк и Угурлу вече са направили големи услуги на българските власти. Много повече за тези услуги щеше да се разбере година по-късно. Но още тогава двамата решително са допринесли за подкопаването на турската демокрация – осигурили са огромни количества оръжия за турските терористи, леви и десни.
     Двете страни имали толкова много оръжия, че понякога си ги разменяли. Угур Мумчу ми даде един пример. През 1979 г. оръжейна доставка по море от „Кинтекс” била изпратена от турската мафия на местен ръководител на „Партията на националното действие” в Самсун, град на Черно море. Той препратил оръжията на „Dev-Sol” в съседния град Фатса. Малко преди това градът бил превзет и окупиран от „Dev-Sol”, които основали ленинска народна комуна. Последвало клане, изтезания, “съдебни процеси”, публични екзекуции, грабежи. През 1982 г. повече от 400 активисти от „Dev-Sol” били изправени пред съда. Военните открили оръжията, изпратени им от „Партията на националното действие”, които били все още в каси с надпис „Кинтекс”.
 

Превод: Огнян Дъскарев
Издател: Издателска къща “МаК” ООД
Година на издаване: 2006
ISBN 10: 954-91541-6-5
ISBN 13:978- 954-91541-6-0

MTR книги
Можете да закупите
"Изворът" на Айн Ранд
в книжарници "Helikon":
www.helikon.bg

Посетете новия уебсайт, посветен на
"Времето на убийците"

“Изворът” е роман за архитектура, морал и почтеност. Той описва как фанатично едно разярено, вкопчено в статуквото общество, може да отрича великия творец. Чрез своя герой Айн Ранд противопоставя индивидуализма на колективизма, собственото Аз на безличието.
Издателска къща МаК