Media Times Review    Google   
___









книги
 юли 2007

Странна двойка

Джулиън Барнс
“That Sweet Enemy:
The French and the British from the Sun King to the Present”
От Робърт и Изабел Томбс


През януари в британските национални архиви бе открит правителствен документ, който според Гаридън “шокирал историците”. Документът е бележка от 28 септември 1956 година от среща, проведена в Лондон, между британския премиер-министър, консерваторът франкофил Антъни Идън и френският му колега, социалистът англофил Ги Моле – една от онези редки срещи, когато двама премиери на различни държави говорят езикът на другият народ без грешка и с желание. Целта на срещата е била да поласкаят взаимно своите имперски фантазии и да подготвят ясна позиция, която да направи френско-английската инвазия в Сеуц законна. В този рядък момент на съгласие Моле подхвърля, че двете страни са обединени или ако не обединени то поне Франция се е присъединила към Британската общност. Документът показва, че Идън препоръчва “незабавно разглеждане” на тая идея, а Моле отвръща, че “няма да бъде трудно за Франция да приеме водачеството на Нейно Величество и че французите биха приветствали едно общо гражданство.”

Британските вестници, в своето вълнение, забравиха, че вече са публикували тази история преди двадесет години; историците, които бяха “шокирани” бяха в пълно неведение на това, което други историци вече знаеха. В своето голямо и детайлно изследване на британско-френските отношения от 1688 година до днес Робърт и Изабел Томбс съвестно изследват сближаването и обясняват неговият бекграунд. (Робърт е англичанин изучавал френска история в Кеймбридж, а тя е учителка по френски във Foreign and Commonwealth Office in London.) Имало е и още едно предложение за обединение през юни 1940 година, отхвърлено от Пете с думите “все едно да се ожениш за труп”; докато в началото на 50-те белгийският политик Пол Анри Спаак, по-късно смятан за “баща на Европа”, пуска идеята, че Белгия и Холандия могат да се присъединят към Британската общност. Томбс казват, че “малцина си спомнят сближаването, започнато от Моле, което най-малко изглежда странно.”

Реакцията от двете страни на канала към тази преоткрита история е по-интересна от самата история. Британците я сметнаха за шега, чудейки се как ли би изглеждал футболът им и доколко би се подобрило качеството на кроасаните в британските магазини. Французите реагираха с трезво подценяване: предложението на Моле изглежда е било направено под влиянието на момента, не е било обсъждано със съветници и не потвърдено от нито един френски архив. Но от повечето истории може да се направи политически капитал. Затова и Жил Савари, съветника на Сеголен Роял, кандидатката за президент от Социалистическата партия, коментира, че днес “обединението... е политически и дипломатически безсмислено.” С други думи, новата френска левица не е левицата от петдесетте и че тя е далеч по- националистическа. Някои бяха по-скандализирани. “Ако това бе казано през последните години - отбеляза един професор по съвременна история от Сорбоната, - Моле вероятно би се намерил в съда.”

Французите бяха по-чувствителни не защото Моле бе предлагащата страна, а заради старото отношение на Франция към Острова. Откакто преди три века Британия предизвика френската сила, двете страни, въпреки моментните предизвикателства, бяха водещите европейски сили, борещи се за контрол над своята собствена територия, над континента и останалия познат свят извън Европа. Всяка от двете сили бе параноично подозрителна към другата, всяка от двете сили презираше другата и всяка се смяташе за по-силна до степен на самодоволство. Но двете държави правиха и нервни паралели една с друга и дори стигаха до идеята за взаимния интерес основан на уважението.

Има обаче една сигурна разделителна линия между двете страни и тя се подчертава от историята на Моле. През вековете двете страни имат силни военни, политически, икономически и културни качества. Но когато британците са се представяли по-зле, те много, много рядко са поглеждали към Франция за пример: техни модели са били по-скоро Германия и Съединените щати. А когато във Франция нещата тръгнат на зле, французите веднага поглеждат оттатък Ламанша, и започват да се чудят, със смесица от смущение и погнуса, дали не е време да последват британския модел, при който студеният душ на либерализма може да изчисти напластилият се във френския модел протекционизъм, инерция и бюрокрация. Авторите Томбс използват много добре подбрани статистики, за да разкрият систематичните разлики между двете страни. Една от тях, между впрочем неочаквана, е, че “в началото на двадесет и първи век в Британия е имало десет държавни служители трениращи сериозно лека атлетика, докато във Франция – 12 000.”

След един трийсет годишен период между края на 50-те и края на 80-те години, когато Франция биеше Британия във всички области, където статистиката и индикаторите могат да бъдат приложени – т.е. без фактори като щастие и културни постижения – Франция в настоящия момент се чувства далеч по-назад. Наскоро вечерях в Париж с пенсиониран френски бизнесмен, който оплакваше ситуацията в своята страна: “Това, от което се нуждаем, са пет години на Тачър и пет години на Блеър.” Моят инстинктивен отговор беше - “В такъв случай трябва да окупирате Фолкланските острови, както и Ирак.” На което моят приятел отговори: “Е, поне ще спечелим островите.” Но моят отговор беше лесен и типично британски. Аз трябваше да кажа: “Добре, вие имате и Тачър и Блеър.” На следващите президентски избори (статията е писана преди изборите, които бяха спечелени от Саркози, б.пр.) надпреварата ще бъде между Никола Саркози, хард-лайнер тачеристки тип дерегулатор и Сеголен Роял, чиято лефтистка кампания започна в познатият ни от 1997 година блеъристки стил: хитро използване на медиите, ласкаене на младите и добре представени политически тези.

Настроението във Франция в момента е определено унило. Защо се представяме толкова зле, е често задаван въпрос; чува се дори един още по-смътен “защо британската литература днес е по-силна от френската?” и някъде зад него се подразбира, че това състояние може да бъде поправено, ако Франция най-после признае Адам Смит. Това мърморене е почти непрекъснато и този мазохизъм донякъде действа като противоотрова на френското самодоволство. Но сега положението е малко по-сериозно. Люк Фери, професор по философия в Парижкия университет и бивш министър на образованието, описва последните си дискусии с бунтуващи се студенти левичари. Той самият, както подчертава, никога не е бил soixante-huitard (поддръжник на събитията от 1968 година, б.пр.), но докато бунтовниците тогава критикуваха правителството за това, че им отказва достъп до Аркадия, Парнасус или Земния Рай, днешните недоволства са свързани със заплахата за бъдещите пенсионни планове. Не е ли това знак, че последната имперска гвардия на Наполеон вече се бори до последният човек при Ватерло?

Не е ли знак това, че генерал Камброн, командир на гвардията, изкрещява известното "Merde!" (“По дяволите!” б.пр.) към британското искане за капитулация.

Саркози и Роял не са единствените френски модели днес. Доминик Вилпен е друга фигура. Томбс го наричат “декоративен, аристократичен дипломат от кариерата, с политически амбиции и носталгия по Наполеон.” Освен едно изследване на френската поезия в размер на 800 страници, Вилпен е написал и книга върху Стоте дни на Наполеон, която Томбс често цитират. За Вилпен саможертвата на имперската гвардия при Ватерло вдъхновява “духа на съпротивата”, олицетворен от Де Гол, дух, който все още подхранва “френската мечта”. Мечтата за една “силна Държава, презрение към партиите и компромисите, споделен вкус към общото действие, мания... за величието на Франция... и отказ за подчинение пред неизбежното, както и достойнство в поражението.” Британците често пъти са обвинявани в склонност да “живеят в миналото” – обвинение, което с удоволствие приемат – но в това отношение французите не отиват по-далеч. Както казва Киплинг в своята поема “Франция”, съотечествениците на Вилпен са “първи пред лицето на Истината и последни в изоставянето на старите Истини” – и старите фантазии също. Ако французите понякога намират британската демокрация за неубедителна, заради втората камара, съставена изцяло от неизбрани от народа лордове, британците от своя страна се чудят на политическа система, която позволява на хора като Вилпен, който никога не е имал и най-малък досег със страданията на “реалния живот”, да станат премиери.

Ами Жак Ширак, който започна вторият си мандат като човек, който бърка 82.2 процентния вот, получен в балотажа срещу крайно-десният Жан Мари Льо Пен през 2002 година, с 82.2 процентен вот на одобрение към неговата политика. На своята пресконференция от 11 януари всичко бе насочено към момента: Президентът стоеше на трибуната в Елисейския дворец, заобиколен от придворни, журналисти и подмазвачи, скупчени зад едно кадифено въже. На един репортер му бе позволено да мине зад въжето и да зададе същия въпрос, с точно същите думи, който бе задал в края на първия мандат на Ширак: Би ли стоял още пет години? (Ясно е, че технически, би стоял.) Многозначително шушукане сред тълпата. Реакцията на Ширак тогава бе престорено учудване, после развеселяване, и накрая малко демонстрация на величествена сдържаност - маниери, предназначени преди всичко за телевизионните камери и фотографите. За английското око елисейското маниерничене на тези пресконференции нямат много общо с пресконференциите на съвременните политици, за англичаните тези събития са по-скоро съобщения от кралският двор на управляващите Бурбони.

Ширак, от своя страна, представлява два аспекта на фреската власт, които британеца намира най-малкото за интересни: полъхът на корупция, който идва от куфарчетата с пари, когато беше кмет на Париж и непокритата hauteur (надменност). Това също е едно връщане към Де Гол, който веднъж бе казал, че “Франция трябва да продължи да се държи като велика сила, точно защото вече не е такава.” Въпреки че обществената опозиция в Британия към войната в Ирак е висока, за британците е много по-лесно да кажат, че “Блеър или Буш са сгрешили”, отколкото, че “Ширак е бил прав”.

През вековете французи и британци намират много объркващи различия, за които да се оплакват едни от други: френската лична хигиена, британският froideur (студенина, б. пр.), френската фриволност, британската сдържаност. Британия бе виждана като “Картаген” – едно място на безкраен материализъм, Франция като “Вавилон”, място на ненаситни удоволствия. Но това, което изплува с голяма сила от книгата на Томбс, е, че отвъд и зад всичко това, фундаменталният характер на двете нации, това, което и двете нации хвърлят като обвинение към другата, е идентичен: арогантност, жестокост и желание за доминация; егоизъм, двуличие и лицемерие; малодушие, страхливост и предателство. Но дали това са реални дефекти? Дали това са дефекти специфични само за англичаните и французите или са характерни черти на всяка амбициозна национална държава?...

Към целият текст...


Статията е публикувана в The New York Review of Books.