Media Times Review    Google   
___









перспективи
 юни 2005

International Commission on the Balkans

Статуковото на Балканите е опасно

Международната комисия за Балканите препоръча стратегия за бързо интегриране на Балканите в ЕС, което да е предшествано от решаване на откритите въпроси за статути и граници.


Паметна бележка

ДО: Европейския съюз

Правителствата от ЮИЕ

ОТ: Международната комисия за Балканите

Относно: Балканите в бъдещето на Европа

 

Балканите вече не са онази зона на насилия, която пред прага на ХХІ век захранваше потресаващите заглавия в световните медии. Затова много представители на международната общност си направиха извода, че статуквото в региона работи добре. Илюзията за стабилност надделяваше в погледа на света към Балканите до пролетта на 2004-та, но когато през март същата година се разразиха събитията в Косово, международните фактори проумяха онова, което всички на Балканите знаехме отдавна: статуквото е неустойчиво и може да доведе региона до нова фаза на крайно опасна нестабилност.

Независимо дали следим събитията със страх или възторг, процесът на окончателното решаване на статута на Косово вече е започнал. Навлезли сме в най-деликатния етап от битката за мирни и благоденстващи Балкани. Съществуват добри предпоставки трудното търсене на изход от ситуацията в Косово и Метохия да се увенчае с успех, а това със сигурност би отпушило затлачения политически процес в региона, би ознаменувало голямо постижение за международната дипломация и би повишило значително доверието в местните политически сили.

Но трябва да сме наясно, че провалът също е твърде реална възможност и последиците от едно евентуално поражение ще бъдат наистина тежки. Ако ЕС не състави смела и отчетлива стратегия за следващите десет години, която да предвижда присъединяването на всички балкански страни като пълноправни членки на Съюза, съществува опасност народите на Косово, Босна и даже Македония да го припознаят като неоколониална сила. Подобен анахронизъм ще е неуправляем и ще бъде в противоречие със самата същност на Европейския съюз. В отношението си към Балканите Европа е изправена днес пред големия избор: разширяване или империя.

Видимите признаци, че още не сме застраховани от болно бъдеще са почти-протекторатите Косово и Босна и Херцеговина. Международните представители там искат бързи резултати от сложни проблеми, без да залагат сериозно на принципи в тези територии: те се намесват във вътрешните процеси, внедряват социално инженерство, но не носят отговорност, в случай че политиките им се окажат погрешни. Ако Европа продължи да налага нео-колониалното си управление в тези земи, ще предизвика силно икономическо недоволство, управлението ще се превърне в политическо препятствие за самия европейски проект и още по-лошо, европейските избиратели ще възприемат ангажимента на своите страни като огромно и ненужно финансово и морално бреме.

 

Карта на нагласите

Западните правителства често се позовават на аргумента, че като се отлага решаването на ключовия проблем със статута, се избира по-малката от две злини. Те не отричат, че статуквото не е идеално, но твърдят, че въпреки всичко най-важно е да се опазят регионалният мир и стабилността.

Новата Международната комисия за Балканите, създадена през 2004 г. за да формулира стратегия за присъединяването на страните от региона към Европейския съюз, направи проучване на тенденциите и нагласите в балканските процеси към момента. Резултатите от срещите, проведени из целия регион, очертават една по-сложна действителност от стереотипните представи в международните политически среди.

Основен нов момент се явява фактът, че Босна и Херцеговина вече не е толкова оспорвана държава, колкото беше в първите години след обявяването на нейната независимост. За повечето сърби в Сърбия и почти за половината от сърбите в Босна едно отделяне на Република Сръбска от Босна и Херцеговина е нежелано и малко вероятно развитие. Нещо повече, нито една етническа група в страната не гради планове, които биха застрашили съществуването на босненско-херцеговската държава. Парадоксално е, но единствено албанците в Албания и Косово се обявяват за разделяне на Босна.

Кошмарът, който не дава покой на международната общност, че независимостта на Косово автоматично ще придизвика разпадане на Босна, не се основава на реалното състояние на нещата. Това, разбира се, не означава, че постигането на суверенитет за Косово ще бъде лесно или неоспорвано дело. Истината е, че ако се направлява грешно, процесът може да повлече пагубния ефект на доминото в целия регион. Проблемът обаче не е в независимостта per se, а как ще се постигне тя.

Разделянето на Македония и установяването на Велика Албания са възможни развития с дестабилизиращ заряд за целия регион. Резултатите от проучването сочат относително високо одобрение сред албанското население в Косово и Албания на идеята за Велика Албания. В разбирането си, че бъдещото обединение на Косово и Албания е както желано, така и възможно, позицията на албанците изцяло се различава от представите на другите етнически групи. Логично следва изводът, че формирането на нация от албанските общности на Балканите е все още процес в развитие. Ако международната общност не съумее да предложи убедителна европейска перспектива за целия регион, това може да засили исканията на албанците за Велика Албания или Велико Косово. Международната общност трябва да отправи недвусмислено послание, че тези два варианта са недопустими.

Обратно стоят нещата по отношение на териториалната цялост на Република Македония. Данните от проучването показват, че мнозинството македонски албанци отхвърля идеята за разделяне на страната. 77.5% от етническите албанци и 85% от етническите македонци подкрепят териториалната цялост на македонската държава.

Мирното разделяне на Сърбия и Черна гора не носи потенциал за дестабилизация на Балканите. Анкетата открои един много интересен момент: повечето черногорци са против разделянето, докато общественото мнение в Сърбия все по-малко държи да се запази настоящата нефункционираща федерация.

 

Комисията направи следните препоръки:

  • Преходът към независимост на Косово да протече в четири фази. Отправна точка трябва да бъде статуквото, както е дефинирано в Резолюция 1244 (първа фаза); следва “независимост без пълен суверенитет” (втора фаза), в която се предвиждат специални правомощия на международната общност в областта на човешките права и защитата на малцинствата; “направляван суверенитет” (трета фаза), докато Косово води преговири с ЕС; и накрая “споделен суверенитет” (четвърта фаза) в рамките на ЕС.
  • В случая с Босна и Херцеговина: десет години след Дейтънското споразумение Службата на Върховния представител на международната общност трябва да се закрие. Това означава да се премахнат Правомощията от Бон* и отговорностите да се прехвърлят на Комисаря по разширението в Брюксел. Службата на Върховния представител да бъде заменена от Преговарящ на Европейския съюз.
  • Решението за съдбата на Държавната общност Сърбия и Черна гора да бъде взето от гражданите. Комисията оценява настоящата Държавна общност като нефункционално образувание. Според Комисията гражданите на Сърбия и Черна гора трябва да направят своя избор между функционална федерация и функционално разделяне до есента на 2006 г.

Изграждане на страни-членки

През 1991 г. народите на бивша Югославия поеха по своя път към независимост с войни и етническо прочистване – стари европейски практики за образуване на държавите. Не без основание те можеха да се позоват на довода, че не правят изключение от историческата традиция на континента, защото същите способи са били прилагани в дългата еволюция към европеизация. Всички други народи си имат собствени национални държави, защо не и народите от бивша Югославия? Разбира се, в очите на нова Европа, тази на Европейския съюз, подобни практики бяха чудовищни и въплъщаваха напълно неевропейската балканизация. Политически ЕС и държавите, наследили Югославия, говореха на различни езици и това се оказа най-голямото предизвикателство пред формирането на нациите на Балканите.

Международната комисия за Балканите препоръча стратегия за изграждане на страни-членки, която коренно се различава от механизмите, прилагани от международната общност в други части на света и от модела за присъединяване към ЕС, създаден за последната вълна. Целта не е само да се появят стабилни легитимни държави, чиито граждани са сплотени от волята да ги укрепват вместо от примитивния инстинкт да ги рушат. Целта е да се създадат държави с такъв политически, структурен, стопански и граждански облик, че ЕС да ги приеме с безрезервно доверие като пълноправни членки.

На този етап преговорите с ЕС за членство изцяло се фокусират върху договарянето на условията, при които кандидатките ще усвоят, приложат и наложат Acquis communautaire (пълния набор от закони и правила, приети въз основа на учредителните договори на ЕС) и особено върху подписването на всевъзможни преходни споразумения, ограничени по обхват и времетрайност.

Опитът от последното разширение ясно показа, че процесът на въвеждането на Acquis communautaire разкрива най-широко поле за напредък. В основата на стратегията за изграждане на страни-членки стои необходимостта кандидатките бързо да направят крачката от формалното приемане на европейските закони към създаване на капацитет за тяхното прилагане. Това ще е критично важно за перспективите на слабите балкански държави да се присъединят към ЕС. Преговорната рамка следователно трябва да се обогати, като включи изграждането на капацитет сред основните си приоритети, както в предприсъединителната фаза от “Европейското споразумение”, така и по време на самите преговори.

 

Дилемата Хага

С наближаването на десетгодишнината от Сребреница въпросите за справедливостта и помирението трябва да излязат начело в балканския дневен ред на Европа. Годишнината е точният момент да се оценят и резултатите от работата на Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия.

Трибуналът беше създаден с резолюция 827 на Съвета за сигурност, приета на 25 май 1993 г., за да противодейства на тежките нарушения на международните хуманитарни закони, извършени на територията на бивша Югославия от 1991 г. и да пресече заплахата за международния мир и сигурност, която тези престъпления създадоха. Мисията на Международния трибунал си постави четири основни цели: да изправи пред съд обвинените за нарушенията; да постанови справедливост за жертвите; да възпре следващи престъпления; и да спомогне за възвръщането на мира, като призове към помирение в бивша Югославия.

Сътрудничеството на правителствата в региона с Международния трибунал е от жизнено важно значение за добрите отношения на Балканите с международната общтност.

Комисията предлага пълното съдействие на Трибунала да остане и занапред задължително условие за начало на преговори по присъединяване към ЕС и НАТО. Но намира, че съществуващите равнища на добро сътрудничество с Международния трибунал са задоволителни за присъединяване към Партньорство за мир и подписване на Споразумения с ЕС.

Дотук Трибуналът изигра решаваща роля, за да бъдат изправени военнопрестъпниците пред съда, но не успя да убеди народите от региона в своята мисия. Изследванията на общественото мнение от последната година показаха, че местните хора не вярват в Трибунала и че политиците-националисти като радикалите в Сърбия използват неприязънта на гражданството, за да разпалват антиевропейски и антидемократични настроения.

Голямото предизвикателство пред международната общност днес е как да изпълни следвоенната повеля и да изведе Международния трибунал до висотата на собствената му историческа мисия: от институция, която разследва конкретни престъпления от миналото, да стане начинание, обърнато към бъдещето, което укрепва европейските ценности във всички балкански общества. Международният трибунал трябва да премести фокуса си от индивидите върху готовността на правителствата и обществата да изследват причините за своето трагично минало, а не последствията от тях. По-важно е местните правораздавателни системи да овладеят престъпността, породена от войните, а образованието да възпитава търпимост и помирение, отколкото “доставките” в Хага на определени персони.

Днес трябва да поставим на изпитание готовността на всички обществени институции - от правителствата до църквите и преподаването на история - да се справят с престъпленията от миналото. Колко успешна ще е тази политика очевидно ще проличи след по-дълъг период от време. Един от най-бавните и най-болезнени процеси за всяко общество е да приеме собственото си минало. Затова сътрудничеството с Международния трибунал трябва да се разбира по-широко от само необходимостта да бъдат изправени пред съд конкретни индивиди. Международният трибунал трябва да насочи усилията си към четвъртата от главните си цели – да спомогне за мира, като насърчава помирението на територията на бивша Югославия.

 

----------------------------------------------

*На срещата в Бон през 1997 г. Съветът за налагане на мир в Босна дава на Върховния представител на международната общност в Босна изключително големите правомощия (така наречените Правомощия от Бон) да отстранява служители от най-високите изборни постове в държавата, ако възпрепятстват прилагането на Дейтънското споразумение и да правораздава, ако правораздавателните органи на Босна и Херцеговина не изпълняват подобаващо функциите си.