Media Times Review    Google   
___









Анализи
 юни 2005

Началото на историята

Златко Енев


     България ликува! Или поне така изглежда от разстоянието на няколко хиляди километра, които ме делят от нея в продължение на петнадесет години. Което в никакъв случай не означава, че радостта и гордостта ми от факта, че ние най-после ставаме част от Европа, е по-малко силна. Европа! Оная толкова лелеяна, желана, мечтана общност, клубът на богатите, културните, уважаваните, бъдещата или настояща суперсила, с чиято помощ, както всички сме сигурни, скоро ще излезем от задния двор на историята и ще заемем място, по-подобаващо на инак безспорната ни географска и – не чак толкова безспорната ни, но все пак очевидна – културна принадлежност към мястото, което обитаваме от хиляда и триста години насам. Гърбът ми неволно се изправя, гърдите дишат малко по-свободно и очите ми се изпълват с ново, не винаги от само себе си подразбиращо се самочувствие. Ако и понякога трудно за вярване, ние все пак сме европейци. Поне такова е основното послание от факта на приемането ни в Европейския съюз, така както го разбирам аз. Да, вие принадлежите към нас! Да, нещата, които ни свързват, са повече от ония, които ни разделят! Да, за вас има място тук, сред нас!

     Не ще и дума, това начало е изпълнено с много повече страхове и несигурност, отколко може би сами сме склонни да признаем, поне извън защитната анонимност на социологическите анкети. Дълбоко вкорененото, макар и срамежливо прикривано усещане за различие между европейците (за които все още несъзнателно говорим предимно в трето лице, имайки пред „тях“, а не „нас“) и самите нас, продължава да ни измъчва. Усещането, че традиционната ни провинциалност може да ни изиграе някой лош номер, в оставащите до присъединяването шестстотин дни или, не дай боже, в неясното бъдеще, което ще ги последва, все още не ни позволява да гледаме толкова напред, колкото назад, през рамо, по дълголетен навик.

     И толкова по-важно за всички ни е да си създадем една по-ясна представа за умонагласата, която, да се надяваме, ще ни изведе възможно най-бързо и най-далеч извън безспорно отеснелите и остарели рамки на вече споменатата ни провинциалност. Европа, както всички знаем, е не просто съюз на богатите, нито пък само свободен пазар, из който повече или по-малко безпрепятствено се придвижват стоки, капитали и ноу-хау. В не по-малко важна степен Европа е и една идея, ако щете една мечта, която свързва гражданите й по начин, много подобен на онзи, по който функционира една друга, по-стара и, поне засега, много по-добре позната по света мечта – американската. И именно разбирането на тая идея, на тази мечта, е онова, което според мен трябва да предхожда, или поне съпътства, направлява, първите ни стъпки в семейството, в което засега ни е отредена ролята на най-бедния роднина. За да бъдем приети наистина, ние първо трябва да заговорим езика, който, при всички възможни уговорки, все пак обединява това семейство. А едва след това, изминавайки нелекия път на себедоказването, може да помислим и за прибавяне на собствено съдържание към този език. Всяко нещо – с времето си, дори и когато изглежда, че рамката на това време далеч надхвърля обозримия, поне от настоящата ни позиция, мисловен хоризонт.

     С настоящия текст ще се опитам, без особени претенции за оригиналност, да поставя в един общ сравнителен контекст два мирогледа, две различни политически и културни визии, чието сравнение и конкуренция вероятно в немалка степен ще определят бъдещето на света през обозримото време на новия век. Става дума за двете „мечти“, американската и европейската, чиито различия, винаги допускани, но станали очевидни сравнително отскоро, постепенно започват да придобиват аспекти, без чието разбиране вероятно ще бъде трудно да се преодолее или поне смекчи безспорното, но не особено насърчаващо взаимното сближаване, различие между „стара“ и „нова“ Европа. Както е добре известно, това е един от основните страхове на „стара“ Европа когато става дума за по-нататъшното й разширяване. И постигането на общо, или поне сходно мислене (което в никакъв случай не означава отказ от самостоятелност, както в мисловен, така и в практически аспект) безспорно е задача, чието решение си струва всякакви усилия.

     Същевременно ще направя всичко възможно да избягвам схематични, лесни за смилане, но повърхностни обобщения, обслужващи идеологеми, свързани с настоящото сравнително изострено противопоставяне на двата мирогледа, засилено от войната в Ирак. Двете мечти, както, надявам се, ще стане ясно, според мен са не взаимно изключващи, а взаимно допълващи се. И единственият приемлив сценарий, свързан с тяхното съ-съществуане, е онзи на лишеното от агресивност и предубеденост сравнение и съревнование, последвано от обмен на съдържание и, да се надяваме, някогашно преливане, до степента, която европейци и американци намерят за приемлива.  

     В последната, заключителна част на текста, ще направя опит за представяне на онова, което ще си позволя да нарека „българското кредо“, имайки пред вид нашия собствен еквивалент на двата споменати мирогледа (в рамките на този текст думите „мироглед“, „мечта“ и „кредо“ ще бъдат използвани като взаимно покриващи се синоними). С което, признавам, си поставям не лишената от амбиция задача да изясня на самия себе си в какво се състоят спецификите на нашия мироглед, които биха ни позволили да се надяваме на собствен, уникален принос към мечтата на семейството, към което принадлежим, вече и официално.

     Заемайки терминологията, предложена от британския политолог Анатол Лийвън в книгата Америка – с право или без [1] (America Right or Wrong), аз ще представя всеки от трите мирогледа като съвместно съществуване на две (условни) противоположности, наричани съответно „теза“ и „антитеза“. При това под „теза“ се разбира положителното съдържание, което създава ядрото на различните мирогледи, заслужаващите уважение и следване моменти във всеки един от тях, докато под „антитеза“ се разбира съдържанието, които непрекъснато заплашва  кредото с изкривяване или дори самоунищожение в резултат от идеологически „залитания“, най-често като резултат от реални или въображаеми предизвикателства, изправящи се пред съответната общност.

Американското кредо

Теза

     Американското кредо, по-добре известно под името „американска мечта“, междувременно се е превърнало в подразбиращ се от само себе си, широко адмириран по цял свят идеал, достоен за подражание и следване; един начин на живот, чиито основни компоненти най-общо могат да бъдат определени като вяра в свободата, самостоятелността, равенството на шансовете, върховенството на закона, културния и политически егалитаризъм. Това е съвкупността от идеи, с които американската нация представя себе си в своите собствени очи, както и в очите на света. По принцип съставките на кредото са считани от американците за универсално приложими, валидни за всички общества и народи – едно наблюдение, чието начало може да се открие още у Алексис де Токвил [2] .

     Изключително важен за разбирането на американското кредо е фактът, че то, макар и нерядко проповядвано като универсално решение на световните проблеми, всъщност винаги се е имало пред вид като едно изключително, т. е. запазено за един-единствен народ, кредо. Силата на американската мечта, както посочва американският политолог Джеръми Рифкин, идва от нейния партикуларизъм, а не от универсализма й [3] . Американската мечта може да се следва и реализира единствено на американска земя. Този аспект на кредото в никакъв случай не може да се определи като единствено отрицателен, защото най-вече с него е свързано и широкото отхвърляне, поне от средните американци, на идеята за Америка като империя, пък била тя и „добра“ империя. От друга страна, това съвсем не означава, че Америка и американците отхвърлят ролята си на цивилизоваща империя, една модерна версия на Romanità, римския дух. Тъкмо напротив, този аспект на кредото също е определящ, но, поне на теория, неговото следване е свързано с представата за Америка като за „гъвкава сила“ (soft power), която по принцип не използва груба сила в отношенията си с други нации, освен ако не е била директно застрашена или обидена от тях.

     Друг важен аспект на американското кредо е, че егалитаризмът му не е икономически. Напротив, кредото е тясно свързано с вярата в абсолютното съвършенство на свободния пазарен капитализъм, неограничените икономически възможности и консумеризма. В един свой краен вариант, кредото е свързано с убеждението, че американският капитализъм е олицетворение на най-съвършената, завършена модерност – оттук и тезата за „края на историята“, получила широка гласност след публикуването на едноименната статия от Франсис Фукуяма [4] .

     Вярата в американската изключителност, във всеки случай, води след себе си и някои не толкова лесно предвидими нейни особености. Както посочва Лийвън, митовете, съпътстващи кредото, включват широко разпространената увереност, че, бидейки толкова изключителни в тяхната привързаност към свободата и демокрацията, Съединените Щати следователно са и изключително добри. И, бидейки изключително добри, те по принцип не могат да използват силата си за зли цели. Или, с думите на Джордж У. Буш, „Удивен съм, че съществува такова неразбиране по въпроса за това какво всъщност е нашата страна … което кара хората да ни мразят … Като повечето американци и аз просто не мога да го повярвам, защото знам колко добри ние сме всъщност.“ [5] Стриктно погледнато, този аспект не е съществена част от формалната американска теза, той е по-скоро един мит, утвърждаващ исконната американска невинност. Неговото практическо влияние обаче в никакъв случай не може да се подценява, както става ясно от току-що цитираните думи на президента.

     Идеята за изключителността на американската нация се намира в самото ядро на американското кредо. Най-общо казано, тя изразява вярата, че Америка е била специално избрана – от Бог, „съдбата“ или „историята“ – за величие и водачество, изразяващо се най-вече във факта, че тя притежава самоутвърждаваната най-стара, най-велика, най-успешна и най-високо развита форма на демокрация на планетата [6] . Силата на тази идея идва най-вече от това, че поне в продължение на по-голямата част от втората половина на двадесетия век, тя изразяваше един безспорен факт. Америка беше, и все още си остава, един от основните стълбове на западната цивилизация. Необоримостта обаче, както и утвърждаваната вечност на това статукво, едва ли са толкова безспорни, особено като се има пред вид това, че много други нации в хода на историята са изявявали точно същата претенция, при това използвайки удивително сходен език и формулировки [7] .

     Друг много важен аспект на американското кредо е неговата тясна свързаност с изключително силна любов към отечеството, преливаща в различните си изяви в най-разнообразни, понякога много радикални, изяви на национализъм и дори шовинизъм. (Използвайки популярното разделение на Кенет Миног [8] , един от влиятелните историци на национализма, аз ще се придържам тук към разбирането, определящо патриотизма като една консервативна по същество умонагласа, изразяваща желанието да се запази собствената страна такава, каквато е, докато национализмът е по-скоро свързан с идеята за една идеална, нереализирана представа за страната си, често свързана с идеята за една по-широка национална мисия пред човечеството. С други думи, национализмът е по-революционната от двете умонагласи).

     Това разделение вероятно е изключително подходящо, тъй като то до голяма степен помага да се разбере защо именно национализмът, а не патриотизмът, е подходящото определение за преобладаващата национална умонагласа в САЩ. Както посочва Лийвън, то указва и по-тясната свързаност на днешния американски национализъм с незадоволените, закъснели национализми на Германия, Италия и Русия, отколкото със задоволения, придържащ се към статуквото патриотизъм на Великобритания [9] .

     Във всеки случай американският национализъм не може да бъде определян единствено като революционен, насочен към едно мисионерско бъдеще. Една друга негова страна е силно свързана с американското минало, но отново по един радикален, незадоволен начин. На практика обръщането към и позоваването на едно идеализирано, по-чисто американско общество, е една от централните тези на републиканската десница и особено на християнската десница в Америка. Безспорно тази черта на американския национализъм е породена от продължаващата силно консервативна религиозност на много американци. Както обаче показва убедителният анализ на Лийвън, тя винаги е била израз и на потискани социални, икономически, етнически и расови страхове.

     Същевременно американският национализъм, дори и в най-радикалните си форми (изключвайки някои екстремистки, неонацистки групи), се различава от повечето познати от историята национализми, доколкото той не се намира в противоречие с американското кредо. Повечето радикални национализми в миналото са се противопоставяли на демокрацията и са изисквали авторитарно управление. По един странен и труден за обяснение начин радикалният американски национализъм съчетава от една страна силна вяра в американската демокрация и, от друга страна, убеждението, че тя е породена от една специфична, Бяло-Американска-Християнска цивилизация, която е силно застрашена от фактори като имиграция, расови малцинства и чуждестранно влияние.

     Религиозността е друга неотделима част от американското кредо – до степен, която прави от Америка голямото изключение в семейството на развитите западни демокрации. Забелязана още от Токвил, американската религиозност не е отслабнала ни най-малко и в наше време (макар че голямо мнозинство от вярващите американци не са фундаментални протестанти, а католици и „центристки“, по-либерални протестанти). В това отношение отново се забелязва неизбежната двустранност на този аспект от американското кредо. Докато, в основната си, либерално-протестантска форма, религията безспорно е допринесла много за обединяването на инак тъй разкъсваната от социални, културни, етнически и расови противоречия страна, някои нейни изяви, особено ония, свързани с фундаменталния протестантизъм, са свързани с изблици на ксенофобия и месианство от един вид, който остава чужд и трудно разбираем за европейския наблюдател [10] .

     Макар и не на същото ниво като религиозността, традиционната американска вяра в непоклатимата сила на историческия прогрес – разглеждан най-често като един линеарен, подчинен на темпото на технологически напредък, процес – е друг важен аспект на американското кредо. Разбира се, тя е силно свързана с увереността, че Америка може, и трябва да служи като пример за развитие и прогрес на всички останали страни. Исторически, тази увереност сравнително рядко е била свързана с готовност за активни действия и по-скоро се е изразявала в схващането, че американската мисия пред света се състои преди всичко в силата на нейния пример. (В такъв смисъл традиционното разбиране за това, че американската външна политика винаги е играела една подчинена роля в общия политически живот на страната едва ли е лишено от основания, макар че някои по-нови изследвания поставят и тази теза под съмнение [11] ). По същество тази позиция е месианска и, както показа развоят на събитията след 11 септември, тя сравнително лесно може да бъде използвана за целите на една активистка пропаганда, проповядваща правото и способността на Америка да донесе свобода, демокрация, човешки права и прогрес и на други народи, дори и ако те не ги желаят. Трудно е да се отрече тясното сходство между радикалните форми на това месианство и познатите ни от близкото минало форми на доктринерен комунизъм, поне що се отнася до склонността им да разглеждат собствените си ценности не само като общовалидни, но и като неизбежни, наложителни за всички [12] .

Антитеза

     Първото и най-важно нещо, което трябва да се каже когато се започне дискусия върху американската антитеза е, че, за разлика от европейската, тя почти никога не е била доминираща в живота на страната и най-често е била успешно балансирана и измествана на заден план от либералното, наситено с общочовешки ценности ядро на американското кредо [13] . Същевременно обаче антитезата, в различните й форми, които ще бъдат обсъдени тук, никога не е преставала да упражнява силно влияние върху тезата, нито пък някога е показвал признаци на особено отслабване или изчезване. В известен смисъл двете страни на американското кредо са немислими една без друга. Това, впрочем, важи по същия начина и за Европа, както и за всяко друго място по света, тъй като тезата и антитезата живеят до голяма степен от противо- и съпоставянето си.

     Американската антитеза намира израз най-вече в циклични изблици на ксенофобия, дясно консервативна, силно религиозно оцветена истерия, насочена срещу реални или мними вътрешни и външни врагове, както и създаването и внимателното поддържане на една митология, популяризираща силовите решения, и особено войната, като неотделима, дори основна част на „американския начин“. Други нейни изрази са расизмът, етническата и религиозна нетърпимост но, поне в момента, тези й въплъщения са донякъде „излезли от мода“ в резултат както на де-сегрегационните процеси от последните петдесет години, така и на силната им несъвместимост с една от основните американски ценности, тази на „топилния тигел“, т. е. претопяването на имигрантите в една повече или по-малко хомогенна маса от американци. Въпросът за това обаче, до каква степен те са заместени от нови, реално възприети ценности или са по-скоро изместени на заден план от леко бутафорна политическа коректност, си остава спорен [14] .

     Друг важен момент при разглеждането на антитезата е свързан с необходимостта от разбирането, че нейните проявления не са израз на повече или по-малко моментни политически констелации и страсти. Нейното начало и основания трябва да се търсят далеч назад в историята на Европа, в едно разбиране, или по-скоро усещане, за комунален живот, с ясно изразен пред-просвещенчески, ирационален характер (за разлика от ядрата на тезата, чиито основания идат от Джон Лок, както и по-късните, свързани с европейското просвещение развития на неговата политическа философия). Многобройните привърженици на това ирационално разбиране са живели открай време с усещането, че общността в която живеят, е силно застрашена от диви и чужди „други“ (дългогодишните расово мотивирани войни от началото на американската история, особено в далечния запад и юга, безспорно са послужили като силен катализатор и „втвърдител“ в това отношение) [15] .

     Радикалният национализъм, навсякъде по света, традиционно се е появявал като спонтанен отговор на национални катастрофи, най-вече изгубени войни, чужда окупация, възприемани като силна заплаха агресивни съседи, и пр. В такъв смисъл предположението, че генезисът на неговите американски форми би трябвало да се търси в същата посока, на пръв поглед изглежда парадоксално, тъй като Америка никога не е била окупирана, нито пък побеждавана в голям военен конфликт. И въпреки това, както показва Лийвън, американският радикален национализъм произлиза от същите, потулвани, но много силни чувства на загуба и поражение от страна на огромни групи американци, както това е и навсякъде другаде по света. Обяснението се крие в простия факт, че поражението, като основна сила в пораждането на национализма, засяга не само нации или държави като цяло, но и отделни класи, групи или прослойки от населението. В конкретния случай определяща роля в това отношение разбира се играе фактът, че американският Юг по традиция се е самовъзприемал, и отчасти все още продължава да се възприема, като губещият от гражданската война в САЩ. Освен това обаче силна роля при този генезис играят и страховете на някои етнически общности, като например бялото англосаксонско население на ранните колонии, което редовно се е виждало като застрашено от дошлите по-късно емигранти, както и несигурността на долната средна класа, която винаги е била застрашена от загуба на работно място и социален статус, било то поради цикличността на икономическото развитие и свързаните с това икономически депресии, естественият ход на техническия прогрес или просто готовността на новодошли „гладни“ имигранти да извършват същата работа срещу по-ниско заплащане. Разбира се, традиционният икономически либерализъм на Америка, свързан с факта, че тамошната икономика е по-малко ограничавана и направлявана чрез държавен контрол в сравнение с икономиките на континентална Европа, не допринася особено много за смекчаването на тези страхове и несигурности.

     Политическото влияние на американския Юг и среден Запад се засилва непрекъснато през последните тридесет години. Това е свързано най-вече с неговата по-висока демографска динамика в сравнение със севера. Важен освен това е и фактът, че южняшките избиратели, които преди традиционно са поддържали демократичната партия, са се отдръпнали от нея след обвързването на демократите с ценностите на движението за граждански права (анти-расизма) и масово са се обърнали към републиканската партия. Както показва една от по-новите статистики от National Journal (2004), от 16-те възприемани като най-консервативни сенатори (една трета от всички републиканци), десет са идвали от юга; от 25-те сенатори, възприемани като центристи, само пет са идвали от юга [16] . Както е добре известно, настоящите президент и вице-президент също идват от юга (съответно от щатите Тексас и Уайуоминг). Тук е необходимо да се отбележи, че югът в смисъла, в който понятието се разбира тук, далеч не се свързва само с традиционните единадесет щати, които през 1861 година са сформирали Конфедеративните Американски Щати. „Големият Юг“ (the Greater South) се простира далеч извън това пространство и дори преминава линията Мейсън-Диксън (традиционната въображаема линия, която разделя северните от южните щати), обхващайки части от Средния Запад и Запада.

     Усещането за поражение и загуба е само една от пораждащите сили в генезиса на американската антитеза. Друга изключително мощна сила в това направление е американският религиозен фундаментализъм.

     Америка, традиционно разглеждана като страната, в която икономическите и културни промени протичат с най-бързо темпо в целия развит свят, същевременно е и родина на далеч най-мощните и влиятелни сили на религиозен консерватизъм в същия този развит свят. Отношението на тези сили към ключовите аспекти на модерността може да бъде представено в кондензирана форма в следното изказване на един от водещите проповедници на петдесетничеството [17] , А. А. Алън: „Най-коварният враг на Америка не е комунизмът (колкото и опасен да е той), нито пък нацизмът, фашизмът или която и да е чужда идеология, а МОДЕРНИЗМЪТ“ (главни букви в оригинала) [18] . По принцип ценностната система на този тип консерватизъм е построена върху ядро, чиито основни съставни части идват от пред-просветителското време и неговата менталност е до голяма степен анти-просветителска. И определението „реакционен“, отнесено до неговия произход, е точно в най-стриктния смисъл на думата: той се появява като реакция срещу ключовите аспекти на съвременната модерност, преди всичко плурализацията на обществения живот и свързаното с нея „размиване“ на традиционните семейни и патриотични ценности, до които в крайна сметка се свежда неговият патос [19] . Във всеки случай обаче фундаменталистките американски църкви до много скоро не са били въвлечени в директната политика (за известно време, особено след така наречения „маймунски процес“ от 1925, в който един учител от Тенеси е бил преследван по съдебен път за преподаване на дарвиновата еволюционна теория, тяхното влияние върху политическия живот на страната дори е било сведено до минимум). Техният политически възход започва през седемдесетте години на двадесетия век и протича паралелно с вече споменатото „оюжняване“ на американския политически живот. Макар и фундаменталистките църкви отдавна да са се разпространили из целите САЩ, тяхната най-голяма концентрация продължава да си остава в така наречения „библейски пояс“, обхващащ южната част на страната и съседните му региони.

     В заключение бих отбелязал, че макар в миналото американската теза винаги да е надделявала над антитезата що се отнася до цялостното развитие на американската история, гаранции срещу едно евентуално „преобръщане“ на статуквото, разбира се, няма. И толкова по-голяма е отговорността на американските политически и интелектуални елити, особено в едно време, в което географската обособеност на страната постепенно престава да играе традиционната защитна роля, която е изпълнявала винаги досега. Нарастващата взаимосвързаност на всички части от света (глобализацията), с произтичащите от нея огромни напрежения, породени от естествените страхове и напрежения на развитите страни, подложени на най-неочаквана и доста яростна конкуренция не само в политически, но и в културен, както и идеологически аспект, без съмнение поставят всички ни пред изпитания, напълно непознати до този момент. Ако Америка би искала да остане цивилизаторската сила, каквато винаги е била досега, то колебание относно решението на проблема не би трябвало да съществува. Съединените Американски Щати трябва наистина да убедят целия свят, че те си остават една икономически успешна, плуралистична демокрация, отворена за всички раси и по същество миролюбива и неагресивна. Алтернативата, която ни се представя от известно време насам, едва ли би могла да послужи като база за някакъв консенсус.

Европейската идея

Антитеза

     Фактът, че тази част започва именно с антитезата, а не с тезата, както беше в частта за Америка, в никакъв случай не е случаен. Основанието за такова решение се предлага преди всичко от историята на континента, която, за разлика от американската, се характеризира чрез почти непрекъснато господство на европейската антитеза над тезата. Революции, войни, преврати, диктатури – европейската история е изпъстрена с почти всички, ако не и всички, форми на антитетични политически, религиозни и културни развития, които човек може да си представи. В такъв смисъл представата, че Европа вече може и трябва да служи като балансираща противосила на САЩ, безспорно се нуждае от едно доста по-продължително равномерно и несмущавано от трусове развитие на европейската теза във вида, в който го познаваме от последните четиридесет години. В противен случай претенциите на Европа за някакъв вид сериозна конкуренция с Америка що се отнася до съвместното съществуване и сравнение на двете идеи (мечти) ще си останат просто претенции, при това не особено основателни.

     И така, кои са основните елементи на европейската антитеза? Използвайки като ръководство една от известните статии на Юрген Хабермас [20] , аз бих си позволил да изтъкна като такива следните постановки:

     1. Остра религиозна нетърпимост, довела до множество войни и безброй други най-тежки престъпления срещу човечеството, включително и религиозно санкциониран геноцид срещу народи, които европейците просто изтриват от лицето на историята като „по-низши“ от тях раси (например коренното население на повечето новооткрити земи по времето на великите географски открития).

     2. Класови противоречия от най-остър вид (каквито американската история почти не познава), довели до множество революции, резултатите от които най-често са били много разрушителни.

     3. Известно преклонение пред силата на капиталистическата модерност във вид, подобен на американския, като сляпа вяра в „силата на техническия прогрес“, но в много по-силна, радикална форма. В известен смисъл Третият Райх, с пълното му преклонение пред „научни“ теории като генетично обоснованият расизъм, както и „научният“ комунизъм, са крайни изрази именно на тази тенденция в развитието на европейската антитеза.

     4. Имперските амбиции на всички по-големи европейски нации, довели до множество тежки конфликти по протежение на цялата европейска история. Традиционното разбиране за международните отношения като област, намираща се извън сферата на морала, в която единственият критерий за оценка е „ефективността“ на една или друга конкретна политика в даден исторически момент, намира основанията си именно в тази история, а не в един вид конституирана моралност, както това е случая при вътрешната политика, основаваща се на законодателствата на отделните страни.

     Въпреки несравнимо по-тежкото историческо наследство в сравнение с Америка, както и не винаги убедителните резултати от нейното най-ново икономическо и политическо развитие, напоследък Европа започва да развива един нов тип самочувствие и все по-ясно да представя/предлага на света своето новосъздадено политическо кредо като алтернатива, при това една по-добра от американската, алтернатива. На какво се дължи това? И доколко сериозни са основанията за такива претенции?

     Отговорите на тези въпроси трябва да се търсят най-малко в две посоки, първата от тях – теоретична (европейската мечта се представя от нейните защитници като една „следваща степен“ в политическото развитие на света, с крайна и идеална цел, постулирана като създаване на бъдещо „световно правителство“), а втората – практическа (изразяваща се в силното цивилизаторско въздействие на европейското кредо върху всички страни от региона, които под негово влияние повече или по-малко успешно се отърсват от вековно натрупвани предразсъдъци и постепенно приемат хуманистичното ядро на европейската идея като свое собствено кредо).

     Действително, и двете изтъкнати групи от основания намират силна подкрепа както в идеалното (разбирано като постепенно натрупване на „критична маса“ от теоретически трудове и законодателни текстове в хода на развитието на съюза), така и в практическото развитие на европейската практика (разбирано като пряко въздействие от страна на съюза върху страните от региона, особено онези от тях, които са по-бедни и по традиция отдалечени от европейското ядро, към които принадлежи и България). Въпреки това едно критично и безпристрастно сравнение не би трябвало да затваря очи за множеството трудности, както теоретични, така и практически, пред които е изправена в момента европейската идея. Именно на тази цел ще бъдат подчинени усилията ми в следващите части от текста. Но, преди да стигнем до там, нека се обърнем към

Европейската теза

     Съществуват най-малко два ясно различими подхода при определянето на същността на европейското кредо. Първият от тях, представен във вече спомената книга на Джеръми Рифкин [21] , се състои в директно сравняване на двата политически идеала, американският и европейският. При втория, който може да се открие например в текстовете на Юрген Хабермас [22] , европейската идея се разглежда по-автономно, като реакция и резултат от собствено европейската история. Струва ми се необходимо да се отбележи, че текстът на Рифкин, издържан в ясно полемичен дух, откровено търси начини да представи европейската идея като по-висока степен на развитие и политическа култура в сравнение с американската [23] , докато съответните текстове на Хабермас са издържани в един много по-спокоен, лишен от дух на състезателност тон.

     Във версията на Рифкин европейската мечта изглежда като по-добрата от двете във всяко отношение. Така например, докато американската идея за свобода и сигурност идва от една негативна представа, а именно представата за една възможно най-пълна автономия, независимост от обстоятелствата (а следователно – и колкото се може по-голямо богатство, като един вид осигуровка на собствената защита срещу света), то съответната европейска идея търси основанията си в разбирането, че свобода и сигурност могат да бъдат постигнати само като резултат от взаимосвързаност и взаимопомощ вътре в една общност.

     Американската мечта подчертава значението на икономическия растеж, личното богатство и независимостта. Европейската мечта, напротив, се концентрира върху продължително и спокойно развитие, качество на живота и взаимна зависимост на всички участници в процеса.

     Определяща за американската мечта е типичната протестантска етика, концентрираща вниманието си върху работата като основна съставка на живота, докато в Европа акцентът лежи по-скоро в областта на свободното време и неговото значение за по-богатото и разностранно личностно разгръщане.

     Религиозността е много важна част от американското кредо, докато в Европа то е по принцип светско, чуждо на всякаква религиозност [24] .

     Американският мироглед е асимилаторски, подчинен на идеята за отхвърляне на собствената национална идентичност от момента на приемането на американските ценности, докато в Европа отделните културни идентичности биват високо ценени и тяхното развитие – насърчавано от съюза.

     Американското кредо е националистическо, тясно свързано с идеята за отечеството и дълга на отделния гражданин пред него. Европейското, напротив, е космополитно, определяно като по-малко териториално и повече идеално, концептуално.

     Готовността за прилагане на сила в защита на собствената сигурност и интереси е неотделима част от американското кредо, докато в Европа акцентът се поставя повече върху дипломация, икономическа помощ и мироопазващи мерки, насочени към избягването и удържането на евентуални конфликти.

     Американската мечта е много по-тясно свързана с една чисто локална менталност, липса на истински интерес към чужди ценности и култури, докато европейската, по самата си същност, произлиза от преливането на множество култури и е много по-отворена за една нова, глобално ориентирана лоялност [25] .

     Разбира се, Рифкин не си прави особено много илюзии относно това, че теорията и практиката на европейското кредо не винаги вървят ръка за ръка. Но за него това не е проблем, определящо тук е идеалното съдържание на кредото, което в дългосрочен план с неизбежност ще му позволи да излезе от всички кризи на растежа и в края на краищата да предложи на човечеството един по-привлекателен политически и културен модел от американския.

     Особено важно при разглеждането на генезиса на европейския съюз е разбирането на факта, че за разлика от всички досега познати човешки общности неговото появяване е свързано не с колективното преживяване на героични митове и реални победи, извоювани на бойното поле, а, напротив, той идва от колективното преживяване на поражение и разруха. Но, докато нормалната реакция в такива случаи, поне на национално ниво, винаги досега е била появата на още по-агресивни, националистично обагрени идеологии, в този случай за пръв път в историята се предприема съзнателен опит за създаване на общност, обединена от идеята за пълно изключване на възможността от междунационални конфликти в бъдеще. С други думи – това е класическата американска система на checks and balances, но приложена на над-национално ниво. Откъдето, донякъде с неизбежност, следва извода: „Европа – това е бъдещето“. При което, разбира се, може да става дума само за едно бъдеще, разбирано като процес, а не статукво.

     Сравнена с американската, европейската конституция изглежда много сходна в някои отношения, и напълно различна – в други. Много от основните положения в този документ без съмнение биха звучали напълно неприемливо или поне странно за немалко американци. На първо място това, разбира се, касае съзнателното дистанциране на документа от каквато и да било директна религиозност. Но не по-малко важни в това отношение вероятно са по-трудно доловими аспекти на основополагащия европейски документ, като например „трайно развитите … основано на балансиран икономически растеж“, „социално-пазарна икономика“, „защита и подобрение на качеството на околната среда“, „подпомагане на мира“, „борба срещу социално изключване и дискриминация“, „равенство между мъже и жени“, „защита на правата на децата“. Европейската конституция обещава на всички превантивна здравна помощ, дневни и седмични периоди на почивка, годишен период на платена отпуска, почивка по майчинство и бащинство, социална и домашна помощ, както и защита на околната среда. Езикът на документа, макар и не толкова красноречив колкото е този на американската конституция, говори за универсализъм, като подчертава, че обвързаността на европейската идея е не толкова с определени групи от хора, територии или нации, колкото с цялото човечество, с бъдещето на планетата, която обитаваме.

     Разликите между двете идеи, двете мечти, разбира се засягат не само буквата на закона. Идеологическите разногласия между тях придобиват все по-ясни очертания, както на международно политическо ниво, при обсъждането на решения, свързани с геополитически конфликти, така и на икономическо и идеологическо ниво, например по отношение на такива въпроси като смъртното наказание, въвеждането на генно модифицирани храни и организми, както и проблемите на околната среда, и по-специално глобалното затопляне.

     Но, разбира се, прекомерното подчертаване на различията между американската и европейската мечта в края на краищата води до един тип надпревара, чието развитие много лесно може да прерасне в липса на доброжелателност и дори силно напрежение, както показват събитията от последните няколко години. В такъв смисъл е важно да се подчертае, че европейската мечта получава своето значение и конституционност не само като отражение или по-нататъшно развитие на американската си предшественица, а и като самостоятелно, донякъде неизбежно развитие от собствената история. Именно тук, струва ми се, е мястото на вече споменатите идеи на Юрген Хабермас.

     В известния съвместен апел на Жак Дерида и Юрген Хабермас, публикуван във Frankfurter Allgemeine Zeitung  от 31 май 2003, немският философ изтъква шест основни „кандидати“ за ролята на обединяващи ядра на европейското кредо: 1. Разделението между религия и политика; 2. Повишеното доверие на европейците към „определящата сила на държавата“, а съответно и по-силното им недоверие към способността на пазара да разрешава възникващите в хода на икономическото развитие проблеми и кризи; 3. Засилената чувствителност на европейските граждани по въпросите, свързани с „парадоксите на прогреса“, т. е. липса на безпрекословно доверие в техническия напредък; 4. Етосът на борбата за „по-голяма социална справедливост“, насочен срещу другия, индивидуалистически етос на справедливостта по лични заслуги (меритокрацията); 5. Повишена морална чувствителност срещу нарушения на личностната и телесна цялост, като резултат от преживения опит на европейските тоталитарни диктатури и Холокост, изразяваща се в забраната на смъртното наказание (която е основна предпоставка за членството на която и да било страна в съюза); 6. Увереност в необходимостта от „опитомяване на държавно санкционираното насилие“ на глобално ниво, изискващо взаимни и доброволни ограничения в областта и обхвата на суверенните действия на отделните държави.

     Представени по такъв начин, европейските ценности безспорно придобиват една привлекателност, която ги прави да изглеждат „по-високо развити“ именно в сравнение с американските. Но дали всичко е толкова ясно и просто? Ходът на това „състезателно“ развитие, както става все по-ясно през последните няколко години, е далеч не толкова безопасен за която и да било от двете страни, а при определени условия той дори би могъл да се превърне в истинска опасност за всички. В трезвите и лишени от каквато и да било предизвикателност формулировки на Хабермас едва ли може да се намери нещо, което да говори за някакъв нов, пан-европейски национализъм. [26] Но картината се променя доста рязко когато човек се вгледа в потока от полемични статии, заливащи европейските ежедневници в последно време. Още по-тревожно става усещането когато водещи европейски политици, предимно във Франция и Германия, започват да търсят начини да пренасочат общественото недоволство в собствените си страни, канализирайки го по посока към Америка и „лошия американски капитализъм“, както например се опита наскоро да направи ръководителят на германската социалдемократическа партия Франц Мюнтеферинг, който открито сравни американските капиталисти със скакалци. Най-късно в момента, в който официалното издание на най-големия професионален съюз в германия, IG Metall, излиза с обложка на корицата (в два милиона екземпляра!), представяща злия чичо Сам, който се опитва да ограби немските работници, всеки израсъл в източна Европа интелектуалец би трябвало да се запита „А не ми ли изглеждат всички тия картини и тонове някак подозрително познати?“

     Без съмнение една голяма част от енергията на този патос идва от съзнателната или несъзнателна потребност на повечето европейци да открият и формулират своята собствена идентичност – една съвсем нелека задача, като се има пред вид колко трудно, да не кажа невъзможно, е да се намери дори една-единствена съставка на европейското културно и политическо наследство, която да бъде споделяна от всички европейски народи. Както посочва Гартън Аш, дори самата дума „Европа“ обозначава минимум пет различни неща: историческа концепция, континент с неясни граници, редица европейски държави, които правят политика чрез техните национални институции, европейският съюз и, накрая, различните представи за това какво би трябвало да бъде този съюз [27] . В грубо несъответствие със заявените ценности на новия европейски хуманизъм, множество европейски интелектуалци се опитват да дефинират европейската идентичност по „добрия стар начин“ – чрез разграничаване от и противопоставяне на потенциални противници, въображаеми или не [28] .

     Но дали разликите между Европа и Америка са наистина толкова големи? Аргументите, изтъквани от защитниците на тезата за „европейско превъзходство“, всъщност се базират на неизказаното твърдение, че тук става дума за две повече или по-малко монолитни общности, обединени около различни ценности. Но това твърдение трудно може да послужи като основа за безспорни заключения, най-вече поради простата причина, че то е абстракция, която в много случаи игнорира реалното състояние на нещата в двете общности.

     Факт е, че никоя от двете общности не може да бъде определена като монолитна, дори и при най-грубо приближение. И това, разбира се, се отнася в много по-голяма степен до Европа, отколкото до Америка. Така например, както посочва Гартън Аш [29] , не може да се говори за един единствен „европейски модел“ на демократичен капитализъм. Практиките на различните европейски страни позволяват да се говори за най-малко два модела, които функционират доста различно един от друг – 1. либерална пазарна икономика, характерна за страни като Великобритания и Ирландия и 2. координирана пазарна икономика, характерна за страни като Германия, Белгия, Холандия и скандинавските страни [30] . Освен това, дори и между икономиките на отделните страни, практикуващи координирана пазарна икономика, могат да се отбележат съществени различия, които дават основание на специалистите да говорят за два различни модела: континентално-европейски и скандинавски [31] . Както виждаме, дори без да се вземат пред вид особеностите на новите страни-членки от средна и източна Европа, в европейския съюз могат да се открият най-малко три различни типа пазарни икономики, като единият от тях се намира значително по-близо до американския модел, отколкото до останалите европейски модели.

     Но различията засягат не само чисто икономически, а и идеологически, отнасящи се до ценностите, въпроси, при това точно в отношения, обикновено изтъквани като основа на разликите между Америка и Европа. Безспорно, измерването на ценностите въз основата на някакви обективни критерии е доста трудна задача, но едно от по-авторитетните изследвания в тази насока, това на социолога Роналд Ингълхарт, показва, че „културният ландшафт“ на света съвсем не е разделен на „американски“ и „европейски“ блокове [32] . Така например, три четвърти от ирландците заявяват, че са „много горди“ от страната си, като почти същият процент важи и за Полша (71 %). Отнесени до религията, нещата изглеждат така: процентът на украинците, които виждат Бог като необходима предпоставка за изграждането на морални ценности, е по-висок от тоя на хората с такова мнение в Америка. Дори между страни като Франция и Германия съществуват значителни разлики по този въпрос: 33 процента от германците му дават положителен отговор, срещу само 13 процента от французите [33] . Изтъкнатите по-рано различия между Америка и Европа по въпросите на религиозността безспорно имат своя обективна основа, но християнството все още играе значителна роля при определянето на собствения образ на Европа, при това по много различен начин, що се отнася до отделните европейски страни.

     Оттук веднага възниква въпроса: „А кое е по-важно в момента – заявените ценности или реалността на общността, която ги заявява?“ Както показва практиката, този въпрос съвсем не е толкова отвлечен, особено когато се касае до такива важни политически решения като приемането на европейската конституция. В известен смисъл кризата на доверие, която стана повече от очевидна след отхвърлянето на конституцията от избирателите във Франция и Холандия, е най-ясният показател за това до каква степен високомерно заявеното „превъзходство“ на европейските ценности над американските вероятно е просто химера, щом и самите европейски граждани вече нямат доверие в тях. Решителното „не“ на французите и холандците показва ясно до каква степен е изгубено доверието на избирателите поне що се отнася до правилността на пътя, който следва съюза през последните няколко години.

     От друга страна, между европейците и американците съществуват значителни прилики, особено когато става дума за специфични социални групи, . На 15 февруари 2003, заявеният от бившият френски финансов министър Доминик Строс-Кан „рожден ден“ на европейската нация [34] , на който милиони европейци масово протестираха против военните планове на президента Буш, заедно с тях протестираха и стотици хиляди американци (200 000 в Сан Франциско и около 100 000 в Ню Йорк). По много от въпросите на социалната политика американските демократи се намират по-близо до европейските възгледи, отколкото до тези на техните сънародници от републиканската партия. И броят на тези американци в никакъв случай не е минимален. Така например, независимо от крайния изход на изборите през 2000 година, броят на американците, гласували за кандидата на демократите Ал Гор, плюс ония, гласували за независимия ляв кандидат Ралф Надер, надхвърля с повече от три милиона броя на онези, гласували за републиканския кандидат Джордж У. Буш.

     Бих искал да приключа тази част с очевидното според мен заключение, че всеки опит за противопоставяне на двете ценностни системи, дори и по един „спортсменски“ начин, е не само зареден с взривоопасен потенциал, но и просто откъснат от действителността, абстрактен. Европа и Америка без съмнение са свързани една с друга по начин, който прави различията между тях второстепенни, много по-маловажни в сравнение с идеите, които ги обединяват – и в чието съвместно приложение и разширяване се крие най-сериозният шанс за успешно разрешаване на глобалните проблеми на времето ни, чиито предизвикателства изглеждат така многобройни и силни.



[1]  Anatol Lieven, America Right or Wrong – an Anatomy of American Nationalism, Harper Colins Publishers, London 2004.

[2]  Американците „са единодушни по въпроса за общите принципи, които трябва да ръководят човешкото общество“, цит. по Lieven, p. 48

[3]  Виж Jeremy Rifkin, Der europäische Traum, Campus Verlag 2004, S. 26

[4]  Виж Francis Fukuyama, The End of History?, The National Interest, Summer 1989

[5]  This Is a Different Kind of War, Los Angeles Times, October 12, 2001 (цит. по Lieven, p. 52).

[6]  По думите на Удро Уилсън, „Америка има безкрайната привилегия да изпълни съдбата си и да спаси света“. (цит. по Lieven, p. 33).

[7]  Повечето западноевропейски страни са вече „преболедували“ тази вяра, най-често с доста катастрофални последици за себе си и съседите. Англия, Франция и Германия са трите най-очевидни примери, но освен тях претенции за изключителност и водачество през различни периоди от европейската история са предявявали още Холандия и Швеция (виж Lieven, pp. 33-36).

[8]  Виж Kenneth Minogue, Nationalism, New York, Basic Books, 1997.

[9]  Lieven, p. 6.

[10]  Изобщо, що се отнася до религиозността, Америка се намира много по-близо до развиващия се свят, отколкото до индустриализираните страни. През 2002 година 59 % от американците са заявили, че „религията играе много важна роля в техния живот“, с което Америка се намира някъде между Мексико (57 %) и Турция (65 %), но е много далеч от Канада (30 %), Италия (27 %) или Япония (12 %). През 1990 година 69 % от американците са вярвали в съществуването на Дявола, сравнени с половината от тази цифра във Великобритания  (Lieven, p. 8). Като се има пред вид, че фундаменталните протестанти в Америка традиционно са се чувствали много застрашени от светската, модерна масова американска култура, то вероятно не е трудно да се разбере тяхната исторически потвърдена склонност към параноиден стил и една доста истерична менталност, регулярно намираща израз в изблиците на американската антитеза, за които ще стане дума по-късно.

[11]  Виж например Walter Russell Mead, Special Providence. American Foreign Policy and how it Changed the World. , Routlege, New York, 2002.

[12]  Присъщото на всяко месианство пренебрежение към „подробностите“, към специфичните особености, характерни за едно или друго общество, държава, които в момента биват разглеждани като обект на месианска „култивация“, обяснява до голяма степен опростителските схеми, така характерни за американските медии в представянето им на Ирак малко преди, както и в началото на войната. В частност, широко разпространеното схващане за режима на Садам Хюсеин като фашистки, повърхностните сравнения между самия диктатор и Адолф Хитлер, както и неоспорваното по онова време убеждение, че освободеният Ирак ще последва схемите на демократично развитие под опеката на една (доброжелателна) окупационна сила, познати от най-новата история на Германия и Япония, се оказаха повече от неоснователни, както показва най-новият развой на събитията. При това разликите между тези страни и Ирак са повече от очевидни. Така например, както немската, така и японската нации са съществували в продължение на много векове преди двете страни да бъдат окупирани след втората световна война, докато Ирак не е единна нация. Процесът на пораждането на единно национално съзнание, очевидно отнемащ много стотици години, изобщо не е завършен в тази страна – с катастрофални последици за освободителите и очакваните от тях бързо умиротворяване и демократизация на страната.

[13]  Изключенията от това правило могат наистина да се преброят на пръстите на една ръка. Като най-важни такива Лийвън посочва 1. Приемането на актовете за чужденците и противодържавната дейност от 1798 (виж напр. http://www.answers.com/topic/elections); 2. „Нищо-не-знаещите“ (know-nothings) от 1840-те години (виж напр. http://countrystudies.us/united-states/history-52.htm); 3. Анти-немската истерия от първата световна война; 4. Анти-японският шовинизъм от втората световна война; 5. Маккартизмът от 1950-те години (виж Leaven, p. 217).

[14]  Виж Leaven, pp. 59-60.

[15] Тази традиция е свързвана най-вече с името на Ендрю Джаксън, седмият президент на САЩ (1767-1848, президент 1829-1837), а най-характерните й черти са силен популизъм, латентно недоверие в способността на управляващите елити да водят нацията в правилна посока, както и силна, консервативна религиозност, най-вече по посока на евангелисткия протестантизъм.

[16]  Цит. по Leaven, p. 106.

[17]  Сравнително ново, основано в 1901 г. християнско религиозно движение, чиито представители вярват, че всичко, написано в Библията, е дословно вярно.

[18]  Цит. по Leaven, p. 124.

[19]  Виж Gabriel A. Almond, R. Scott Appleby, Emanuel Sivan: Strong Religion: The Rise of Fundamentalism Around the World, Chicago 2003, pp. 106 ff.

[20]  Виж Habermas, Jürgen: Der 15. Februar – oder: Was die Europäer verbindet? In: Habermas, Jürgen, Der gespaltene Westen (kleine politische Schriften X), Suhrkamp Verlag, Frankfurt am Main 2004, S. 49-51.

[21]  Jeremy Rifkin, The European Dream, Penguin 2004 (Тук цитирам немското издание на книгата, споменато по-горе).

[22]  Habermas, Jürgen, Der gespaltene Westen, Suhrkamp Verlag, Frankfurt am Main 2004

[23]  Вероятно е важно да се спомене, че Рифкин от години насам работи като официален съветник на множество водещи европейски политици и институции. Някои от неговите идеи са залегнали в основата на важни политически и икономически решения, директно определящи развитието на Европа. Така например, известната му студия „Краят на работата“ е изиграла значителна роля при въвеждането на официална 35 часова работна седмица във Франция (виж. Rifkin, Jeremy: The End of Work: The Decline of the Global Labor Force and the Dawn of the Post-Market Era, The Putnam Publishing Group, NY 1996). В същото време в собствената си страна той е считан за аутсайдер и политически левичар.

[24]  Известен е фактът, че в Европейската конституция липсва каквото и да било позоваване на „Бога“, а само бегло се споменава „европейското религиозно наследство“.

[25]  Виж Rifkin, Jeremy, Der Europäische Traum, S. 20-25.

[26]  Едно обвинение, което отправя към него английският историк и политолог Тимъти Гартън Аш (виж Garton Ash, Timothy: Free World: why a crisis of the West reveals the opportunity of our time, Penguin, London 2004. Тук цитирам немското издание на книгата, Timothy Garton Asch, Freie Welt, Karl Hanser Verlag, München, 2004, S. 77)

[27]  Garton Asch, Freie Welt, S. 22

[28]  Така например, известният немски журналист Клаус Кох предупреждава, че „американската империя трябва да се обяви за противник“ (Claus Koch. In: Merkur, Sept./Okt. 2000, S. 990), a италианската журналистка Ориана Фалачи говори за „нашите мюсюлмански нашественици“, които се опитват да завладеят Европа чрез „обратен кръстоносен поход“ (Oriana Fallaci, The Rage and the Pride, New York 2002)

[29]  Garton Asch, Freie Welt, S. 96

[30]  Виж Peter A. Hall, David Soskice (ed.): Varieties of Capitalism: The Institutional Foundations of Comparative Advantage. Oxford, 2001.

[31]  По този въпрос виж например Wieviel Staat, Die Zeit, 22/2005 (http://www.zeit.de/2005/22/Wieviel_Staat)

[32]  Виж Ronald Inglehart et al. (Hg.), Human Values and Beliefs, A cross-cultural sourcebook, Mexico City, Siglo XXI, 2004

[33]  Pew Global Attitudes Project, Views of a Changing World: June 2003, Washington, D.C., 2003, p. 115.

[34]  В Le Monde от 26 февруари 2003. Строс-Кан има пред вид обединяващата сила на протеста на европейските граждани срещу войната в Ирак.


Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца. В България са издадени книгите му „Една седмица в рая" (издателство "Колибри", 2004), „Гората на призраците" (издателство „ПАН", 2001) и „Паркът на призраците" (издателство „ПАН", 2002; Годишна награда на СБП за детска литература, 2003).