Media Times Review    Google   
___









Литература
 юни 2005

Идеалистът

Франк О'Конър


Франк О'Конър (1905-1966) е роден в Корк, Ирландия.
Работил е като библиотекар и директор на Аби тиътър в Дъблин.
Автор е на 12 сборника с разкази, като половината от тях са издадени посмъртно, и на няколко пиеси.

     Не знам как стоят нещата с образованието, но на мен определено не ми е носило нищо друго освен неприятности.
     Приключенските книги не бяха нещо лошо, но аз като дете бях много сериозен и предпочитах реализма пред романтиката. Най-много ми харесваха разни школски истории, които, съдейки по нашите стандарти, бяха достатъчно романтични за всеки. Училищата бяха английски, така че едва ли ще очаквате нещо друго. Те винаги бяха наричани “крепост на знанието” и в тях обикновено имаше по някой призрак; най-често сградите им бяха квадратни и ги наричаха “квадрата”, а съдейки по картинките, всички имаха кула с часовник и всякакви други заострени кулички, а не като нашия приют за лунатици. Героите в тези книги до един бяха страхотни катерачи и нощем влизаха и излизаха от училище по въжета, направени от навързани чаршафи. Обличаха се чудато – с дълги панталони, късо, черно сако и шапка. Всеки път, когато се провиняха в нещо, те получаваха за наказание “пасажи на латински”. В по-тежките случаи ги налагаха с пръчка, а те не издаваха и най-малък признак за болка; освен лошите момчета, които вечно хленчеха: “Оу! Оу!”
     Повечето от тях бяха страхотни момчета, които вечно ходеха заедно и бяха царе на футбола или крикета. Те никога не лъжеха и изобщо не говореха с човек, който лъже. Спипаха ли ги в нещо и ги заразпитваха, те винаги казваха истината, освен ако с тях не е имало и още някой и в такъв случай дори да опреше до изключването им, те не издаваха името му, дори да е бил крадец, какъвто в интерес на истината той често се оказваше. За чудене си беше как в такива добри училища, където бащите все им даваха не по-малко от пет лири, имаше толкова много крадци. Момчетата в нашето училище почти никога не крадат, въпреки че им дават само по едно пени на седмица, а понякога дори толкова не им дават, когато бащите им се запият и майките им трябва да ходят до заложната къща.
     Аз се заех много яко с футбол и крикет, макар всъщност никога да не сме имали футбол, какъвто подобава, а крикет играехме със стик за хокей към вратичка, нарисувана с тебешир на някоя стена. Офицерите в казармата играеха истински крикет и през лятото вечер често ходех там да ги гледам, подобно на душа от Чистилището, която наблюдава веселието в Рая.
     Въпреки всичко хич не ми харесваше колко лошо бяха устроени нещата в нашето училище. Нашата “крепост на знанието” представляваше червена тухлена сграда без никакви кулички, по които да се катери човек и без пукнат призрак. Нямахме отбор, затова човек колкото и усърдно да тренираше, изобщо не можеше да играе за училището; а вместо да ни наказва с “пасажи на латински” или подобни неща, Мълоуни Убиеца или ще те вдигне за ухото или ще те заудря с пръчка. Като се умореше да те удря по ръцете, почваше по краката.
     Но това са само повърхностните неща. Истински лошото бяхме самите ние. Момчетата вечно се подмазваха на даскалите и им снасяха всичко, което ставаше. Ако ги спипаха в нещо, те се опитваха да прехвърлят вината върху някого другиго, дори ако за целта трябваше да лъжат. Когато ги удряха с пръчката, те подсмърчаха и хленчеха, че не е честно; дръпваха си ръцете, сякаш бяха ужасени, така че пръчката докосваше само връхчетата на пръстите им, а те пищяха и подскачаха на един крак, тръскаха пръсти с надеждата, че това ще се брои за удар. Накрая почваха да реват, че китката им е строшена и се затътряха към чина си, мушнали ръце под мишниците и виеха като вълци. Та мисълта ми е, че човек не можеше да не се срамува, като си представеше какво щяха да си помислят момчетата от едно благоприлично училище, ако бяха ги видели.
     На път за училище аз минавах покрай входа на казармата. В ония мирни времена часовите нямаха нищо против да минаваш покрай караулката и да погледаш как войничетата трамбоваха по казармения плац; а ако се случеше да минеш по време за вечеря, те дори те викаха да влезеш и ти даваха кекс със стафиди и чай. При такива изкушения, естествено, аз често закъснявах. Единственото оправдание, освен бележка от майка ти, беше да кажеш, че си ходил на ранната служба в църквата. Убиеца нямаше как да знае дали наистина си ходил или не, а ако ти направеше нещо, ти лесно можеше да го вкараш в неприятности с енорийския свещеник. Дори като малки деца ние знаехме кой беше истинския шеф на училището.
     Но откакто започнах да чета тези объркващи живота ми школски истории, аз вече смятах за неуместно да разправям, че съм бил на службата. Това си беше лъжа, а знаех, че момчетата от книгите по-скоро биха умряли, отколкото да излъжат. Те всички ме заобикаляха с невидимото си присъствие и аз за нищо на света не бих направил нещо, което те можеше да не одобрят.
     Една сутрин доста закъснях и почти изпитах страх.
     - Какво те забави чак до този час, Дилейни? – попита Мълоуни Убиеца, като си погледна часовника.
     Искаше ми се да кажа, че съм бил на службата, но не можех. Невидимите присъствия бяха плътно около мен.
     - Забавих се в казармата, сър – отговорих аз, изпаднал в паника.
     Из класа се разнесе хихикане, а Мълоуни вдигна вежди в лека изненада. Той беше едър, як мъж с руса коса, сини очи и понякога се държеше измамно меко.
     - О, така ли – каза той много любезно. – И какво те забави?
     - Гледах как войниците маршируват, сър – казах аз.
     Класът отново се разхихика. За тях това беше напълно нова линия на поведение.
     - О - небрежно каза Мълоуни, - никога не съм знаел, че те влекат военните. Протегни си дланите!
     В сравнение със смеха, ударите бяха направо нищо, а освен това аз имах примера на невидимите присъствия, които ме подкрепяха. Изобщо не трепнах. Върнах се на чина си бавно и мълчаливо, без да хленча или да си пъхам ръцете под мишниците, а Убиеца гледаше след мен, отново вдигнал вежди, сякаш да покаже, че и за него това беше нова линия на поведение. Обаче останалите направо зяпнаха и зашушукаха, като че ли бях някакво странно животно. През междучасието те ме наобиколиха, преливащи от любопитство и възбуда.
     - Дилейни, защо каза онова за казармата?
     - Защото беше истина – отговорих твърдо аз. – Не смятах да му казвам лъжа.
     - Каква лъжа?
     - Че съм бил на служба.
     - Тогава не можа ли да му кажеш, че са те пратили по някаква работа?
     - Това също щеше да бъде лъжа.
     - Боже, Дилейни – казаха те, - я се освести. Убиеца е ужасен злобар. Направо ще те унищожи.
     Знаех това. Много добре знаех и че Убиеца е дълбоко засегнат на професионална чест, затова до края на деня аз се държах най-примерно. Но моето “най-примерно” не беше достатъчно, защото бях подценил коварството на Убиеца. Макар да се преструваше, че чете, той през цялото време ме държеше под око.
     - Дилейни – каза той накрая, без да вдигне глава от книгата, - ти ли приказваше?
     - Да, сър – отговорих аз ужасен.
     Целият клас се разкикоти. Не можеха да повярват, че аз нарочно си търся белята и, естествено, техният смях го увери, че бях аз. Предполагам, че ако хората ви лъжат по цял ден и всеки ден, скоро това ви става нещо като преимущество, от което със съжаление бихте се лишили.
     - О – каза той и захвърли книгата, - скоро ще сложим край на това.
     Този път нещата доста загрубяха, защото той истински се амбицира. Но аз също. Знаех, че това е мигът на истинската проверка за мен и стига само да я издържа, аз щях да дам пример за целия клас. След като минах през мъчението, без мускулче да ми трепне, и се върнах на чина, отпуснал ръце отстрани, невидимите присъствия страхотно ми изръкопляскаха. Обаче видимите присъствия бяха почти толкова вбесени, колкото самия Убиец. След училище неколцина от тях ме последваха до училищния двор.
     - Давай така! – подвикваха ми те заядливо. – Пак се правиш на интересен!
     - На нищо не се правя.
     - Правиш се. Непрекъснато се перчиш. Преструваш се, че не те е заболяло – точно теб, гадно ревливо бебе такова!
     - Не съм се преструвал – изкрещях аз, дори в този момент устоявайки на изкушението да се погрижа за посинелите си ръце. – Само достойните хора не плачат като дечица при всяка незначителна болка.
     - Да бе! – крещяха те след мен. – Скапан идиот такъв!
     И докато вървях по училищната алея, все така опитвайки се да се държа твърдо и да се утешавам с мисълта, че поне до другия ден на изтезанията ми бе сложен край, чух ги да викат след мен издевателски:
     - Смахнат Лари! Да, Смахнат Лари!
     Осъзнах, че ако смятах и занапред да спазвам правилата на невидимите присъствия, аз трябваше много да внимавам в училище.
     Така и правех, през цялата онази година. Но един ден се случи нещо ужасно. Идвах от двора и на входа пред нашата класна стая зърнах един ученик, на име Горман, да измъква нещо от едно палто на закачалката. Винаги в себе си бях смятал Горман за “черната овца на училището”. Не ми харесваше и се страхувах от него; той беше красив, нацупен, разглезен и нафукан гамен. Не му обърнах никакво внимание, защото за няколко мига се бях отнесъл в моя свят на мечтите, където бащите никога не даваха по-малко от петарка, а честта на училището винаги бе спасявана от някое тихо и скромно момче като мен – “тихи води”, както го наричаха в книгите.
     - Кого си зяпнал така? – заплашително попита той.
     - Никого не гледам – отговорих му с негодуващ тон.
     - Само си вадя молива от палтото – добави той и стисна юмруци.
     - Никой не е казал, че не го правиш – отговорих аз, като си помислих, че е доста странно да започваш кавга на такава тема.
     - И по-добре не го прави – изръмжа той. – Гледай си собствената работа.
     - Ти си гледай работата! – сопнах се аз, просто за лице. – Аз изобщо нищо не съм ти казвал.
     И така, поне според мен, приключи случката.
     Но след междучасието Убиеца застана пред класа с изключително сериозен вид, като крепеше в равновесие един молив с двете си ръце.
     - Всеки, който е напускал класната стая тази сутрин, стани прав! – извика той. После наведе глава и ни изгледа изпод вежди. – И да сме наясно, казах “всеки”!
     Аз се изправих с останалите, сред които беше и Горман. Всички недоумявахме.
     - Да си взимал нещо от едно палто на закачалката тази сутрин? – запита Убиеца, като сложи тежката си космата лапа на рамото на Горман и впери заплашителен поглед в очите му.
     - Аз ли, сър? – невинно възкликна Горман. – Не, сър.
     - Да си видял някой друг да го прави?
     - Не, сър.
     - Ти? – запита той следващото момче, но дори още преди да е приближил до мен, аз проумях защо Горман беше излъгал и панически си заблъсках главата какво да правя.
     - Ти? – попита ме той и доближи едрото си червендалесто лице до моето, сините му очи бяха само на няколко пръста от мен, а носът ми долови мириса на неговия сапун за бръснене. От паниката отговорих не каквото трябваше, сякаш нарочно.
     - Не съм взимал нищо, сър – казах аз с паднал глас.
     - Видя ли някой друг да го прави? – попита ме той, като вдигна вежди и ми показа съвсем ясно, че е забелязал как избегнах отговора. – Нямаш ли език в устата си? – изкрещя той внезапно и целият клас настръхнал впери очи в мен. – Ти? – попита той отсечено следващото момче, сякаш повече не се интересуваше от мен.
     - Не, сър.
     - Сядайте си на чиновете, всички останали! – заповяда той. – Дилейни, ти стой тук.
     Той изчака, докато всички седнат, преди да продължи.
     - Обърни си джобовете навън.
     Сторих го и се надигна сподавено хихикане, което Убиеца потуши с буреносен поглед. Дори и за малко момче моите джобове си бяха направо музеи: сам не можех да си обясня предназначението поне на половината неща. Бяха джунжурии, направо праисторически и напълно неопределими. Сред тях имаше една книжка с ученически приключения, която предишната вечер бях взел назаем от един малко чудат приятел, който дъвчеше хартия като дъвка. Убиеца я взе, протегна я напред и я разтърси с израз на бездънна погнуса, като забеляза сдъвканите ъгли и ръбове.
     - О! – презрително каза той, - значи така си губиш времето! И какво правиш с тоя боклук – ядеш ли го?
     - Тя не е моя, сър – казах аз сред бликналия кикот. – Взех я на заем.
     - И с парите ли това си направил? – попита светкавично той, наклонил тлъстата си глава настрани.
     - С парите ли? – повторих объркано аз. – Какви пари?
     - С шилинга, който е бил откраднат тази сутрин от палтото на Фланъган.
     (Фланъган беше дребен и прегърбен, а техните трепереха над него; никой друг в училище не би имал толкова много пари.)
     - Никога не съм взимал шилинга на Фланъган – казах аз и се разплаках, - и вие нямате никакво право да казвате, че аз съм го направил.
     - Имам право да кажа, че си най-наглия и нахакан хлапак в училището – отвърна той с глас, прегракнал от гняв, - и това няма да ти се размине. Какво друго може да очаква човек, като четеш тоя мръсен, прогнил, гаден боклук? – И той разкъса книгата на две половини и ги запокити до най-далечния ъгъл на класната стая. – Мръсен, гаден английски боклук! А сега си дай ръцете!
     Този пъти невидимите присъствия ме изоставиха. Като чуха да ги описват с такива презрителни думи, те отлетяха. Убиеца се разяри така, както става с хора, изправени пред нещо, което не могат да разберат. Дори останалите ученици бяха потресени и, Бог е свидетел, чак изпитаха известно съчувствие към мен.
     - Трябва някак да кажеш на полицията за него – посъветваха ме те по-късно на игрището. – Той вдигаше пръчката чак над рамото си. Може да го пратят в затвора за това.
     - Но защо не му отговори, че не си видял никой? – попита най-големият, едно момче на име Спилейн.
     - Защото видях – отговорих аз и се разхлипах отново, само като си спомних колко бях сбъркал. – Видях, че беше Горман.
     - Горман ли? – невярващо повтори Спилейн. – Горман ли е взел парите на Фланъган? И ти защо не го каза?
     - Защото нямаше да е правилно – изхлипах аз.
     - И защо да не е правилно?
     - Защото Горман сам трябваше да каже истината – отговорих аз. – И ако това училище беше каквото подобава, всички щяха да го остракират.
     - Какво да го направят?!
     - Да го изолират. Никой повече изобщо нямаше да му проговори.
     - Но защо Горман ще казва истината, ако той е взел парите? – попита ме Спилейн с тон сякаш говореше на малко дете. – Божичко, Дилейни – добави той съжалително, - ти все повече и повече откачаш. И виждаш ли сега какво си докара!
     Ненадейно се появи Горман с тежката си походка, почервенял от гняв.
     - Дилейни – изкрещя ми той заплашително, - да не би да казваш, че аз съм взел парите на Фланъган?
     Аз естествено още не бях го разбрал, обаче и Горман недоумяваше не по-малко от Мълоуни и останалите. Като ме видя да поемам цялото наказание, вместо да го изпортя, той бе заключил, че сигурно се страхувам от него повече, отколкото и от Мълоуни и бе решил, че ще е най-добре да ме накара още повече да се страхувам. Но едва ли можеше да улучи момент, когато толкова да не ми пукаше от него. Дори не си дадох труда да му отговоря, а направо замахнах и с все сили го цапардосах по животинското лице. Той изпищя и като отдръпна ръка от лицето си, тя беше цялата в кръв. После захвърли чантата си и тръгна към мен, но в същия момент се отвори вратата зад нас и се появи един кекав учител, на име Мърфи. Всички се разбягахме като луди и схватката беше забравена.
     Обаче се оказа, че не беше забравена. На другата сутрин след молитвите Убиеца ме загледа намръщено.
     - Дилейни, ти вчера след училище да си се бил в двора?
     Секунда-две аз не отговорих. Не можех да се отърва от чувството, че не си заслужаваше. Но преди невидимите присъствия да са си отишли завинаги, аз направих още един опит.
     - Да, сър – отговорих аз и този път нямаше никакво хихикане. Не бях на себе си. Целият клас го знаеше и чакаше в страхопочитание.
     - И с кого се би?
     - Не бих искал да кажа, сър – отвърнах аз, като почти изпадах в истерия. Всичко това беше чудесно за невидимите присъствия, обаче на тях не им се налагаше да си имат работа с Убиеца.
     - С кого се би той? – попита Убиеца с безизразен тон, като опря ръце на катедрата и се загледа в тавана.
     - С Горман, сър – отговориха три или четири гласа. Без изобщо да се замислят!
     - Горман ли удари пръв?
     - Не, сър. Той пръв удари Горман.
     - Стани! – каза той и взе пръчката. – А сега – продължи той, като тръгна към Горман, - ти взимаш това и го удряш. И гледай да удряш силно – продължи той, като насърчително го стисна над лакътя. – Той се смята за голяма работа. Покажи му сега какво мислиш за него.
     Горман тръгна към мен широко ухилен. Мислеше си, че това е страхотна шега. И класът си мислеше, че е страхотна шега. Направо зареваха от смях. Дори Убиеца си позволи скромно да се подсмихне от собственото си находчивост.
     - Протегни ръце напред! – каза ми той.
     Не се подчиних. Чувствах се като звяр в капан и малко превъртях.
     - Протегни ръце, казах – изкрещя той, като започна да губи самообладание.
     - Няма! – изкрещях му в отговор аз, сам загубил всякакъв контрол над себе си.
     - Какво-о-о? – невярващо изрева той, като се втурна към мен през класната стая с вдигната ръка, като да ме удари. – Какво каза, ти мръсен малък крадецо!
     - Не съм крадец, не съм крадец! – виках аз. – И той само да се приближи до мен, така ще го ритна, че ще му строша пищялите. Нямате никакво право да му давате тази пръчка, и нямате никакво право да ме наричате крадец. И направите ли го още веднъж, отивам в полицията и тогава ще видим кой е крадецът.
     - Отказа да отговориш на въпроса ми – изрева той и ако аз бях на себе си, щях да усетя, че той внезапно се беше уплашил; сигурно думата “полиция” го беше стреснала.
     - Да – казах аз през хлипове, - а и сега няма да отговоря. Аз не съм шпионин.
     - О, значи това наричате вие шпионин, господин Дилейни? – каза той и саркастично изсумтя.
     - Да, и точно това са всички, всичките ученици тук – гадни шпиони! – обаче аз нямам намерение да шпионирам за вас. Можете сам да си шпионирате.
     - Достатъчно вече, стига! – каза той, като вдигна тлъстата си ръка почти умолително. – Излишно е чак толкова да губиш контрол, драги ми млади господине и не е нужно да пищиш така. Не е много мъжки. Сега се връщай на мястото си и друг път ще си поговоря с теб.
     Подчиних се, но не можех да правя нищо до края на часа. Пък и никой друг не можа. Истерията беше обхванала целия клас. Аз самият се люшках между пристъпи на ликуване от собственото ми успешно неподчинение на Убиеца, и паника при изгледите за отмъщение; и при всяка промяна на настроението аз скривах лице в ръцете си и отново почвах да подсмърчам. Убиеца дори не ми заповядваше да престана. Изобщо не ме поглеждаше.
     След това аз бях героят на училището през целия следобед. Горман се опита да поднови битката, но Спилейн презрително му заповяда да се разкара – ученик, който беше взел пръчката на учителя, за да я вдигне против свой съученик, нямаше никакво място сред другите. Но това не беше този тип герой, който ми се беше искало да бъда. Предпочитах нещо не толкова осезателно.
     На сутринта бях изпаднал в такова паническо състояние, че не знаех как изобщо да отида на училище. Мотах се и се двоумях дали да вляза в час или не. Тишината на училищната алея и двора ми вдъхваше ужас. Пък и вече бях закъснял.
     - Какво те забави, Дилейни? – попита ме тихо Убиеца.
     Знаех, че нямаше смисъл.
     - Бях на службата, сър.
     - Добре. Седни си на мястото.
     Изглеждаше леко изненадан. Това, което не знаех, бе случайното преимущество на нашата система пред английската. До този момент няколко от неговите питомци вече бяха разправили на Убиеца истинската история за шилинга на Фланъган и ако не се беше почувствал чудовище, то сигурно се е почувствал глупак.
     Но по това време мен вече не ме интересуваше. В училищната си чанта носех друга книга. Този път обаче не беше от ония ученически приключения. “Бум! Бум!” – това беше единствения начин да се справяш с хора като Убиеца. “Единственият добър учител е мъртвият учител.”
 
Превод: Нели Константинова

 
Текстът е публикуван в юбилейния бр.V/2005 на списанието за чуждестранна литература и изкуството на превода "Панорама".

MTR връзки:
Можете да поръчате новия брой V/2005 на списание "Панорама"
от електронната книжарница www.helikon.bg

Киното на Далечна Азия все по-настойчиво пристъпва върху белия екран. Върху белия лист обаче все още има празни полета, които могат да бъдат запълнени с различни рефлексии и изследвания по повод “йероглифа на киното”. Голяма част от статиите “за” и “по повод” на източните филми се намират в специализираните филмови издания и в Интернет пространството. Книгите от същата тематична сфера са далеч по-малко и подобно на статиите представят киното на Азия чрез познатите класически киноведски подходи. 

Радина Димитрова, Андроника Мартонова