Media Times Review    Google   
___









Кино
 юни 2005

От белия екран на белия лист
и обратно

Радина Димитрова, Андроника Мартонова


     Киното на Далечна Азия все по-настойчиво пристъпва върху белия екран. Върху белия лист обаче все още има празни полета, които могат да бъдат запълнени с различни рефлексии и изследвания по повод “йероглифа на киното”. Голяма част от статиите “за” и “по повод” на източните филми се намират в специализираните филмови издания и в Интернет пространството. Книгите от същата тематична сфера са далеч по-малко и подобно на статиите представят киното на Азия чрез познатите класически киноведски подходи.
     Източните (китайски и японски) езици и западните и славянските езици имат различен културен и обществен фон, коренно различна писмена система и синтаксис. Това поставя пред преводача условието да проявява голяма гъвкавост и изобретателност в своята работа. А също така да бъде добре информиран за правилното произнасяне на популярните актьорски и режисьорски имена. Една от ролите на преводача е да консултира авторите на и редакторите на текстове за киното на Япония, Китай, Хонконг, Тайван. Съставителите на каталози и сборници, които включват материали за от Изтока, също се нуждаят от такава консултация или ревизия на текстовете. Бедата е, че някои автори, редактори и съставители въобще не търсят компетентното мнение на преводачите и специалистите филолози и киноведи. А директно пренасят на български език прочетените от западен (най-често английски, френски и немски) или руски език имена на актьори, персонажи, географски и исторически названия, без да се съобразяват с правилната транслитерация. По този начин съвсем успешно се стига до невероятно комични грешки. На премиерна прожекция на филма “Герой” на Джан Имоу упорито се говореше за царство Кин. Съответният Кин идва от директното пренасяне на английското QIN. Който е превеждал филма въобще не си е направил труда да се консултира с филолог, за да разбере, че с “Q” в английски се транслитерира китайското “Ц”. Така под Кин трябваше да се чете Цин. Номинираният за Оскар “Герой” бе представен на българската публика направо с аматьорски интернет превод на незнаен преводач със слаби познания по английски език и съвсем незапознат с китайския език, култура, история. Така и царство Джао пострада, превръщайки се на български в Зао. Името на единия от двата града, за които става въпрос във филма, е И, а на български той се появява като Йи – такава последователност на двете букви просто не е възможна в българския език. Единственото собствено име на действително съществувала историческа личност във филма – това на императора, обединил китайската империя, Цин Шъхуан – е транскрибирано погрешно като Кин Хихуан. Непростимо е и буквалното превеждане от английски на “all under heaven” като “всички под небето”, след като на български имаме съвършено адекватен на китайското название термин: “Поднебесната” или “поднебесната империя”.
     Имената на петимата главни герои във филма са алегорични. Те описват характера и душевното състояние на своите притежатели. Поради това превеждането на името на жената войн като “Падащ сняг” води до разминаване с нейния характер и чувствителност. На английски името е преведено в пълно съответствие с оригинала: “Flying snow” – Летящ сняг, което напълно предава усещането за стихийност, силна емоционалност, устременост – отличителните черти на героинята, готова да нарани и изостави любимия си в името на стоящата над всичко цел – да погуби императора тиранин.
     Главните персонажи Летящ сняг и Счупен меч са свързани във филма чрез общата кауза на любовта, мъстта и смъртта. Това проличава дори в характеристиката на речта им, често в първо лице множествено число. Обаче българския преводач безмилостно ги е “разделил”. Той нееднократно им приписва реплики от първо лице единствено число. А това самият режисьор умишлено е избегнал, с цел да внуши, че Летящ сняг и Счупен меч са две човешки същества, живеещи като неразделно цяло от първия миг, в който са се срещнали. Счупен меч никога не би изрекъл думи като: “Изоставих плана СИ”, когато става дума всъщност за общия им план и цел. Точният превод е “Аз се отказах”, с интонация, подсказваща, че у него самия е настъпила някаква промяна. Дори там, където на английски фигурира първо лице множествено число, преводачът незнайно защо предпочита единствено число: “Повече няма да бродиш”, вместо “Вече няма да скитаме безцелно”.
     Неадекватни за времето на Цинската империя са и преводите на титли и обръщения. Смехотворно звучат: “Извикахме го да се яви пред ПРЕМИЕРА”, “Радвайте се за КРАЛЯ ни”, “Ваше Величество”, когато става въпрос за ИМПЕРАТОР. Това не е приказка на Шарл Перо. Също така назованите от преводача “императорски служители” официално се наричат чиновници. Вместо почтителното “Стари господине” (както е точният превод от китайски, според нормите на китайския етикет), е използвано фамилиарното и направо грубо “старче”.
     Трябва да се признае, че филмът е ощетен най-много по отношение на стила, вината за което в голямата си част се пада на английския превод – на места твърде постен, другаде прекалено обяснителен. Българският превод обаче изобилства от елементарни грешки, като несъобразяване къде на английското “you” трябва да отговаря “ти” и къде – “вие”. В строго йерархизирано общество като китайското прислужник/низшестоящ не може да говори на “ти” на своя господар/висшестоящ. Най-болезнен е примерът с една реплика от финалния диалог между Безименния и Императора. На въпроса “Как ще ме убиеш, като нямаш дори карфица у себе си?” отговорът на китайски гласи: “Ще открадна меч”. На английски е преведено “I will steal yours/Ще открадна вашия”, на български – “Ще открадна ТВОЯ”. Един майстор на меча, посветил 10 години от живота си да овладее умението “10 стъпки – смъртоносен удар”, не би говорил на владетеля на Поднебесната на “ти”, колкото и да го ненавижда и именно защото го счита за смъртен враг. Не съвсем подходящо е използваното във филма “убийство от 10 стъпки” – създава се погрешно впечатление, че войнът оставя съперника си на 10 стъпки. Всъщност акцентът е не върху разстоянието, а върху извървяването (сякаш “по стъпка на година”) и достигането на съвършенство.
     Като стана дума за майстори на меча, именно такива са седемте войни, изпратени да заловят персонаж, наречен Небе, а не са “седемте учители”, както е преведено на български. Английската дума “master” може да се превежда и като “учител”, и като “господар”, според контекста. И още нещо – абсурдно е използването на думи като “фехтовка” в контекста на китайската действителност 200 г. пр.н.е.!
     Стигнахме и до мечовете. Пример с един кратък, но силно въздействащ диалог между Безименен и Летящ сняг.
     Английско-българската интерпретация гласи:
     - Бива си ви.
     - Вас още повече.
     А в действителност те си казват:
     - Отлично владеете меча.
     - Вие ме превъзхождате.
     Разликата е чувствителна.
     В самия край на филма се появява едно стъписващо недомислие: “Небе завеща меча си в памет на приятелите си”. Първо възниква въпросът: КОМУ завещава т.нар. меч? И остава без отговор. После идва ред на въпроса КАКЪВ МЕЧ? Оригиналният китайски израз изобщо не съдържа думата меч. А буквално гласи: “Отказвам се от войнството”, тоест Небе, в памет на своите приятели, се отказва да бъде войн. И това е съвсем различно от завещанието на несъществуващ меч.
     Азиатските недоразумения особено много битуват в българската преса. Около имената на актьори и режисьори от Далечния изток цари пълен хаос. Малцина редактори и автори успяват да се вслушат в гласа на киноведа специалист, който твърди, че Гонг Ли не се казва така. Името й се произнася и изписва Гън Ли. Джон Ву всъщност е Джон У. Чен Кайге е Чън Кайгъ. На преименуване са подложени и японските им колеги. Например името на режисьора Йоджи Ямада (неговият филм “Сумрачния самурай” миналата година бе номиниран за “Оскар” за неанглоезичен филм) на българска земя намира всякакви интерпретации. Тази, която би могла най-много да ни забавлява, звучи като Йежи Ямада – може би реверанс пред полския режисьор класик Йежи Кавалерович.
     Проблемът с японските имена съществува и назад във времето, когато голяма част от материалите за азиатско кино попадат в българската преса през английски, френски и впоследствие през руски език. През 20-те години излизат множество прекрасни статии за режисьора Сешьо Хаякава, който е имал куп обожатели в родината ни. Нищо че неговото име винаги е изписвано Сесю Хаякава, по френски и американски образец. В края на 30-те и през 40-те години развиващият се съюз на Япония и Германия, и оттам и с България, допринася за засиленото присъствие на японски филми на българския екран и на японски актьори в киносписанията. Грешки в изписването на имена няма.
     От средата на 50-те години и през следващите две десетилетия благодарение на “Рашомон” на Акира Куросава българското кинознание е силно заинтересовано от случващото се в японската кинематография. В материалите от тези години многократно можем да прочетем имената на известни режисьори, за които активно се публикува и в пресата на Съветския съюз. Ето защо името на Нагиса Ошима доста често е изписано Нагиса Осима, Кенджи Мидзогучи – Кендзи Мидзогути, Кон Ичакава – Кон Итакава.
     Непростимо е днес, когато имаме вече няколко поколения доказани японисти, да срещаме в нови, луксозни издания неправилна транслитерация. И то на емблематични имена от японското киноизкуство. Да разгърнем том втори от излязлата в 2004 г. “История на киното” (издание на “Колибри”) на покойния проф. Тодор Андрейков, дал най-голям принос за представянето на японската киноестетика и история пред българската публика. Поместената в тома студия за японското кино е свързана основно с филмовата история на Страната на изгряващото слънце. Авторът изяснява и някои основни понятия, специфични за тази източна художествена традиция, намерили място и във филмите. Всичко е прекрасно, освен смайващия микс на изписване на имената и понятията, които са или директно пренесени от руски, или съвсем правилно звучащи на български език. Вината не е в автора, а в редактора на издателството. Ако пък издателите са искали да съхранят автентичността на текста на проф. Андрейков, е трябвало да обозначат, че запазват оригинала на ръкописа. Уви, такава уточняваща бележка под линия няма. Не е адекватно правилно да е написано името на Мидзогучи, а на пионера на японското кино Цунекичи Шибата да е пренесено като Цунекити Сибата. Или пък името на Широ Кидо – този именит продуцент и дългогодишен ръководител на компанията “Шокичу”, фигурира в “История на киното” като Сиро Кидо. Същата бъркотия настава и с някои понятия: джидайгеки е написано дзидайгеки – тоест така се нарича японският жанр на историческия филм. Още грешки могат да се посочат, но надали сега е нужно. Недопустимо е съвременна книга на реномирано издателство, работещо в полето на професионалната кинолитература и представящо доайена на българското кинознание, да си позволява такава немарливост!
     А сега да погледнем към Международния София Филм Фест. Кинофорумът, който се радва на голяма популярност у нас и е част от системата на европейските кинофестивали, представя и новото от азиатските кинематографии – най-вече филми, които са получили международни награди по големите кинофестивали. Ето защо не е редно София Филм Фест да си позволява груби грешки в изписването на актьорските имена и някои филмови заглавия. Така в едно прес съобщение за новия филм на Уон Кар-уай “2046” името на хонконгския режисьор е изписано в странен българо-руски микс – Уонг Кар-вай. От имената на актьорите се набива на очи интерпретацията върху горкия Тони Лън Чу Уай – той е анонсиран като Тони Линг. Миналата година пък фестивалният каталог го прекръсти ту на звучното Тони Леунг, ту на Тони Леун Чиувай. Утежняващо вината обстоятелство е, че в 2004 г. София Филм Фест показа панорама от филми на Уон Кар-уай. И почти във всеки от тях играе Тони Лън. И почти във всеки анонс от каталога е с различно име. А Тони Лън Чу Уай е една от мегазвездите на Азия. Идва ред и на актрисата Маги Чън, която се подвизава също в няколко варианта: Маги Чеун, Маги Чеун Манюк. Или пък Джаки Чън (който няма нищо общо с Джеки Чан) е прекръстен на Джаки Чеун. Или Лесли Чън – ето още една мегазвезда, певец, актьор и секссимвол на хиляди азиатки, кумир и след самоубийството си. Прероден в България като Лесли Чеун... По същите необясними причини във филма “Пролет в малкия град” на китайския режисьор Тиен Джуанджуан актьорът Ли Сиаоуан е станал на Ли Ксяован.
     Преводът на филмови заглавия също се оказва подводен камък за българските кинодейци. В Съюза на филмовите дейци се водеха горещи спорове, че филмът “Дзатоичи” на Такеши Китано не трябва да се изписва с величественото “Z” като Зоро, а със съчетанието “Дза”, което е квазикитайското четене на йероглифа на глагола “сядам”. Името на Дзатоичи е особено популярно в Япония – Дзатоичи е повече от Джеймс Бонд за Страната на изгряващото слънце. Историите на слепия масажист и майстор на меча са екранизирани многократно. Затова трябва много добре да се мисли и преценява, ако ще се променя дори буква от името му. Ожесточената дискусия по тази тема продължи и в рамките на София Филм Фест. В крайна сметка позоваването на дебели речници и компетентното мнение на японисти как е правилно да се напише заглавието “Дзатоичи” – както в каталога, така е в плакатите на феста, бяха посечени с един замах: “Това “Дза” не ми звучи рекламно. Навсякъде по света го пишат със “З”. Сега, година по-късно, плакатът на японския филм виси гордо пред кино “Арена”. И същото това зоровско “З” си стои непоклатимо, напук на всички японисти, самураи и загрижени киноведи. А Такеши Китано замахва с меча си, сякаш иска да изпише правилно името на своя герой.
     Какво се случва с българския превод, когато не се ползва оригиналът? “Кой казва, че не ми пука” бе действителното заглавие на един от китайските филми, показани през седмицата на китайското кино в София през юни 2004 година. На български език обаче то бе преведено като “На кого му пука” благодарение на абсолютно погрешния превод от китайски на английски “Who cares”. Както се вижда, практика е да се ползват на прима виста английските преводи, макар и грешни. А трябва да се превежда задължително от оригиналния език!
     Една съществена разлика между китайския и буквените езици е, че йероглифът, обозначаващ понятие, позволява събирането на информацията в една КРАТКА сричка, която посредством буквите не винаги се преобразува в също тъй кратка дума, а понякога тази дума е недостатъчна. Често пъти ритмизирано или дори напевно звучащите китайски заглавия губят своята мелодика и поетичност в превода. Пример за това е заглавието на един от шедьоврите на Джан Имоу, познат на българската публика като “Вдигни червения фенер”. Въпреки че са постигнати краткост и звучност, заглавието сякаш увисва с неадресираната си заповедност. Това бе първо. Второ – налице е необвързаност с идеята и настроението на филма. Трето – сериозно навява асоциации с кварталите на удоволствията. Оригиналното заглавие на китайски е изразено със седем йероглифа (т.е. и за оригиналния език е дълго) и в съвсем буквален превод би звучало така: “Големите червени фенери високо-високо са окачени”. Във филма такива именно фенери се явяват символ на задушаващия консерватизъм в едно семейство. Вариант като “Високо се издигат червените фенери” би предал много по-точно оригиналното заглавие. Същевременно така се внушава меланхолия, безнадеждност и недостижимост на нещо красиво и светло.
     Заглавия на китайски филми често са популярни фрази или идиоми. Те са абсолютно непреводими. Защото извадени от своята среда губят потенциала и подтекста си. Така например Джан Имоу на два пъти използва за заглавие стих от традиционна китайска песен. Познатият у нас като “Шанхайска триада” всъщност се нарича: “Люли-люли-люш, чак до бабиния мост”. Нашумелият “Домът на летящите кинжали” е с оригинално заглавие “Засада от 10 страни”, което идва от една от 10-те най-популярни народни песни в Китай.
     Символно натоварени заглавия под формата на 4-йероглифен фразеологичен израз (такива по структура са най-разпространеният тип китайски идиоми) са най-предпочитани в комедийния и фантастично-приказния жанр на хонконгското кино. Но са и отличителна черта на сериозен режисьор като Уон Кар-уай. На пръв поглед изключение прави последният му филм “2046”. Но това е заглавие от 4 цифри, т.е. то може да се изтълкува като четиризначен цифров йероглиф, напълно в стилистиката на автора. Иначе всички негови филми носят четирийероглифни заглавия, а единствено при “Паднали ангели” има съвпадение между китайско и английско заглавие. Филмите на Уон Кар-уай са преименувани на английски и то много сполучливо във всеки един от случаите. “Първи пролетни лъчи” е преведен като “Happy Together” / “Щастливи заедно”. “В разцвета на младостта” звучи като “In the mood for love” / “В настроение за любов”. И двете заглавия прекрасно отразяват настроенията, емоциите и атмосферата във филмите.
     Много интересен е случаят със заглавието на друг филм, който в китайския си оригинал е “Чунчинска гора”. Гората по всяка вероятност е алегория на преплитащите се по странен начин отношения на четиримата главни персонажи. Но наличието на една “гора” би могло да обърка чуждестранния зрител, затова е заменена с “експрес”. Преди да се пресекат, двете сюжетни линии във филма се развиват на две различни места: административната сграда “Чунчин” и заведението за хранене “Среднощен експрес”. Чрез комбинацията от двете в словосъчетанието “Чунчин експрес” преводачът е постигнал не само звучно и отговарящо на динамиката на филма заглавие, но и символично е предал преплитането на двете отделни истории във филма.
     Заглавието на най-малко известния филм на Уон Кар-уай, познат като “Ashes of time” / “Пепелта на времето”, в оригинал също представлява трудноразрешима шарада и може да се посочи като христоматичен пример за непреводимост. То буквално означава “На изток – злодеяния, на запад – отрова”. Изградено е върху фразеологичната конструкция на противоположностите “за изток.../на запад...”. Панелът е изключително продуктивен и посредством него се създават цял ред фразеологизми в китайския език. За чужденеца смисълът на конструкцията е непрозрачен. Смисълът тук е “повсеместно зло” или “опасности отвсякъде”, с което се описват безкрайните схватки между осем основни персонажи във филма.
     Скоро след появяването си този филм се сдобива със своя пародия близнак, продуцирана от самия Уон и със същите осем актьори в главните роли. Това в Хонконг си е обичайна практика. Някои филми се радват даже на не една, а на по няколко пародии (колкото по-добър и известен е филмът, толкова по-дълго и често бива вземан “за мезе”). Този феномен е съпроводен и с един вид приемственост между имената на филма оригинал и осмиващия филм, т.е. окарикатуряването е и на ниво заглавие. За да не остане никакво място за съмнение с кого се подиграва, пародията на “Пепелта на времето” е озаглавена “На изток – просперитет, на запад – благополучие”. Отново две думи променят смисъла на 180 градуса. Тази фраза, означаваща “благополучие във всичко”, всъщност е и широко разпространено пожелание за китайската Нова година. Подобни усложнени препратки и асоциации между съдържание и заглавие и между филм и филм не бива да се пренебрегват от преводачите на филмови текстове.

 
Текстът е публикуван в юбилейния бр.V/2005 на списанието за чуждестранна литература и изкуството на превода "Панорама".

MTR връзки:
Можете да поръчате новия брой V/2005 на списание "Панорама"
от електронната книжарница www.helikon.bg

Най-много ми харесваха разни школски истории, които, съдейки по нашите стандарти, бяха достатъчно романтични за всеки. Училищата бяха английски, така че едва ли ще очаквате нещо друго. Те винаги бяха наричани “крепост на знанието” и в тях обикновено имаше по някой призрак; най-често сградите им бяха квадратни и ги наричаха “квадрата”, а съдейки по картинките, всички имаха кула с часовник и всякакви други заострени кулички, а не като нашия приют за лунатици.

Франк О'Конър