Media Times Review    Google   
___









фотография
 март 2003

УИЛЯМ КЛАКСТЪН
Паметта на фотографа

Фотографията е особен вид памет. Преди повече от век френският писател Емил Зола е написал, че човек "никога не може да твърди, че със сигурност е видял нещо, освен ако не го е фотографирал". Бихме могли да перефразираме това по следния начин: "не можем да твърдим, че сме запомнили нещо преди не видим негова снимка". Фотографският образ, произведение на изкуството, изобразяващ определен момент във времето, е начинът, по който ние си запазваме спомени от нашия свят. И това, което виждаме на една фотография, е винаги смецица от една страна от чувствата и усещанията, които насочваме към нея (начинът, по който гледаме на субекта на фотографията, начинът, по който реагираме на това, което виждаме), и от създаваното от фотографа с помощта на светлинни ефекти, движение и пространство от друга.
Една фотография би могла да улови същината на живота. Не разбира се целият неописуем живот, но нещо, което бихме могли да определим като неговата есенция. Всеки инстинктивно осъзнава този факт. Често това осмисляне се случва под влияние на една единствена снимка, най-вече на някого, когото обичаме - познат жест, поглед, добре-отработена поза - спомен за момент, отдавна изчезнал, момент, побрал в себе си силни чувства и емоции.
В началото на петдесетте години, все още студент в UCLA, Уилям Клакстън започва да фотографира музиканти от процъфтяващата по това време джаз сцена на Лос Анджелис. По-нататъшната му биография, свързана с джаз музиката, е добре известна. Заедно с продуцента Ричард Бок основават звукозаписната компания "Pacific Jazz", за която в продължение на десетилетия прави фотографиите (а често и дизайна) за стотици обложки на музиклни албуми. Неговите неповторими образи на джаз изпълнители се появават на кориците на множество списания, излагат се в галерии и музии из целия свят. С творчеството си той хроникира цялата траектория на следвоенния американски джаз, от неговите ранни години до бибоп музиката, West Coast Cool вълната и зараждането на свободната импровизация. Снимайки в Лос Анджелис и Сан Франсиско, той често поставя своите субекти извън концертните салони и звукозаписните студия, като така успява да придаде една особена интимност на фотографиите си, която изразява приятелските му чувства с тези изпълнители по начина, по който показва и отношението му към слънцето, светлината, пейзажа на Калифорния. По-късно Клакстън използва същия този подход и при фотографирането на музиканти и от Ню Йорк, Чикаго, Ню Орлеанс и други градове.
Хлапе от Пасадена, отишло да учи в гимназия в Глендейл, Клакстън още от ранните си тийнейджърски години следи отвътре арт обществото на Ел Ей. През тези години той прекарва ежедневието си в едно непрекъснато, главозамайващо обикаляне из джаз клубове, звукозаписни студия, концертни зали, снимачни площадки, домове на множество артисти, много от които станали междувременно негови добри познати. Първоначално Клакстън е привлечен най-силно от неколцина джаз музиканти, основно заради любовта си от най-ранна възраст към този вид музика. Тази любов му спечелва доживотни приятелства с много от фотографираните от него изпълнители.
Предполагам това е оказа съществено влияние върху развитието на фотографската му работа, в която приятелството е може би най-важната отличителна черта. През своята кариера Клакстън с еднаква усърдност фотографира както хора от всички сфери на обществения живот - писатели, актьори, продуценти, артисти, музиканти, модни дизайнери, както и семейството и приятелите, които са му били най-близки. В много случаи е почти невъзможно да бъде направено това разграничение. Някои критици дори го определят като своеобразен "квартален" фотограф; с условието, че в по-ксъното му творчество кварталът на Класктън приема размерите на света.
По-късно Класктън продължава да се интересува силно от джаз изпълнителите, може би най-вече заради липсата на преструвки в отношенията помежду им и към останалите хора. Тази естественост би могла да бъде логично обяснена. От една страна - с проблемите и затрудненията в работата на музикантите, които би породил фалша. От друга - с разделението на подиума, сцената, което винаги съществува между тези хора и изтънченото общество, елита. Стилът е единственото, което те имат, но пък той им е присъщ, реален, истински.
Самият Клакстън е всепризнат като любезен, еленгантен, забавен и стилен човек, какъвто рядко бихме могли да срещнем. И той винаги се възхищава на тези качества у другите, особено ако са естетвени и неподправени. Всичко това е показано във фотографиите му - в красотата на Глория Суонсън, пазаруваща с Клакстън в антикварен магазин, в неподражаемата стойка на Стив МакКуин, или в образа на елегантния Винсънт Прайс в неговия дом.
Въпреки че е най-известен със своите джаз фотографии, Клакстън е многостранен творец, чиято основна тема е човешкото лице. "Езикът на джаза, също както този на фотографията, е международен - не е необходимо някакво специално образование или усъвършенстване, за да бъдат разбирани, и за да бъдат харесвани.", казва той в едно свое интервю. "Всичко, за което мога да Ви моля, е да слушате с очите си." Този призив може да бъде приложен към цялата му работа. И ако ние слушаме с очите си - съзнавайки паралела между фотографа и фотоапарата му и музиканта и неговия инструмент - ще видим изразена същината на един живот, сходна на тази на музикант, стремящ се към написването на истинската, на единствената музика.
подготвил: Милен Недев

Използвани са материали от:
William-Claxton.com
The Digital Journalist
>>> Вижте галерията от фотографии на Клакстън.