Media Times Review    Google   
___









перспективи
 март 2003

Преодоляване на Атлантическото разделение

От Филип Гордън*


От солидарност към взаимни обвинения

Непосредствено след терористичните атаки на 11 септември 2001 американци и европейци се изненадаха взаимно. Джордж Буш, който при първото си посещение в Европа, малко преди атаките, бе посрещнат с огромни протести и който бе широко възприеман като един зле информиран и неподготвен за длъжността си каубой, смути европейските очаквания със своите търпеливи, внимателни и съгласувани действия в Афганистан. От своя страна, европейците също скъсаха със стереотипите като изцяло подкрепиха военна акция не само срещу мрежите на Ал Кайда, но и срещу нейните домакини - талибаните. Европейските лидери изказаха своята "безгранична солидарност" със Съединените щати и в рамките на часове гласуваха Член V за взаимна защита от Северно-атлантическия договор. Малко бяха онези, които преди 11 септември можеха да предположат, че само месец след терористичните атаки САЩ ще ръководят голяма война и че най-големият проблем за техните европейски съюзници ще бъде желанието им да изпратят повече войници, отколкото Вашингтон е готов да приеме.

От тогава обаче отношенията между трансатлантическите съюзници остро се влошиха. Днес европейците редовно обвиняват Съединените щати в един прекалено прост подход към външната политика, който ограничава всичко до военните аспекти на войната с тероризма. Американците пък отговарят с обида на европейското нежелание да подкрепят САЩ в усилията им да се справят с враждебни държави като Ирак. В Близкия изток последният цикъл на насилие между израелци и палестинци стана повод европейците да обвинят Вашингтон в безрезервна подкрепа на израелския премиер Ариел Шарон, а от своя страна американците да обвинят европейците в прекалено меко отношение към тероризма и дори в антисемитизъм. Дълбокото несъгласие около нежелането на Съединените щати да влязат в обвързващи и ограничаващи суверенитета им международни институции - отказът им да приемат Международния криминален съд, Протокола Киото за промяната на климата, да потвърдят Конвенцията за биологичните оръжия, както и отказите им да участват в други мултилатерални инициативи - също изигра ролята на разрушител на добрите отношения.

Американските и европейските различия по въпросите на политиката и глобалната стратегия и управление определено не са нещо ново. Това, което може да ни порази днес обаче е факта, че някои сериозни наблюдатели вече изказаха мнение, че фундаменталната и структурна база за трансатлантическия съюз е подкопана. Франсис Фукуяма, който преди 13 години обяви триумфа на общите евро-американски ценности и институции заедно с "края на историята", сега говори за "дълбоките различия" в рамките на евро-атлантическата общност и твърди, че настоящия американо - европейски разрив не е "просто временен проблем". Джефри Гедмин, директор на Института Аспен в Берлин - един от бастионите на "атлантизма" - говори за европейската "патология", когато стане въпрос за използването на сила и твърди, че американският и европейският възглед върху сигурността толкова се различават, че "старият Алианс не обещава много на американското глобално стратегическо мислене." Журналистът Чарлс Краутхамър не бе сам, когато заяви, че НАТО - навремето център на трансатлантическия съюз - е "мъртъв".

Никой обаче не направи повече за приемането на идеята, че американците и европейците са две все по-различни отделни части от анализатора Робърт Каган, който започна една своя статия, излязла през лятото на 2002 в Policy Review (публикуваният в Media Times Review текст е със значителни съкращения), със смелата теза: "Време е да спрем да се правим, че европейците и американците споделят общ възглед към света, или дори че живеят в един и същи свят." В дългият и проницателен анализ след тези думи, Каган твърди, че несъответствието на силата между САЩ и Европа е станало толкова голямо, че когато стане време "да се поставят национални приоритети, да се определят заплахи, да се дефинират предизвикателства, да се оформя и осъществява външна и защитна политика, САЩ и Европа поемат различни пътища." Твърдението на Каган: "че може да дойде ден… когато американците няма да ги е грижа какво мисли Европейския съюз, както не ги е грижа какво мисли Групата на Южно-азиатските държави", определено грабна европейското внимание. Статията едва бе публикувана и започна да циркулира по и-мейлите и да бъде цитирана в десетки, дори стотици вестникарски статии из целия свят. Тя бе препечатана изцяло или със съкращения в Le Monde, Die Zeit, International Herald Tribune и Commentaire и дори бе раздадена на чиновниците в ЕС, отговарящи за външната политика. Вероятно няма нищо изненадващо, че статията удари най-вече по европейската струна, че Съединените щати няма да гледат дълго на Европа като на ценен съюзник.

Тезата "американците са от Марс, европейците от Венера" опредили точно реалните разлики и проблеми в трансатлантическите отношения. Структурните и културните пукнатини, съществуващи от дълго време, бяха разширени с атаките срещу САЩ и кризата в Близкия изток; ако тези разлики не бъдат овладени, резултатът може да бъде трансатлантическо разделение, което не сме виждали повече от 50 години. Но, все пак, "структурата" не е свещена и би било погрешно както преувеличаването на несъответствията между американците и европейците, така и подценяването им. В едно нещо няма съмнение: по отношение на политиката на война с тероризма американските и европейските ценности и интереси остават изключително близки. Различните позиции и настроения не са пречили на съюзниците да използват обща сила - последните примери бяха Балканите и Афганистан, и не е изключено да не попречат и в бъдеще, вероятно скоро в Ирак. Нито трябва да смятаме, че идването на най-консервативното в социално отношение и международно "най-едностранното" правителство във Вашингтон за последните 20 години - след най- оспорваните избори в американската история - може да означава някаква фундаментална промяна в "американската" култура или ценности. И най-важното, би било грешка да се приеме, че външната политика на САЩ трябва да се гради на предположението, че подкрепата на Европа не е нито възможна, нито нужна. Действията, основани на фалшивото условие, че Вашингтон не се нуждае от съюзници - или че ще намери по-благонадеждни и по-важни някъде другаде - в края на краищата може да коства на САЩ загубата на най-добрият им партньор в един все по-опасен свят.

Непримирими различия?

Има много причини американското и европейското отношение към силата, суверенитета и сигурността да се различават, както и много причини тези разлики да изглеждат особено остри днес. "Силовото несъответствие", идентифицирано от Каган, е определено фактор. Естествено е да очакваме от страна с технологичните, военните и дипломатическите възможности на Съединените щати да бъде склонна към опити за "определяне" на проблемите - дали ще са на Балканите, дали ще са ядрените заплахи или опасните държави. Голямата военна мощ на Съединените щати, технологичната сила и тяхната история на безпрецедентни постижения вдъхват на американците чувство на оптимизъм от типа "мога да го направя" на фона на един свят, който грубо контрастира със своя песимизъм, познат в Европа като "реализъм"; песимизъм, идващ от по-комплексния и противоречив исторически опит на Стария свят. Американската сила, комбинирана с ниското усещане за уязвимост, което произтича и от географското щастие да имаш приятелски настроени съседи, прави американците по-склонни от европейците да поемат рискове и да харчат пари, за да се справят със заплахи като разпространяването на оръжията за масово поразяване и Ирак.

Трябва да бъде отбелязано обаче, че относителната липса на военна сила в Европа в сравнение с тази на САЩ е в голяма степен както продукт, така и причина за появата на две различни стратегически култури. С общо население от 377 милиона и БВП около 8.5 трилиона долара, държавите членки на Европейския съюз определено имат потенциала да развият значителна военна сила, но засега се въздържат да направят това. Отчасти това е в резултат, както отбелязва и Каган, на европейския опит: войната през първата половина на двадесети век, мира и интеграцията през втората половина на столетието. Този контрастиращ опит е убедил повечето европейци, че диалогът и развитието са по-ефективни начини за опазване на сигурността, отколкото военната мощ - убеждение, което европейците разбираемо, но в някои случаи наивно смятат, че може да бъде приложено в останалите части на света.

Относителното нежелание и липса на интерес на Европа да развие военна сила е също така една от превратните последици от протектората, изграден от САЩ чрез НАТО по време на Студената война. Като изключим Великобритания и Франция, които запазиха част от военните си амбиции като страни постоянни членки на Съвета за сигурност, американското лидерство в НАТО освободи европейците от задължението да мислят за международната сигурност отвъд европейските граници. Глобалната военна стратегия се управляваше главно от Съединените щати, докато европейците работиха върху трудната задача да изградят своята безпрецедентна зона на международен мир и просперитет. Резултатът от всичко това бе парадоксално разделение на труда: докато американците по навик се притесняваха за Ирак, за оръжията на Северна Корея или за Китайска инвазия в Тайван, европейците мислеха за глада и глобалното затопляне.

И накрая, историята, географията и силовите характеристики оставиха двете страни на Атлантика с много различно отношение към суверенитета - несъмненият източник на всички последни спорове върху проблемите на "многостранността" - споразуменията, свързани с контрола на въоръженията, Обединените нации и Международния криминален съд. Едни Съединени щати с огромна свобода на действие из целия свят чувстват по-малко непосредствените интереси в новите механизми, които могат да възпрат тази свобода. От своя страна, европейците в продължение на петдесет години възприемаха постепенно и понякога болезнено идеята за живот в "международна общност", като ограничаваха собствения си суверенитет. Не е изненадващо, че по-малките и по-слабите страни в един претъпкан с държави континент са повече заинтересовани и намират по-лесно да се живее в среда, обвързана в международно право и споразумения, отколкото в свят с една единствена суперсила, разположена на цял континент.

Следователно, не остава съмнение, че САЩ и Европа имат различно отношение към властта, военната сила, суверенитета и че тези разлики, ще се задълбочават. Въпросът обаче е дали разликите са толкова фундаментални, че Съединените щати могат или трябва да разрушат своя съюз с Европа, защото е неподходящ, смятайки че не се нуждаят от съюзници или че могат да намерят такива някъде другаде. Отговорът е не.

За всички е ясно, че в трансатлантическото разделение на света след 11 септември, основните американски и европейски ценности и интереси не се различават - европейските демокрации безспорно са по-близки съюзници на САЩ от страните, в който и да било друг регион. Въпреки, че тяхната тактика понякога се различава, американците и европейците широко споделят едни и същи демократични, либерални ценности и стремежи, които ги отличават от останалите части на света. Те имат общ интерес за една отворена търговска и комуникационна система, за лесен достъп до световните енергийни източници, спрели са разпространението на оръжията за масово поразяване, опитват се да предотвратят хуманитарни трагедии и са зле настроени към малката група опасни държави, в които не се уважават човешките права и са враждебни към общите Западни ценности и интереси.

Безспорно, тексасецът Джордж Буш и членовете на силно консервативния кабинет, които го заобикалят, включително вице-президентът Дик Чейни, Доналд Ръмсвелд и Джон Ашкрофт, имат малко общо с повечето политици в Европа. С езика на Каган - екипът на Буш представлява специфична "американска перспектива"; по въпроси като религията, абортите, контрола върху оръжията, ядрената сигурност, използването на сила, многостранността и околната среда, тази "перспектива" е далеч от европейската позиция. Възгледите на американското правителство по тези въпроси се тълкуват като приближаване към "Американска Америка", приближаване, което кристализира в разрива между Атлантика.

Не може да се каже обаче, че избирането на Буш изразява някаква фундаментална промяна в американските ценности или че във времето тези ценности са се превърнали в "по-американски", както и че Европа е станала "по-европейска". Все пак, опонента на Буш Ал Гор получи с около 540 000 гласа повече от сегашния президент, като същевременно политическата платформа на Гор беше много по-близка до европейските норми. В изборите за Конгрес през 2000 и 2001 година също имаше близко разделение в резултатите между демократи и републиканци, което показва малка промяна в американския идеологически баланс, въпреки драматичната промяна в подхода на националните лидери. Смисълът тук не е да се внуши, че вътрешната и външната политиката на Буш не се подкрепя широко в САЩ или че повечето демократи са по-малко "американци" в своите схващания. По-скоро, трябва да бъде подчертано, че така нареченото разделение на САЩ и Европа днес би изглеждало много по-различно, ако Гор бе спечелил повече гласове във Флорида преди две години или ако Върховният съд бе взел различно решение за изхода на изборите. Ако Гор бе станал президент сега отново щеше да има различия по отношение на Близкия изток, по проблемите с околната среда и Ирак, така както беше в годините на Клинтън, но е трудно да се повярва, че това разминаване в позициите би било толкова брутално, колкото днес.

В действителност, по-широкият поглед върху американските и европейските перспективи и ценности, най-малко на публично ниво, показва далеч повече сходства отколкото разлики. През септември 2002 например повечето подробни допитвания върху становищата, свързани с външната политика, показват дори "повече прилики, отколкото разлики в общественото мнение на Европа и Америка" - според Крег Кенеди, президент на German Marshall Fund of the United States. Мнението на американци и европейци за проблемите, свързани с външната политика (включително международния тероризъм, оръжията за масово поразяване и глобалното затопляне) почти съвпада и това очевидно разкрива тяхната близост като приятели и съюзници. Американците изразяват безпокойството си от едностранността, като 61 процента от тях считат многостранния подход във външната политика като правилен, а 65 процента от тях казват, че САЩ трябва да нахлуе в Ирак само със съгласието и поддръжката на техните съюзници.

Други изследвания на общественото мнение показват много близко отношение между Европа и Америка по горчивите въпроси, разделящи европейските лидери и администрацията на Буш. 75 процента от американците например смятат, че глобалното затопляне е "сериозен проблем" и голямото мнозинство от тях вярват, че САЩ трябва да се присъединят към Европейския съюз в подписването на Протокола Киото.

Когато Съединените щати започнаха военна акция в Афганистан срещу терористите от Ал Кайда и режима на Талибаните, европейската поддръжка и желание за участие бе солидна. През октомври 2001 година, когато започнаха боевете, социологическите изследвания показаха, че едно мнозинство от 11 държави в ЕС е "се съгласява с американската военна акция", а в най-големите държави общественото мнение на подкрепа бе значително - Франция 73 процента, Германия 65 процента, Великобритания 68 процента. Голяма част от европейското население дори бе съгласно тяхната страна да вземе участие във войната - доминирания от левите партии германски парламент прие решение да изпрати 3, 900 войници. В началото на 2002 европейските сили взеха участие в бомбардирането, прочистването и претърсването на пещерите със свои специални части. През лятото на 2002 в Афганистан имаше толкова европейски войници, колкото и американски.

Дори върху проблем като различните позиции спрямо Ирак би било погрешно да смятаме, че европейските и американските общи становища са безвъзвратно изгубени или че европейците няма да направят и най-малко усилие да бъде възпрян или отстранен Саддам Хюсеин.

Американци и европейци не живеят в различни светове, но е трудно да останем спокойни. 11 септември, избирането на Буш, израело-палестинската криза и споровете около Ирак изострят структурните и културните разлики, които в миналото винаги са били управлявани и изчиствани. Сега е важно обаче да не позволяваме перспективата за развода да се превърне в пророчество; да заключим погрешно че европейци и американци са решили твърдо да вървят по различни пътища. Това е най-лесният начин да направим "развода" действителност… Съединените щати все още се нуждаят от своите европейски съюзници, не заради тяхната военна помощ, въпреки че и това може да се случи след няколко години, ако Вашингтон продължи да поддържа големия си фискален дефицит и да следва своите международни ангажименти из целия свят. По- скоро мощна Америка ще има нужда от европейската политическа подкрепа, от военните бази, от европейското сътрудничество в международните организации, от умиротворителни войски и полиция, от пари, дипломатическа помощ и всички останали изяви на добра воля. За "войната с тероризма", която няма да бъде краткотрайна битка, "меката сила" като дипломацията, легитимността, съюзниците, кооперирането между разузнавателните служби и печеленето на сърца и умове по целия свят е точно толкова важна, колкото и военната сила.

В миналото Съединените щати поддържаха своя вид "европейска империя" толкова успешно, отчасти защото това бе, както се изрази историка Гейр Лундестад, "империя по покана" - САЩ доминираха в работите на Европа, защото европейците искаха това. Днес САЩ рискува да отчужди от себе си този на желан и нужен за 21 век съюзник…

Реалността е, че освен своите разлики, в годините на глобализацията и масовия тероризъм няма два по-близки региона в света от Европа и Америка и тези региони ще загубят еднакво, ако не успеят да застанат един до друг в усилията да засилят своите общи ценности и интереси в целия свят.

със съкращения