Media Times Review    Google   
___









Мастило
 март 2004

НАЙ-ПОНЯКОГА
Никита Нанков
 

Понякога е приятно да се пробуждаш рано.

По-понякога е неприятно да се пробуждаш рано.

А най-понякога отначало е приятно да се пробуждаш рано, после - не чак толкова, докато накрая . . . Но "докато накрая" си е най-накрая!

Та веднъж това "най-понякога" се случи на Момченцето, което една заран се пробуждаше със светлина под клепките. Слънцето беше опънало златен конец от ей онова облаче, дето толкова прилича на някое от бабините чилета, ча-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-к до русите ресници на Момченцето. А по конеца танцуваше една Прашинка-балеринка в лъскави дрешки и в едната си ръка държеше японско чадърче на слънчеви капки, а в другата - китайско ветрилце, с което си правеше слънчев вятър. Тя пристъпваше с едното си краче напред, вдигаше грациозно другото, подскокваше, закръжаваше из въздуха и като въртеше чадърчето и размахваше ветрилцето, си пееше:

Аз съм Прашинка-балеринка

с перушинка-пелеринка.

Докато се пробуждаше Момченцето се усмихваше. И докато се усмихваше протегна пръстче, за да кацне на него Прашинката-балеринката, но . . .

Тук свършва "отначалото" на "най-понякога" - когато е приятно да се пробуждаш рано. А послето на "най-понякога" - когато не е чак толкова приятно да се пробуждаш рано - започна точно когато Прашинката-балеринката се готвеше да кацне върху протегнатото пръстче. Тя опъна крачета, от лъскавите й дрешки се посипаха искрящи конфети, а японското чадърче и китайското ветрилце затрептяха бързо-бързо в ръцете й - и всичко беше готово за меко кацане.

Ала пръстчето го нямаше!

- Къде ми е пръстчето? - учуди се Момченцето.

Прашинката-балеринката също се учуди, ала не каза нищо, а остана да си виси така - готова за меко кацане. Тя продължи да си пее, ала какво - не знам - тя вече си пееше наум и не успях да го чуя.

- Къде ми е пръстчето? - повтори още по-учудено Момченцето и се изправи в леглото.

- Грух-грух! Грух-грух! - отговори някой.

Но, питам ви, може ли на такъв сериозен въпрос да се отговори с някакво си "Грух-грух!" и то повторено два пъти? Разбира се, че не може!

- Къде ми пръстчето? - потрети най-учудено Момченцето и взе да се оглежда, наострило уши.

- Грух-грух! Грух-грух! - отвърна пак този някой, макар че на такъв сериозен въпрос не можеше да се отговаря с някакво си "Грух-грух!" още повече ако е повторено два пъти!

То се знае, човек и на шест години да е пак би се ядосал от това "Грух-грух!", повторено вече два пъти по два пъти, та какво ли му оставаше на Момченцето, което беше само на пет и половина? Оставаше му да скочи от леглото и да се превърне в Индианец, тръгнал на лов за глигани.

- Грух-грух! Грух-грух! - обаждаше се Глиганът.

- Ще те пипна аз тебе, ще те пипна! - не се обаждаше Момченцето, за да не вдига плашещ шум и стъпвайки на пръсти - но не като балерина, а като Индианец на лов за глигани - шареше навсякъде с очи.

- Стой! Хванах те! - извика Момченцето и между веждичките му се вгъна толкова страшна индианска бръчка, че хванатият Глиган щом я погледнеше тутакси трябваше да . . . Обаче Глиганът не направи нищо подобно, а се изкиска ето така:

Кис-кис-кисело мляко,

ще ме хванеш на кукуво лято!

- Ама ти не си бил никакъв Глиган! - възкликна Индианецът на лов за глигани като клекна пред нослето си и надзърна в тъмната му дупчица-пещера, която открай време криеше толкова потайни и загадъчни неща. - Ти не си никакъв Глиган! Ти си моето Пръстче, което протегнах, за да кацне на него слънчевата Прашинка-балеринка. Излизай веднага оттам! Чуваш ли? Вед-на-га!

Това страшно "Га-га-га!" Момченцето беше чувало от татко си, който носеше фрак с две черни гарванови криле отзад, тъй като беше певец в оперетата.

Обаче Пръстчето-Глиган не "Вед-на-га!", а се изкиска повторно ето така:

Кис-кис-кисело зеле,

устата ти само глупости меле!

- Значи не искаш да излезеш? Е добре, рови си там потайни и загадъчни неща, щом толкова ти харесва . . . - каза уж примирено Момченцето и ни намигна, защото бързият му ум бе родил Една-голяма-индианска-хитрост. То измъкна от хладилника тортата за гостите, които щяха да идват вечерта, тури я пред тъмната пещера, мигом се мушна под одеялото и задебна.

А тортата запя и замами с човешки глас ето така:

Гъци-гъци-гъци, трици-трици-трици!

Ела ме, Прасчо, о-о-о-о-о,

ела ме, Пръстчо, о-о-о-о-о,

изя-я-я-я-я-я-я-я-яж!

Изведнъж от тъмната дупка блъвна пламък като змейска кихавица. Вътре забумтя и затътна. Отворът на пещерата в миг стана още по-отворен и оттам с гърмеж и свистеж излетя Пръстчето, което се беше превърнало в истинска Ракета.

(Това аз не го вярвам! Вие - както искате!)

Ракетата се устреми право към тортата, обиколи я откъм светлата й страна ето така: "Фииииииииют!", обиколи я откъм тъмната й страна ето така: "Тюииииииииф!" и се заби в розовия крем с такава страхотна сила, че се вдигнаха вълни от бита сметана по дванайсет ала-бала!

- Стой! Хванах те! - изскочи зарадвано от скривалището си Момченцето, триейки мъжествено от лицето си солената морска - ах, извинете, - сладката тортска пяна, с която цялата планета - или може би стая - беше обляна.

Пръстчето обаче изпод девет планини под десетата само избоботи нещо такова:

Ракета аз бях, но вече съм Кърт -

стафидки изравям от земната гръд.

С уловки такива не можеш ме хвана -

най-хитрата хитрост веднага ще схвана!

(Това аз не го вярвам! Вие - както искате!)

- Значи пак не искаш да излезеш? Е добре, лапай си там стафидки, щом толкова ти харесва . . . - каза за втори път уж примирено Момченцето и ни намигна, защото бързият му ум бе родил Втората-още-по-голяма-индианска-хитрост. То добута аквариума до тортата, мигом се мушна под одеялото и задебна.

- Ап-ап-ап, хап-хап-хап! - заотваряха уста трите златни рибки и запяха "Песента за рибената чорбица":

Бъл-бълбук, бъл-бълбук,

пеем песничка без звук.

Първо глупавка главица

глътва въдичка с мушица,

сетне гламавка главица

ври във рибена чорбица.

Бъл-бълбук, бъл-бълбук,

пеем песничка без звук.

Изведнъж изпод деветте планини под десетата се чу ето това:

- Хи-хи-хи, вие лапайте мухи! - и от тортата излетя Пръстчето-Кърт, превъртя се два пъти във въздуха - превърт! превърт! - и цамбурна с такава страхотна сила в дълбините на аквариума, че ума и рима и дума загубиха трите златни рибки и макар че продължаваха да отварят уста, "Песента за рибената чорбица" вече беше песничка без звук и излизаше като наниз от бисерни мехурчета.

- Стой! Хванах те! - изскочи от скривалището си Момченцето и опъна нашарения си с тотемни знаци-осмокраци индиански лък.

Ала Пръстчето, задълбало из дълбоките аквариумни дълбини, закълколи:

Лък-лък-лък, къл-къл-къл,

с лък си, но си без акъл!

Давам ти назаем ум:

кит се стреля със харпун!

(Аз и това не го вярвам! Вие - както искате!)

- Значи не искаш да излезеш? Е добре, цамбуркай си там и си гони трите златни рибки, щом толкова ти харесва . . . - каза за трети път уж примирено Момченцето и ни намигна, защото бързият му ум бе родил Третата-най-голяма-индианска-хитрост. То отвори балконската врата и каза:

- Аз излизам. Нали чу, глухонеми Ките? Из-ли-зам!

И като се запъти ужким да излиза, Момченцето си затананика:

Тра-ла-ла, тра-ла-ла,

краставичар на търкала . . .

но мигом се върна, мушна се под одеялото и задебна.

- Скръ-ъ-ъц, скръ-ъ-ъц, кръ-ъ-ъц, кръ-ъ-ъц! - заскърца балконската врата, бутана напред-назад от вятъра, който си умираше от любопитство и надничаше с едно око ту от вътрешната, ту от външната страна на ключалката, но виждаше само ту небето извън стаята, ту тавана на стаята.

Изведнъж от аквариума се чу едно точно толкова весело пощракване с пръсти:

- Щрак-щрак! Щрък-щрък! - и над водата щръкна Пръстчето.

То се огледа, ослуша се и като се увери, че Момченцето го няма, щръкна още повече, щракна буйно с кастанети и със стъпка от танца фламенко - с неподвижен кръст и разлюляни бедра (тара-тара!), с шия на лебед и ръце като криле на орел (оле! оле!) - се понесе право натам, където врата скърцаше. А тя скърцаше не на шега - като разгневен, разярен, разпенен бик, който с рогата може за миг . . .

(О, но това е страшно да се помисли дори! Аз не ща! Вие - както искате!)

Опиянено от вихрения танц фламенко, Пръстчето, безпомощно като фламинго, забрави да се превърне поне в тореадор, матадор или пикадор - та да не види зор! - и когато любопитният вятър отново бутна балконската врата напред-назад . . . Е, тогава Пръстчето запя тази тъжна пленническа песен:

В Испания жарка роден,

май няма по-глупав от мен

и ето - попаднах във плен!

Caramba!

 

Вратата превърна се в бик,

с рогата приклещи ме в миг

и ето - погивам без вик!

Caramba!

- Стой! Хванах те! Хванах те! - изскочи от скривалището си Момченцето и като развъртя томахавката си, затанцува около плененото Пръстче индианския победен танец и нададе индианския победен вик:

Уаа-уаа-уаа!

Да се скалпира ли врагът

сега, веднага, или лулата на мирът

му се полага?

Уаа-уаа-уаа!

А плененото Пръстче се замоли и занарежда такива горестни слова:

След теглата от вратата

моля, дай ми на мира лулата!

(Това вече го вярвам. А вие?)

И като изпушиха една-две-три-четири-пет-шест-седем-осем лули, Момченцето, цялото опушено, попита:

- Сега ще се протегнеш ли, бледолики опушени братко, да кацне на теб Прашинката-балеринката?

- Ще се протегна, опушени червенолики братко. - отвърна Пръстчето.

И то наистина изпълни обещанието си.

А Прашинката-балеринката кацна меко, завъртя японското си чадърче, замаха с китайското си ветрилце и запя пак на глас:

Аз съм Прашинка-балеринка

с пелеринка-перушинка.

Така дойде и "докато накрая" на "най-понякога", който, като ви бях обещал, е най-накрая - тъкмо преди разбуждане.

Около 1985 г.

 
Copyright © Никита Нанков

Приказката е публикувана за първи път в сп. "Страница", Пловдив 5.4 (2001): 7-10.

*Авторът преподава сравнително литературознание в Indiana University, Bloomington, IN, US; има редица публикации в областта на българската и чуждата литература и в интердисциплинарните изследвания - естетика, семиотика, изобразително изкуство, кино и теория на превода. Негови са книгите "Празни приказки" (2000), "В огледалната стая" (2001) и "Триднев (2002)". Трите книги могат да бъдат купени директно от издателя, адрес за връзка: sonm@astratec.net
Други произведения на Никита Нанков можете да намерите на http://grosni-pelikani.cult.bg/

за контакт с Никита Нанков: nnankov@indiana.edu

MTR Архив
Никита Нанков

Никита Нанков

Никита Нанков

Никита Нанков

Никита Нанков

Никита Нанков

Никита Нанков