Media Times Review    Google   
___









перспективи
 март 2005

Новото предизвикателство

Веселин Кандимиров


     Изправен пред митологията на съвременния ислямски тероризъм, човек не престава да се удивлява.
     “Самоубийственото нападение не е просто тактика в една голяма война; то завладява политическите цели, на които служи. То създава своя собствена логика и променя културата на този, който го използува.”
     “Кандидатите за самоубийци преминават през един системен процес на обучение. Припомнят си непрестанно нуждата от отмъщение и се уверяват отново и отново в наградата, която ги очаква в задгробния живот. Те казват на семействата си, че имат запазено място при Бога и също, че живите близки ще получат значителни награди в размер на няколко хиляди долара. Вербуваните понякога лежат в празни гробове така, че да видят колко спокойна може да бъде смъртта; те си припомнят, че живота ще им донесе болести, старост и предателства...Накрая, атентаторите казват, че раят е от другата страна на детонатора и че смъртта не е нищо повече от едно ощипване....Медиите показват и “сватби” между мъченици и чернооки девици в рая... /не липсва и комичен елемент: според израелски твърдения някои самоубийци носят бандаж, за да запазят половите си органи цели след смъртта – б.а./. Самоубийственият атентат става не само средство, но и цел”. 1
     Друг пример: в университета “Ал Наджах” на Западния бряг студентска проява включва пресъздаване на сцени от самоубийствен атентат в Йерусалим – кръвта се плиска навсякъде, във въздуха хвърчат части от човешки тела. Студенти от друг университет, този в Газа решават да покажат как изглежда рая, в който попадат самоубийците. Те обзавеждат помещение, в което се слиза по няколко стъпала, вътре е тъмно и горят отделни светлинки. Чува се тиха музика. Общото впечатление на пребиваващия вътре е спокойствие и душевна хармония.
     Трети пример: телевизионно интервю с вдовица на самоубиец. Жена с три деца, забулена и кротка като овчица, говори за мъжа си. После показва видеозапис на станалото. Едно от децата сочи с пръст по екрана. То знае записа наизуст: “ето, сега татко ще гръмне!” Таткото гръмва.
     Дали от това дете някой ден ще се получи нормално човешко същество?
 
Обезчовечаване
 
     Всичко казано дотук ни кара да си зададем въпроса: каква е причината за такова обезчовечаване – защото именно това е ключовата дума за ставащото? Кое е събитието или събитията, довели до там, че живота и семейните връзки да не представляват вече ценност за такава голяма група хора и цели общества да бъдат въвлечени в този култ към смъртта?
     Веднага трябва да отхвърлим един от отговорите, който ни се предлага настойчиво: бедността. На света има множество бедни общества, повечето от които са по-бедни от арабските / нека посочим само Индия и Африка/, но никъде в тях бедността не е довела до подобен тип поведение. Според едно изследване никой от атентаторите-самоубийци не е безнадеждно беден, необразован, малоумен или депресиран. А повечето от участниците в нападението над Световния търговски център бяха съвсем не бедни хора от богатата Саудитска Арабия.
     Или може би причината е в националното унижение, претърпяно от палестинския народ, принуден да отстъпи част от земите си на държавата Израел? Мнозина от привържениците на джихада с готовност биха приели това обяснение, макар да е трудно да свържем проявите на тероризъм в Индонезия, например, с интересите на палестинския народ.
     Нека съпоставим драмата на палестинците с тази на други народи, попадали в сходно положение. Веднага ще видим, че тя не е от най тежките. Тя е несъпоставима, например, с трагедията на арменците от същия този век. Самите евреи от другата страна на барикадата, без това да е оправдание, са били жертва на много по-лошо отношение. И в двата случая тези нации не са стигнали до нещо подобно на палестинските атентатори-самоубийци.
     Интересна би била съпоставката между палестинското и добре познатото ни българско национално-освободително движение. В края на 19 и цялата първа половина на 20 век голяма част от българите са обект на национално потисничество, етническо прочистване и дори унищожение и създават своите съпротивителни организации. В един от случаите като че ли имаме нещо подобно на ислямския самоубийствен тероризъм – това са действията на т.н.”солунски атентатори” от 1903 г. Внимателното разглеждане на случая,обаче, показва значителни различия.
     Целта на терориста, който се взривява сред тълпата е да отнеме колкото се може повече човешки живот. Ако това е животът на жени и деца, толкова по-добре, защото въздействието от стореното се увеличава. Според преданието, преди да взриви сградата на Отоманската банка, Орце Попйорданов се уверява, че в нея не е останал никой / в някои версии дори извежда семейството на директора й /. Сиреч, в общественото съзнание той жертва живота си не за да убие, а за спасението на други. Това всъщност е познатия християнски акт на саможертва, макар и самия Орце да не го осъзнава. Докато извършеното от ислямския терорист е просто търговска сделка, в която и двете страни правят големия удар: терориста заменя земното си съществуване срещу слава плюс живот в рая, докато тези, които го изпращат, получават съвсем реална политическа власт срещу безплатни илюзии, подкрепени с малко пари.
     Виждаме, че обезчовечаване като описаното не е характерно за освободителните движения. То няма и откъде да се вземе, защото те си поставят постижими политически цели, а не крайни задачи, като пълното унищожение на врага и световно господство.
     Ще трябва да признаем, че причината за появата на съвременния ислямски тероризъм е същата, като тази за предшестващия го ислямски фундаментализъм – те са реакцията на ислямските общества на срещата им със съвременната западна цивилизация. Или, казано по друг начин, ислямският тероризъм е отговора, и то грешен, на предизвикателството, родено в резултат на тази среща.
     Сблъсъкът на цивилизации е постоянна човешка драма от столетия и хилядолетия, и все пак не можем да не останем поразени от мащаба на последствията му в този случай. Чувството за малоценност, което той поражда у арабските общества е толкова силно, че при отделни индивиди то надделява дори над такива основни човешки качества, като инстинкта за самосъхранение и привързаността към семейството. Не е чудно, че тези индивиди са предимно представители на интелигенцията – тя е обществената група, която има най-близък досег с чуждата цивилизация, дори дължи самото си съществуване на нея.
 
Ислямски болшевизъм
 
     За да опишат това състояние мнозина анализатори използуват термина “ислямски фашизъм” /Един от тях е и Алекс Алексиев, синът на Райко Алексиев, който би трябвало от личен опит да знае разликата между фашизъм и болшевизъм/. Терминът добре отразява емоционалното отношение на авторите му към ставащото, но исторически е неверен. Фашизмът, дори и ако под това име разбираме и нацизма, не е резултат от сблъсък между цивилизации. Той е вътрешно-цивилизационно явление, нещо като кавга в семейството на западната цивилизация. Ако трябва да търсим аналогии на ставащото в ислямския свят, то най-близката и най-точната ще намерим в приключилия преди десетилетие и половина болшевизъм. Освен сходство в целите – световно господство и покръстване на всички в правата вяра, двете движения имат и генетично сходство. По същия начин болшевизмът е реакция на една цивилизация – Руската православна – на предизвикателствата, родени от срещата й със Западната такава, след като двестагодишните опити да се отговори на тях по друг начин са се провалили.
     Постигането на такива цели изисква идеологическа основа с мощта на религия. Болшевизмът използува за такава идеите на социализма /в неговата марксистка разновидност/ – идеи, които на вътрешна европейска почва раждат “само” фашизъм и националсоциализъм. Ислямският болшевизъм използува това, което, при цялата условност на термина, наричаме ислямски фундаментализъм.
     Не бива да ни учудва това, че болшевизмът заимствува дори и идеологията си от своя противник. Идеите винаги са били най-важното износно перо на всяка цивилизация. Съмнения в пълнотата на аналогията може да дойдат от другаде: във втория случай идеологията – ислямският фундаментализъм – като че ли е местен продукт. Това съмнение отпада, ако припомним, че самият ислям всъщност е християнска секта – той е преразказ на християнството, направен за нуждите на Хиджазкото общество от 7 век. /По същия начин социализмът е преразказ на християнството за нуждите на индустриализиращото се европейско общество от 19 век/.
     Крайността на целите води до крайност на средствата за достигането им. Отделния човек в тези две системи има ценност само като изпълнител на тези цели. Ограничените възможности на ислямския болшевизъм са направили фигурата на воина-самоубиец основно бойно средство. Съветския болшевизъм разполага с много по-силни инструменти – редовната армия и износа на революция, затова тази фигура стои при него на заден план. Но когато е бивал притиснат в ъгъла, той бързо стига до същото решение: в годините на Втората световна война съветските литература , печат и филми се напълват с образи на хора /а това всъщност е директива за действие/, които се хвърлят под танковете, препасани с гранати, запушват амбразури с телата си или блъскат самолета си в противниковия.
     В това няма нищо чудно. Крайното състояние на социализма, както показва руския мислител Шафаревич, е самоунищожението 2. За исламския фундаментализъм това като че ли е самоочевидно.
     Като заключение ще кажем, че и в двата случая имаме политически движения, маскирани като религиозни. Вярата им може да е искрено изповядвана от масата на последователите, но не се споделя от тези, които дърпат конците. Както водачите на съветския болшевизъм са, по думите на Буковски “обикновени престъпници, които се преструват на шизофреници”, така и водачите на ислямските терористи се водят от такава чисто земна цел, каквато е властта. Иначе щяха първи да натиснат копчето на детонатора, за да отидат в рая.
 
Отговорът
 
     На свой ред ислямският болшевизъм се изправя пред Западната цивилизация като предизвикателство, на което тя трябва да намери отговор. Първата стъпка към него е проявата на разбиране към проблемите на противната страна. Чувството, което трябва да изпитва представителя на тази цивилизация, когато е изправен пред реакцията на ислямизма, е съжаление за ставащото, но не и чувство за вина. Това противопоставяне не е резултат от преднамерени негови действия. Никой не носи отговорност за това, че съществува и никоя култура не може да бъде упреквана за влиянието си върху околните.
     Можем да очертаем два основни подхода към решаването на проблема. Първият е изолационисткия, свързван с името на Самуел Хънтингтън /макар самия Хънтингтън да не проповядва чист изолационизъм/. Този подход неизбежно води до изграждането на някакъв защитен лимес. Скриването на цивилизацията зад лимес не може да се приеме най-малко по две причини: първо, не е ясно как такъв изобщо би могъл да се осъществи в днешно време и второ, историята показва, че такъв лимес в крайна сметка винаги бива пробит и прегазен от противника. Изолационизмът означава доброволен отказ от развитие, особено за такава експанзионистична в основата си цивилизация, каквато е Западната. Опитът за прилагането му е равносилен на опит за самоубийство.
     Другият подход е този на Европейския съюз. Европейския съюз основателно е критикуван като бюрократична система с лоша икономика, но като успешен опит за политическо обединение на части от три цивилизации – Западната, Източноправославната, към която принадлежи и България и една ислямска, представлявана от Турция, е неустоим пример за съжителство на цивилизации.
     Инструментите на Студената война, с които успешно беше възпрян комунизма са неизползуваеми в борбата срещу ислямския тероризъм. Ако разгледаме, обаче, нещата на стратегическо равнище, можем да направим интересни паралели.
     Стратегията на запада в Студената война, макар и не подчинена на някаква доктрина, се състоеше в това съветския болшевизъм да бъде възпиран с минималните възможни средства, докато милитаризма на СССР подкопа устоите на страната и я доведе до рухване. Доколко ефективно би било едно такова поведение и спрямо радикалния ислям?
     Ако е вярно допускането на Хънтингтън за увеличаващите се културни различия в света, това поведение не би имало успех. Дали то е вярно? Културните различия в света биха се увеличавали само при едно условие: ако имаше развитие и глобален разцвет на тези култури. Такъв разцвет днес просто няма как да се състои. Напротив, наблюдаваме все по-голямо сближаване на тези култури в резултат на глобализацията. Впечатлението за увеличаващите се културни различия е привидно и вероятно се дължи на все по-големите маси от хора, въвлечени в общуване като резултат от нарастващото образование, благосъстояние или достъп до техника. От това взаимната поносимост би трябвало да нараства с времето. Все още не знаем дали ислямската нетърпимост като цяло е достигнала своя максимум, но в отделни страни, като Иран, тя вече намалява. Поколението, заразено с ислямски фундаментализъм, не може да бъде излекувано, но следващите ще бъдат все по-малко радикално настроени.
     Бъдещето е уравнение с много неизвестни, но изглежда, че една стратегия, основана на разумното възпиране на тероризма в очакване той да се изчерпи, има добри основания.
 
Заключение
 
     Десетилетието между рухването на Империята на злото и рухването на Световния търговски център беше време на политическа леност. Останал без сериозен противник, Западът започна да изпада в самоуспокоение. Липсата на проблеми направи възможна появата на такава демобилизираща идея, като тезата на Фукуяма за края на историята. От нямане на работа политическата класа на най-голямата световна сила започна да разнищва половия живот на президента си. В обществения дебат преобладаваха “фундаментални” теми като правата на хомосексуалистите и половия тормоз на работното място. Пътят към отпускане, самодоволство и накрая – втренчване в пъпа си - беше отворен.
     Звучи цинично спрямо настоящите и бъдещи жертви на тероризма, но от станалото на 11 септември 2001 спечели най-вече Запада. Появата на противник го отрезви и тонизира. Сега има проблем за решаване и ще трябва да се действува. Това е добре дошло, защото цивилизацията е действие, а не състояние.
 
1 Д. Брукс, Културата на мъченичеството, Media Times Review, 2002
2 Игорь Шафаревич, Социализм как явление мировой истории, Самиздат, 1977

MTR връзки:
Самоубийственият атентат е кокаинът на военното дело. Той не носи само смърт и терор на своите жертви, той опиянява хората, които го поръчват.

Дейвид Брукс