Трагедията на загиналите в Беслан, потресла световната общественост, е само една мъничка точка от трагедията, в която Русия затъваше в продължение на десетилетия, логично продължение на много други трагедии, към които светът е бил възмутително сляп. Проблемите с руските спецслужби, авторитаризмът на руската държава, цензурата в руските медии и неразрешеният, тлеещ с години руско-чеченски конфликт са били добре известни и на руския народ, и на света. В един или друг момент от историята тези проблеми, довели до нечовешката жестокост в Северна Осетия, са били грижливо заобикаляни или нагло премълчавани от руските чиновници, от една страна, и също толкова грижливо “неразбирани” или също така нагло “незабелязвани” от чуждестранните политици. И точно по това лицемерие руският проблем прилича твърде много на арабския.

В продължение на десетилетия светът се правеше, че не вижда какво се случва в региона, евфемистично наричан доскоро от западните медии “Третият свят”. Въпреки огромното количество убедителни доказателства и свидетелски показания, недвусмислено говорещи за грубо нарушение на човешките права и безпринципно посегателство върху човешкия живот, западноевропейските напреднали демокрации са предпочитали да се наслаждават на своята напредналост, игнорирайки факта, че на няколко хиляди километра от техните привлекателни университети и красиви архитектурни паметници растат поколения арабски деца, които не знаят какво значи думата “демокрация”, чието образование се изчерпва с идеологически обработения преразказ на Корана, чиято представа за красота е ограничена от гледката на бедни, полусрутени постройки и чието знание за любовта се олицетворява от имагинерни богове и реални диктатори. Въпреки че в чуждите медии необозримо количество материали не просто разказваха, а показваха този проблем, въпреки че в световните правозащитни организации са постъпвали ежеседмично десетки жалби /особено през 80-те години/ и въпреки че едва ли е по онова време са били мнозина западноевропейците и американците, които не са разбирали за какво става въпрос едва като се спомене “Ливан”, “Иран” или “Либия”, политическите лидери на силните държави са предпочитали не просто да не обръщат внимание на заплашителната разруха, а дори са се възползвали от нея /пряко или косвено/, разменяйки посредством частни или държавни канали оръжие срещу петрол, например, или пък третирайки Близкия Изток като мишена за разширяване на политическо и икономическо влияние.

Само че бумерангът се върна след няколко десетилетия. Напредналите демокрации бяха взривени от бомбите, поставени от някогашните арабски деца, израснали в ненормална интелектуална среда, усвоили уроците на диктаторите си, останали напълно безразлични към световните цивилизационни и хуманистични ценности. Страшната истина обаче е, че тези бомби всъщност са бомбите със закъснител, поставяни в продължение на години от политици на същите тези напреднали демокрации. По-точно, от илюзията им, че техният напреднал, демократичен свят, може да бъде ограден със завеса от близкоизточните диктаторски режими, водещи единствено до материална бедност и духовна нищета. Дойде време, когато двата свята се сблъскаха, като демокрацията на европейския свят, въпреки своята напредналост, се оказа уязвима за тероризма на арабския свят, и в някои случаи дори се огъна под натиска му. Изборният резултат в Испания е ясна илюстрация.

Абсолютно същото цинично безразличие е било и все още продължава да бъде отношението на международните политици към Русия. Ръководителите на напредналите демокрации не се притесняват да стискат ръката на президента Путин, човек на ЧК, на чиято политическа съвест тежат руските безобразия в Чечения. И да хвалят политиката му, която е всичко друго, но не и демократична. Кметовете на европейските столици неколкократно са давали тържествени коктейли в чест на Лужков, кмет, който превърна Москва в столица на олигархията, в която няколко баснословно богати фамилии тънат в разкош за сметка на хиляди бедни хора, които припадат от глад в затънтените отдалечени квартали. Въпреки че в чуждата преса не липсват доказателства, свидетелства и снимки от Путиновата империя и Лужковия мафиотски град, светът се самозалъгва, че и тук, както на времето в Близкия Изток, може да бъде спусната завеса от безразличие. За да има стабилност. Само че ефектът е обратен.

Преди няколко месеца този безразличен, хвалещ прохождащата руска демокрация свят, изтръпна в ужас от 300-те невинни жертви и цялата чудовищност на случилото се. Странно напреднало демократично лицемерие, защото същият този свят не само че не трепна, но дори не обърна внимание на децата, умиращи ежедневно в Чечения. И то не след терористичен акт, а в следствие на целенасочено провеждана държавна политика на прохождаща демокрация – социализъм с човешко лице, може би... Не че няма факти. Напротив, фактите са много, фактите са поразителни, фактите са общодостъпни. Правозащитници, между които Владимир Буковски и Елена Бонер, интелектуалци, между които Гари Каспаров и Виктор Суворов, както и малкото руски журналисти като припадналата при странни обстоятелства на път за Беслан Анна Политковска, които не се огънаха под натиска на руската цензура, писаха статии, даваха интервюта, апелираха към света да дигне завесата на своето безразличие и да види истината за руската държава, руските тайни служби, руския обществен елит и чеченската трагедия. Депутатът от Европейския парламент, Андре Дьопюи, дори обяви гладна стачка в знак на протест срещу това неадекватно поведение. Само че тези гласове потъваха в морето от фалшиви похвали и очевидна незаинтересованост както пронизителен вопъл се разтваря в безкрайната руска шир и отеква като едва доловим звук.

Светът оставяше арабските диктатори да правят каквото си искат. Сега оставя Путин да прави каквото си иска. А резултатът и в двата случая е разочароващ за политическите елити и смъртоносен за невинни цивилни граждани. Защото потъпкването на елементарните демократични ценности, т.е. демокрацията, и лишаването на цели поколения от елементарни права и свободи, т.е. от гражданска съвест, не може дълго да бъде ограждано със завеса. Рано или късно то се изплъзва отвъд пределите й.

статията е публикувана във в-к "Детонация"