Media Times Review    Google   
___









време
 март 2006

Между либералната доктрина и грубата политическа практика

Борислав Гърдев


     Васил Радославов (15 юли 1854, Ловеч – 21 октомври 1929, Берлин) е сред най-противоречивите и ругани родни политици. Той обаче заема средищно място в българския обществено-политически живот повече от 40 години и е трудно пренебрегването и елиминирането му като фактор, влияещ или определящ основните насоки в развитието на държавата.
     Неговата биография е интересна, драматична и поучителна. Дълго време сравняван със съперника си Стефан Стамболов, той избягва покушението върху себе си (въпреки че руснаците са го били планирали, заделяйки през 1886 г. 300 хил. рубли), пада трикратно от власт със скандали, съден е от І Държавен съд (4 юни 1903 г. след решение на ХІ ОНС от 24 август 1901 г.) и оправдан (21 декември 1903 г.), дочаква изкачването на върха на държавната пирамида на 4 юли 1913 г., за да вкара България в Първата световна война, причинила й втората национална катастрофа, след като далновидно си е подал оставката на 21 юни 1918 г.
     Развитието му минава през лупинги и компромиси, характерни за тогавашния ни политически елит. Той започва пътя си на общественик като член на Ловешкия революционен комитет, раздаващ помощи, пратени от Русия на севлиевските села след въстанието от 1876 г. и секретар на първия общински съвет на Ловеч още преди сключването на Сан Стефанския мирен договор от 19 февруари 1878 г. Завършва Априловската гимназия в Габрово и пълно гимназиално образование в Прага през 1875 г., а право с докторат във Виена и Хайделберг през 1882 г.
     Още като студент е избран за депутат във второто ОНС на 20 януари 1880 г., на което е секретар на Бюрото, а след дипломирането си работи в правосъдното министерство като началник отделение, влагайки много трудолюбие и упоритост.
     Ориентира се към либералната партия като първоначално следва линията на лидера й Драган Цанков, а след това на крайното и непримиримо крило около Петко Каравелов и Стамболов.
     След възстановяването на Търновската конституция на 7 септември 1883 г. започва нов етап в кариерата му. Избран е за депутат в четвъртото ОНС (27 май 1884 г.),а като правосъден министър в кабинета на Каравелов (29 юни 1884 г. - 15 юли 1886 г.), развива успешна дейност за подобряване работата на съдопроизводството. След Съединението на 6 септември 1885 г. Радославов бърза да въведе на 6 декември с.г. съдебните закони на Княжеството в бившата Източна Румелия, поставяйки кабинета в трудно положение, въпреки че по този начин прави процесът на единение между Северна и Южна България необратим.
     Кризата в българо-руските отношения влияе на неговите възгледи. Той става русофоб и отявлен националист, а това довежда до разрив с Петко Каравелов на 15 юли 1886 г. като една от основните причини е закупуването на ЖП линията Русе-Варна след дипломатически натиск за 44,5 милиона франка, станало факт на 24 юли 1886 г.
     Превратът срещу княз Батенберг на 9 август 1886 г. сварва д-р Васил Радославов във Варна. Въпреки че е включен във временното правителство на Климент като правосъден министър, той защитава категорично контрапреврата на Стефан Стамболов, за което на 16 август 1886 г. е назначен за премиер и вътрешен министър. Оттогава и до днес той остава най-младият министър-председател на България.
     Съдбата ще му отреди като патриот да ръководи държавата в най-тежките й моменти, когато съществуването й виси на косъм, и той ще се мъчи според силите си да се справи с трудно разрешимите й проблеми.
     Васил Радославов води сурова политика срещу русофилите и упражнява твърд отпор против опитите за вмешателство на царска Русия във вътрешните ни работи. Под негово ръководство са проведени изборите за ІІІ ВНС на 28 септември 1886 г., което трябва да избере княз на България, а на 17-19 февруари 1887 г. потушава бунтовете на офицерите-русофили в Русе и Силистра. Неизбежна е и раздялата му с Петко Каравелов, който на 19 февруари 1887 г. е арестуван и бит в Черната Джамия от Коста Паница.
     По това време възниква и конфликтът между регентите и правителството, в който Радославов защитава позицията си за връщането на княз Александър Батенберг на българския престол.
     Премиерът спечелва на своя страна военния министър Данаил Николаев, но това не е достатъчно в битката му с всесилния регент Стамболов.
     Три дни след като ІІІ ВНС избира в Търново княз Фердинанд за български владетел (25 юни 1887 г.), Радославов е отстранен от власт.
     Започва период на близо 7-годишна упорита негова борба с режима на Стефан Стамболов. Той я води от користни подбуди, но не бива да се забравя, че това е истинска битка, която до към 13 юни 1893 г. (когато съединената легална опозиция започва да издава в-к “Свободно слово”) Радославов я изнася на плещите си почти сам със създадения от него столичен либерален клуб и със започналия да излиза на 6 февруари 1888 г. негов най-важен орган в-к “Народни права”. Достатъчно е да припомним, че именно в него П. Р. Славейков публикува последните си най-важни статии (“Писмо до редакцията”, 28 септември 1888 г., “Съобщение”, 5 октомври и “Съобщено” 15 октомври 1888 г.), насочени срещу трубадурите на Стамболовия режим Захарий Стоянов и Димитър Петков.
     След организираната от легалната опозиция свада между Стамболов и военния министър Михаил Савов относно лековатата му съпруга Смарайда, се стига до оставката на Савов и замяната му с Рачо Петров (15 април 1894 г.), след което закономерно идва и свалянето на Стамболов на 16 май 1894 г. Три дни по-късно е съставен коалиционният кабинет на Стоилов. Радославов е назначен за правосъден и просветен министър. Той разчита на успех на изборите за VІІІ ОНС на 11 септември 1894 г. Печели 21 мандата, но противоречията в кабинета водят до оставката му на 5 декември 1894 г.
     Сега вече обръща внимание на партийното строителство. Свиква и провежда І конгрес на Либералната партия (1 юли 1895 г.), участва в разработването на програмата, издържана в типичния за амбициозните дребни и средни чиновнически съществувания, демагогски дух, настояваща за промяна на конституцията в по-либерален аспект, за пълно самоуправление в общините и окръзите, за намаление на данъците, за безплатно образование и медицинска помощ, за рационална стопанска политика и покровителствуване на кооперативното производство. Началата на партията са леко видоизменени на V конгрес на 20 май 1907 г. и на VІ конгрес на 24-26 октомври 1910 г.
     Тези привлекателни заклинания вършат работа при влизането във властта на 19 януари 1899 г., но се изпаряват като дим при близо двегодишното либерално управление на Димитър Греков и Тодор Иванчов (до 27 ноември 1900 г.), когато страната е разтърсена от вагонната и хамбарната афера, а замяната на поземления данък с натуралния десятък (15 януари 1900 г.), води до бунтовете в Тръстеник и Дуранкулак, кърваво потушени от правителствените войски на 19 април и 1 юни 1900 г.
     Знак за промяна на отношенията към Русия в прагматична посока е жестът за построяване паметник на Царя Освободител Александър ІІ, гласувано от кабинета Греков през 1899 г.
     След грабителското “либерално” управление лидерът Радославов е осъден на осем месеца тъмничен затвор от Държавния съд на 4 юни 1903 г. Пред него той се държи достойно и самоуверено. Не случайно в последната си дума на 16 май 1903 г. заявява: “Ако против мене се въздигне обвинение, че съм стеснил свободата на българските граждани, то е затова, защото трябва да ми се удари една плесница, понеже съм бил първият в България, който се е борил за свободата на българските граждани, за свободата на изборите.”
     Амнистиран на 21 декември 1903 г., Радославов минава в опозиция и търпеливо чака своя час.
     Показателна е позицията му при дебатите във V ВНС. От една страна осъзнава, че промените в конституцията ще увеличат прерогативите на короната, а от друга не желае да бъде обвиняван от съмишлениците си в прекален монархизъм. Затова и изказванията му в пленарна зала са колебливи и неясни, въпреки че на 8 юли 1911 г. гласува промените в конституцията.
     След зле подготвената дипломатически и хазартно водена във военно отношение Балканска война, която той безусловно подкрепя, България е изправена в края на юни 1913 г. пред национална катастрофа.
     На 25 юни 1913 г. Радославов, Димитър Тончев и Никола Генадиев изпращат известното си писмо до царя, обвинявайки за краха на националния ни идеал русофилските партии и настояващи за преориентация на българската политика към Австро-Унгария.
     Закономерно на 4 юли им е поверена властта, а Радославов отново, след 27-годишно чакане, става министър-председател. В обществото той вече се нарича “дядо Радославов”.
     Веднага д-р Радославов като премиер и външен министър хвърля всички сили за спасяване на отечеството. Кабинетът заседава денонощно, сключени са тежките мирни договори от 28 юли и 16 септември 1913 г. със Сърбия, Гърция, Румъния и Турция, а след проведените оспорвани избори за ХVІІ ОНС (23 февруари 1914 г.) правителството печели и незначително парламентарно мнозинство.
     Успоредно със стопанското възстановяване, Радославов в движение преориентира външната ни политика в руслото на Стамболовия завет на сближение с Германия и Австро-Унгария, чийто материален израз е 500 млн. заем, одобрен скандално от парламента на 2-4 юли 1914 г. с банковата група “Дисконто Гезелшафт”.
     Управлението на Радославов във военновременните условия по традиция се представя изцяло в негативен план – недалновидна външнополитическа ориентация, стопанска и продоволствена криза, гладни бунтове, сервилно поведение пред съюзниците и прочие митологеми.
     Истината е доста по-различна. За мен атестат на достойно гражданско поведение е, че нито един от министрите му в тези години не се облажава от крупни корупционни сделки и съдиите от ІІІ Държавен съд трябва да изсмукват от пръстите си осъдителни присъди срещу тях на 31 март 1923. Вярно е, че при Радославов за втори път се късат българо-руските дипломатически отношения (след 6 ноември 1886 г. идва разривът от 5 октомври 1915 г.), но малката подробност е, че Русия ни обявява война…
     Д-р Радославов е ревизионист по неволя. Той се насочва към съюз с Централните сили след като разбира, че от Съглашението няма да получи нищо в интерес на национално-обединителната ни задача. А и защото след 1913 г. в България вече никой не вярва на съюз със Сърбия. Той дори се опитва да изтъргува неутралитета ни (стига до откритието в международното право за въоръжен неутралитет на 24 септември 1915 г.), за да получи от Съглашението и Турция териториални компенсации. Сполучва само от бившата ни поробителка, отстъпила ни доброволно 2350 кв. км до устието на река Марица на 21 август 1915 г., жест, повлиял за сключването на договорите с Германия и Австро-Унгария на 22 август 1915 г., но и на контракта за приятелство с Гърция от 24 август същата година.
     Малко прибързано Радославов търси реванша и националното обединение, разчитайки на мотивираната народна издръжливост при защита на общонационалния фундаментален интерес.
     Днес е лесно да го критикуваме за мнимото му тесногръдие и ограничени способности. Но дали сме прави в оценките си?
     Аз например смятам, че не му е липсвал трезв поглед върху световния конфликт. Иначе не бих си обяснил запазването на дипломатическите ни отношения със САЩ след 5 април 1917 г., изготвянето на нотата за мир до Антантата от 12 декември 1916 г. (отхвърлена на 5 януари 1917 г.), както и в изработването на мирните договори като български представител с Украйна (9 февруари 1918 г.), Русия (3 март 1918 г.) и Румъния (6 май 1918 г.).
     За разлика от Иван Евст. Гешов, Радославов знае, че с неутралитет няма да получи нищо от Сърбия, Румъния и Гърция и че в световния катаклизъм никой няма да отстъпи даром територия само защото е българска.
     Той осъзнава рисковете от обвързването с Централните сили, но желанието за реванш, подхранвано и от македонските среди, взема връх.
     С договорите със съюзниците В. Радославов прави икономически отстъпки в Перник и Кюстенджа, но държи стриктно да получи всичко и колкото се може по-бързо на тези земи, върху които България има историческо право - Поморавието, Вардарска Македония, Кавала и цяла Добруджа. Той не може да настоява за превземането на Солун в края на 1915 г., заради “завоевателния синдром” от 16 юни 1913 г., но когато идва благоприятният момент одобрява офанзивата в Южна Македония, довела до превземането на гр. Форина на 5 август 1916 г. Радославов играе до последния момент по нервите на съглашенските дипломати (особено жалък в този дуел е руският пълномощен министър Алексей Савински) и принуждава Сърбия и Румъния да ни нападнат първи на 28 септември 1915 г. и 28 август 1916 г., за да бъдат таксувани пред външния свят като агресори, коз, неизползван успешно по-късно при сключването на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.
     Разбира се, изборът на 1 октомври 1915 г. е решително-фатален, но той е и еманация на българския национализъм, чийто апотеоз е “Манифестът към българския народ” от същия ден, както критичния поглед към Балканския съюз се олицетворява от доклада на Парламентарната анкетна комисия, прочетен от Димо Кьорчев на 20 май 1918 г.
     Родината ни опира на три морета, войските ни проявяват върховен героизъм, освобождават поробените български земи и с рядка доблест отблъскват две години подред съглашенските атаки на два фронта.
     В тези тежки години държавната власт не мисли само за войната и продоволствието със създадения на 16 август 1916 г. Централен комитет за стопански грижи и обществена предвидливост. Тя се грижи твърде сериозно и за просветата и културата у нас. Доказателство са приетият на 31 декември 1915 г. Закон за откриване и поддържане на народни училища в новоприсъединените към Царството и в окупираните от българските войски земи, честването 1000 г. от смъртта на Св. Климент Охридски на 9 август 1916 г., откриването на Медицинския факултет към СУ на 10 април 1918 г. и поредицата инициативи за тесни икономически и културни контакти със съюзниците по проекта “Средна Европа”.
     Радославов работи във военните години с присъщите му предпазливост, твърдост, упоритост и последователност в преследването на националната кауза. Той категорично отстоява в преговорите на България да се прави изключение за мир с анексия, тъй като само по този начин може да се санкционира придобитото. Нещо повече – при налагане на кондоминиума на Северна Добруджа, той подписва договора от 6 май 1918 г. само при условие, че “Германия е готова да се откаже от договорения кондоминиум, щом другите държави се съгласят и заявят същото”, според декларацията на немския държавен секретар на външните работи фон Кюлман.
     Обещаното се изпълнява на 25 септември 1918 г., след оставката на Радославов от 21 юни с.г. и след пробива при Добро поле на 15 септември 1918 г., довели до Солунското примирие от 29 септември с.г. в очакване спазването на 14-те точки на Уилсъновата декларация от 8 януари 1918 г. и спрямо България.
     Безпочвените надежди в хуманизма на победителите ще се пръснат като сапунени мехури много бързо.
     За Радославов е ясно, че идва краят на една велика борба, която ще бъде заменена от нихилизъм, раздори, бунтове и гражданска война. Настъпва кончината и на любимата му Либерална партия, чийто най-изявени лидери ще бъдат хвърлени в затвора чрез специално гласуван закон от 31 декември 1919 г., а останките й ще се влеят в Националлибералната партия на 29 ноември 1920 г.
     След абдикиралия монарх Фердинанд и д-р Радославов се отправя за Германия на 5 октомври 1918 г. Нему се пада единствен да изпрати в изгнание първите ни двама владетели Александър І (26 август 1886 г.) и Фердинанд І (3 октомври 1918 г.). Той знае какво го очаква в родината му и предпочита вместо в затвора да преживее отредените му още 11 години като свободен гражданин в Германия, получавайки пенсия от немското правителство и след сборника си с елегии “Нова китка” (1893) и “Дневни бележки” (1914-1916 г.) ще напише с много страст и вътрешен драматизъм през 1923 г. прочутите си мемоари “България и световната криза”, които и тогава и днес се възприемат като негова изстрадана защитна реч.
     Желанието на съпартиеца му и негова дясна ръка Петър Пешев в писмо до цар Борис ІІІ от 22 март 1928 г. за амнистия става факт на 29 юни 1929 г. На 21 октомври с.г. в 10:30 ч. преди обяд обаче Радославов умира в Берлин. Тленните му останки са пренесени и погребани в София на 3 ноември 1929 г.
     Цар Фердинанд отдава последна почит на Радославов по време на служба в берлинската университетска болница “Шарите” на 25 октомври, а от името на германската република и президента Хинденбург почит отдават барон фон Хюне.
     Въпреки че Радославов умира 8 дни преди избухването на световната икономическа криза, в нашата столица му е устроено истинско народно погребение. Съвременниците на неговата политическа дейност припомнят качествата му на държавник и ръководител, чиято остра липса се чувства в изтерзаното от партизански боричкания българско общество.
     Тогава всички заинтересовани си спомнят, че д-р Радославов подарява наследствените си имоти на Ловешката община за образуването на известния Радославов площад, че е кавалер на най-високия военен орден – Великия кръст на Св. Александър със звезда и че последните му думи преди да умре са били: “Кажете на моите близки и на всички приятели, че умирам с песен за България на уста”.
     Във в-к “Народни права” от 3 ноември 1929 г. Димитър Тончев отбелязва, че България “губи с неговата смърт един държавник-патриот, който, когато водеше държавата, направи много нещо за нея; тя губи и страстен борец за осъществяване идеала на българския народ – обединение на племето”.
     Саркофагът с тленните останки на д-р Радославов е поставен в дома му на ул. ”Иван Вазов” № 42, поклонението в къщата му продължава три денонощия, а цар Борис ІІІ лично донася венец на 2 ноември 1929 година.
     Пред отворения гроб Боян Смилов държи реч за делото му, която завършва с прочувствения възглас: “Спи спокойно в недрата на българската майка-земя, която тъй много обичаше и за която се бори възторжено и предано”.
     Така, макар и посмъртно, д-р Радославов действително заема “най-изпъкнало място сред нашите държавници след Освобождението” и получава своята реабилитация.

MTR връзки
Името на един от видните политици на нова България - на родения в Горна Оряховица Иван Стоянов Момчилов, е системно и целенасочено хулено и пренебрегвано в миналото, а днес - забравено и погребано. Така е по-удобно и по-лесно. Градът си има своя набор от герои - Иван Н. Момчилов, Георги Измирлиев, Сидер и Елена Грънчарови, Анастас Бендерев, Атанас Буров и още трима-четирима... За останалите няма нужда от юбилеи и чествания, те не заслужават подобна чест, тъй като по инерция се смята, че потомството не се интересува от тях.

Борислав Гърдев


Надали има друг пример на по-талантлив и повратлив демагог в българския обществено-политически и културен живот от феномена Димо Казасов (5 ноември 1886 – 28 юли 1980). Към него обаче не бива да се подхожда едностранчиво, предвзето, с черно-бели щампи. В дейността му има много странни обрати, тежки компромиси, дори престъпления, но това не означава, че трябва да го смятаме за нищожество подобно на Константин Муравиев или на оперетен герой.

Борислав Гърдев


Сключването на 5 % консолидационен заем на 7 юни 1902 г. между премиера на България Стоян Данев, Банк дьо Пари е Де Пей Ба и Руската държавна банка е един от най-драматичните, ефектни и поучителни сюжети, преживени от родния стопанско-политически елит в самото начало на 20 век.

Борислав Гърдев


На 16 април се навършиха 80 години от най-кървавия терористичен акт в нашата история-атентатът в митрополитската катедрала “Света Неделя” в София. Той е връхна точка на т.н. ултраляв тероризъм на нелегалната БКП, чиято цел е ликвидацията на политическия елит на страната, предизвикване на анархия и хаос и създаване на благоприятни условия за външна болшевишка инвазия.

Борислав Гърдев