Романът "КАТАСТРОФА" на Мариан Желев

Сашо Серафимов

Крехка е, много е крехка човешката материя. В нея винаги може да се влезе, да се изнесе нещо или да се сложи, да се премести, да се създаде хаос или хармония.. Дух, душа и тяло понякога са в такава катастрофална пропорция, че не се побират в съзнанието на нормално мислещия човек.

Тези мисли се въртяха у мен, докато четях романа "Катастрофа" на Мариян Желев. Във време като нашето, в което обществения морал е лично притежание на богаташите историята за катастрофата, убийството на четирима души и безапелационното оправдаване на убиеца е толкова естествено, че ако не стане точно така, четящият ще се изуми. Все пак, авторът е милостив, той вярва в доброто. И макар че катастрофата в реалния и метафоричния смисъл засяга както всеки един герой поотделно, така и времето, което е наистина катастрофично, земетръсно, бедствено, зад големия страх на малкия човек, зад обърканите пътища и неизвестни пристанища се прокрадва сиянието на духовния фар.

Героите в романа са около нас, те са наши съседи, близки познати. Мечтите им са като нашите - търсещи невидимата тръпка на изкуството /Росица/, усмихнати към домашните пантофки и семейния уют /Йовко/, упорити страдалци, разпънати на кръстта на истината и отговорността /Богоров/, хищници, прокарващи с оголени зъби законите на джунглата в обществото ни /Горчо Щ./, млади хора, търсещи да открият своя свят /Марин/, способни професионалисти, предоставили дарбата си в услуга на дявала/адвоката/.

Почти всички действия и събития в романа се случват през деня, но читателят има чувството, че е тъмно и мрачно. Като че ли си в кадъра на безмълвна нощ, в която студената луна превръща хората в сянки. Липсата на уют обаче е ловък ход на автора, за да ни накара незабелязано да приемем психологията на героите като своя, и във всеки един от тях да откриваме добрите и лоши наши черти. Диалогът на читателя с героите е постоянен и осветлява тъмните страни на душата му. Вгледан в трагедията на Росица, читателят се опитва сам да намери пътя към живота, след като тя загубва своите близки /майка, баща и братя/ в катастрофата. Драматично и с въображение Мариан Желев води героинята. Запазеният образ на Йовко в съзнанието на Росица е находка за автора. Разговорът, който тя води постоянно с него я прави действителна, истинска. И читателят и вярва. Да, тя прилича на луда, която сама си говори /и вероятно точно такива са лудите/, но сякаш това е единственият път да премине през моста на отчаянието и отново да види света в неговата красота, творчество и многообразие. Причинителят на нейните беди Горчо Щ. /богат бизнесмен, извършил катастрофата/ жестоко отблъсква и невидимо примава читателя в тъмната страна на съзнанието. Неговите опити да докаже, че е невинен, чрез подкупи, измами, убйства, като че ли са влезли в страниците на романа направо от улицата, от съдебните зали, от високите етажи на управлението. Реалистично, драматично и психологически вярно е времето в романа. То е като огледало, в което читателят е влязъл и вижда ежедневния страх по лицето си - да не каже нещо повече за еди кого си и да загуби работата си, да не направи нещо, от което зависи заплатата му. Да. И премълчаването ни обезличава, премълчаването от страх ни прави малки, лесни за манипулиране. С унижението си плащаме живота. И недоволството от себе си го припознаваме в политическите и държавни лидери. Къде е тогава Богоров, следователят, човекът, без когото романът щеше да се загуби в мрака на безизходицата, на отчаянието. И той ли е на нашата улица и само на него ли ще се надяваме, за да видим светлината. Реален ли е той? Има ли такива Донкихотовци? Да, читателю. Той съществува у нас. Може би не целият, но ние също сме Богоровци в ежедневието си и често се борим за нашата малка истина.

След прочита на романа "Катастрофа" от Мариан Желев, човек се чувства по-свеж, по-реален, по-силен. Сякаш току-що някой му е опростил греховете и светлината в душата се е пренесла в мислите, в действията, в усмивката му. Сякаш въздухът е с повече кислород и социалната нощ не е толкова тъмна.