Media Times Review    Google   
___









перспективи
 април 2007

Добър ли беше
Фидел Кастро за Куба

Близо 50 години след като малкият островен народ се впусна в един от най-радикалните социални експерименти в историята, е време за оценка на резултатите. Оттеглянето на Фидел Кастро предлага ли на кубинците дългоочакваната възможност за свобода и просперитет, или просто бележи края на една епоха, в която Куба преживя безпрецедентен успех? Един от най-острите критици на Кастро премерва сили с един от най-изявените му защитници.

Дебат между Карлос Алберто Монтанер и Инасио Рамоне *



Комунизмът провали Куба
От Карлос Алберто Монтанер

След почти 50 години страдание при режима на Фидел Кастро кубинците сега могат реалистично да се подготвят за живота след “Ел Команданте”. В момента осемдесетгодишният Кастро е много болен, ако не и напълно извън строя. Когато той умре, ще оцелее ли създаденият от него през 1959 година комунистически режим? Или страната ще бъде трансформирана в плуралистична демокрация с пазарно ориентирана икономическа система и частна собственост, както стана с почти всички комунистически диктатури в източния блок след разпадането на Съветския съюз?

Аз прогнозирам второто. На американския континент в началото на XXI век не може да оцелее диктатура, в която не се зачитат човешките права и която държи под ключ над 300 политически затворници – между които 48 младежи, събирали подписи за референдум, 23 журналисти, писали статии срещу режима, 18 библиотекари за това, че давали забранени книги на читатели. Смъртта на Фидел Кастро ще постави началото на редица икономически и политически промени, подобни на произтеклите в Европа. Ето и причините:

Първо, лидерството на Кастро не може да се завещае. Той е вожд, който еднолично упражнява власт почти половин столетие. Макар че неговата идеология е комунизмът, антропологически Кастро е замесен от същото тесто като Франциско Франко в Испания и Рафаел Трохильо в Доминиканската република – на авторитарния военен. Този вид власт, базирана на съчетание от страх и респект, не може да се унаследява. Наистина Раул, братът на Кастро, бе избран за негов наследник. Но на 75 години възрастта му е утежняващо обстоятелство, както и алкохолизмът и липсата на харизма. С две думи, той просто не може да генерира лоялност, както брат му умееше. По всяка вероятност Раул просто ще играе преходна роля между комунистическата диктатура и демокрацията.

На второ място, кубинците разбират, че създадената от Кастро система се е провалила. Всекидневно им се налага да се примиряват с констатацията, че комунизмът е довел всички основни материални проблеми на Куба до отчаяно положение. Храната, жилищата, питейната вода, транспортът, електричеството, комуникациите и дрехите са все нужди, които не могат да бъдат компенсирани от широкообхватните, но твърде сиромашки системи на обществено образование и здравеопазване. Парадоксално е, но дори постиженията на революцията водят до изобличаване на режима. Фактът, че Кастро разполага с относително образовано население, разпалва общественото желание за промяна и недоволството от една система, която държи огромното мнозинство от кубинците в мизерия. Армията от инженери, лекари, техници и учители, принудени да живеят без ни най-малка надежда за подобрение, в голяма степен биха искали да оставят егалитарния колективизъм. Тези образовани и отчаяни кубинци ще се опитват да прокарат реформи в комунистическите институции и дори извън тях.

На трето място, Куба трябва в крайна сметка да се изправи пред историята. Страната не може да продължава да съществува като анахронична колективистична комунистическа диктатура в един свят, в който марксизмът е напълно дискредитиран. Куба е част от западната цивилизация, както от Латинска Америка, и няма смисъл управниците да държат страната изолирана от нейните съседи, от нейните корени и от естественото й развитие. В края на краищата диктатурите в Латинска Америка – както левите (като Веласко Алварадо в Перу), така и десните (Аугусто Пиночет и военните режими в Аржентина, Бразилия и Уругвай), бяха до една заместени от правителства, легитимирани от гласа на избирателите.

На последно място, реформистите знаят, че промените са не само възможни, но и необходими. Кубинските политически лидери, особено по-младите, от поколението след Фидел Кастро и брат му Раул, разбират, че не са герои в приказка за романтични подвизи, а функционери в една абсурдна система, от която бягат всички, които могат. Заедно с това, след като са наблюдавали случилото се в Източна Европа, те си дават сметка, че има живот след комунизма; морално и материално са мотивирани да подпомагат промените. Моята прогноза е за мирна промяна, основана на споразумение между реформаторите на режима и демократите от опозицията както на самия остров, така и извън него.


Бъдещето на Куба е сега
От Игнасио Рамоне

Тези, които твърдят, че след Фидел Куба ще поеме по пътя на Източна Европа, упорито отказват да видят онова, което е вече пред очите им – президентът Фидел Кастро не е на работното си място от края на миналия юли, т.е. от седем месеца сме в епохата “след Фидел”. И въпреки това нищо не се е случило. Режимът не се е срутил, дългоочакваните народни протести не са изригнали. Системата демонстрира, че може да работи нормално при тези условия и че държавните институции издържат шока от оттеглянето на Фидел.

Макар че сегашното положение настъпи вследствие постепенното западане на здравето на Фидел, то послужи като генерална репетиция за времето, когато Фидел вече няма да е жив. Засега репетицията е успешна, което доказва, че коментаторите като вас, които сравняват Куба с Унгария, просто не са прави.

За разлика от Унгария основните реформи в Куба не са резултат от външни идеи, налагани от чужди войски, нахлули в страната върху съветски танкове. Вместо това те бяха следствие от едно народно движение, което обедини надеждите на селяни, работници и дори служители от дребната градска буржоазия. Това движение се възползва и от желанието за истинска национална независимост (възпрепятствана от американската интервенция през 1898 година), и от стремежа да се сложи край на унизителната расова дискриминация. То продължава да се радва на подкрепата на мнозинството от гражданите. Смъртта на Кастро няма да унищожи едно движение, което се е формирало столетия. Да се пренебрегне националния му характер означава да не се забележат някои от най-важните измерения на режима. И да не се осъзнае защо 15 години след разпадането на Съветския съюз кубинската система продължава да съществува.

В годините след Кастро Куба, разбира се, ще се влияе от външните събития. Колосът на север ще се погрижи за това. Забележете предложението на администрацията на Буш да се определи някой, който да води “прехода в Куба”, като че ли страната е някакъв колониален протекторат. Предложението е шокиращо дори за някои хора от опозицията. САЩ очевидно са решени да поддържат сбъркани отношения с Куба. Те продължават да налагат ембарго, което, освен че кара кубинците да страдат, допълнително легитимира пред останалия свят режима, срещу който е насочено. Позицията на Вашингтон е толкова ирационална, че дори администрацията на Буш признава, че ембаргото няма да бъде прекратено, докато Фидел или брат му Раул са още начело. Което означава, че ембаргото не зависи от това какъв политически режим управлява Куба, а се свежда до две личности. Това дава представа за степента на неврозата, диктуваща политиката на САЩ срещу Куба.

Макар че САЩ едва ли скоро ще променят закостенялата си кубинска политика, други латиноамерикански страни с нескрит ентусиазъм признават достиженията и предимствата на кубинската система. Общият неуспех на неолибералните модели, които бяха проповядвани през 90-те години в Латинска Америка, вля нова свежест в образа на Куба като социален модел. Никой не може да отрече успехите на страната в образованието, здравеопазването, спорта и медицината. Тези успехи отново превръщат Куба в модел за онеправданите в Латинска Америка. Стратегията на Вашингтон за изолиране на Куба в американското полукълбо се провали. Всъщност Куба никога не е била така обичана от своите съседи, както днес. Нестор Киршнер в Аржентина, Луис Игнасио Лула да Силва в Бразилия, Ево Моралес в Боливия, Уго Чавес във Венецуела и Даниел Ортега в Никарагуа – всички те публично изразяват уважението си към Фидел Кастро и солидарността си с Куба. Много от тях възприемат кубински решения за някои от своите социални проблеми. Това наследство без съмнение ще надживее Фидел Кастро.

Вие не обръщате внимание и на реформите, предприети от управлението на Кастро, включително отварянето на страната за чуждестранните инвестиции, частичната дерегулация на външната търговия и декриминализирането на притежанието на чужда валута, съживяването на туризма и т.н. Още по-важен е фактът, че режимът разнообрази външнотърговските отношения на страната, като подписа споразумения с Аржентина, Бразилия, Китай, Венецуела и Виетнам. Резултатът? През последните десет години средногодишният растеж на кубинския БВП е около 5% - един от най-високите в Латинска Америка. През 2005 година например страната има икономически растеж от 11.8% (включително стойността на социалните услуги), като и за 2006 година се очаква подобен ръст.

За пръв път в своята история страната не зависи от един-единствен партньор, както в миналото е зависела от Испания, САЩ или Съветския съюз. Тя е по-независима от всякога. При подобно рядко и трудно извоювано постижение кубинците едва ли ще пожелаят да сменят курса.


Кубинците са бедни и поробени
Карлос Алберто Монтанер отговаря

Всеки, който познава кубинската история, знае, че Фидел поведе революцията срещу президента Фулхенсио Батиста, за да възстанови гражданските свободи и конституцията от 1940 година, а не да създава комунистическа диктатура по съветски модел. Причината комунизмът все още да не се е срутил в Куба, както и в Северна Корея, е абсолютната репресия в страната. Този вид репресия е свързан изцяло с един умиращ човек. Когато той си отиде, ще си отиде и голяма част от страха, който режимът му бе втълпявал на хората.

Въпреки политическите си различия всички човешки същества споделят еднакви надежди: предпочитат свободата пред потисничеството, човешките права пред тиранията, мира пред войната и се стремят към подобряване на условията на живот за себе си и своите семейства. Този принцип е толкова верен за Унгария, колкото и за Куба. Кубинците се стремят към същите промени, за които потиснатите народи винаги са се борили. И когато смъртта на Фидел Кастро им даде възможност да извършат тези промени, те ще го направят.

Погледнете фактите. В електронната страница cubaarchive.com кубинският икономист Армандо Лаго и неговият асистент Мария Верлау публикуват баланс, който обяснява защо режимът на Кастро е принудил 2 милиона кубинци (и техните наследници) да емигрират. При режима на Кастро са били извършени 5700 екзекуции, 1200 убийства без съд и присъда, 77 800 са умрели или безследно изчезнали в опит да напуснат Куба по море, а 11 700 кубинци са загинали в международни мисии, повечето от тях по време на петнадесетте години война в Етиопия и Ангола. Кастро ще бъде запомнен с кръвопролитията и несправедливостите, а не с латиноамериканската солидарност и реформи.

Обвинявате САЩ тяхното ембарго за материалните проблеми на кубинците. Но анализът ви пренебрегва разрушителното влияние на колективизма и липсата на икономически свободи – а не на САЩ, върху страните от съветския блок, което и доведе до техния провал. Що се отнася до статистиката за икономическия растеж на Куба, тя е доста подозрителна. Официалните кубински данни за икономическите и социалните постижения на Кастро имат толкова лоша репутация, че Икономическата мисия за Латинска Америка и Карибския басейн реши да не ги взема под влияние при разработването на собствената си статистика за действителните параметри на положението в Куба. А идеята, че страната днес е по-независима от всякога, е комична, като се вземе предвид, че голяма част от цитираното от вас икономическо развитие се дължи на двата милиарда долара венецуелски субсидии годишно.

Още когато революцията на Кастро започна, той пропагандираше, че всички икономически проблеми на страната се коренят в американската експлоатация на острова. След това обаче той започна да твърди, че проблемите се дължат на това, че Вашингтон не го експлоатира. Кое от двете е вярно? Друг любопитен парадокс е, че режимът на Кастро яростно отхвърля подкрепяната от САЩ Свободна търговска зона на Америките, като в същото време настоява за премахване на ембаргото, за да може свободно да търгува със САЩ. Но извън тези противоречия истината е, че САЩ са забележителен търговски партньор на Куба. Всяка година САЩ продават на Куба земеделски продукти на стойност 350 милиона долара, разрешават парични преводи, равняващи се на около 1 милиард долара годишно (или половината от износа на острова) и нещо повече – дават визи за постоянно пребиваване на около 20 хиляди кубинци годишно, като по този начин облекчават сериозните социални напрежения, които иначе би преживявала кубинската държава. Освен това САЩ вече се приготвят за края на санкциите, след като Куба тръгне по пътя на демокрацията. Това не е поведение на неумолим враг.


Постигнатото от Кастро е достойно за завист
Инасио Рамоне отговаря

Дори и Фидел Кастро да беше такъв потисник, какъвто вие го изкарвате, историята ни дава изобилни примери за недоволни хора, които се възправят срещу репресията. От бивша Източна Германия до Полша, Унгария, Чехословакия, та чак до Китай – ако трябва да цитираме няколко случая на бунт срещу авторитарния комунизъм, хората са успявали да окажат съпротива на потисничеството. В Куба на Фидел Кастро обаче липсват сериозни бунтове. Нищо в Куба не подсказва, че когато Кастро бъде отнесен от болестите си, хората внезапно ще се надигнат срещу социализма.

Трябва да спрете да разглеждате Куба през идеологическата си призма и да нагласявате фактите според някаква предварително избрана схема. Време е да спорим като зрели хора. Вашата статистика, в която се смесват хората, убити в предишната война (1956 – 1959 година), с бройките на тези, които желаят да емигрират, повечето поради икономически причини, не показва нищо. Преувеличенията обезсмислят твърденията.

Нито една сериозна организация не е обвинила Куба, между впрочем от 2001 година е сила мораториум върху смъртните присъди, за извършването на екзекуции без съд и присъда, изчезвания или дори за физически изтезания на задържани. Това не може да се каже за САЩ и за тяхната петгодишна “война срещу тероризма”. От тези три вида престъпления нито едно не съществува в Куба. Напротив, в известна степен кубинският режим е застъпник на живота. Той успя ад увеличи продължителността на живота и да намали детската смъртност в страната. Както твърди Никълъс Кристоф от “Ню Йорк Таймс” в статия от 12 януари 2005 година: “Ако САЩ имаха детска смъртност като кубинската, това би спасило 2122 американски бебета годишно.”

Тези успехи формират едно впечатляващо наследство на Фидел Кастро, което дори и принадлежащите към опозицията кубинци не биха желали да изгубят и към каквото се стремят повечето от латиноамериканците, които се оставиха да бъдат увлечени от популистки лидери. Кубинците се радват на пълна заетост, а всеки гражданин има правото на три яденета на ден – нещо, все още непостигнато от Лула в Бразилия.

Кастро обаче няма да бъде запомнен единствено като застъпник на най-бедните и слаби граждани. След 100 години историите ще отдават на Кастро заслугата за изграждането на единна нация със силна идентичност, дори и след столетие и половина елитарни изкушения на белите кубинци да се присламчат към САЩ от страх от многобройното и репресирано черно население. Историците ще помнят Кастро правилно – като основополагаща фигура в историята на неговата страна.


Краят на една тъжна глава
Карлос Алберто Монтанер отговаря

Как може да говорите за липса на сериозни бунтове? Не по-зле от мен знаете, че всъщност имаше народна съпротива срещу въдворяването на комунистическа диктатура. През 60-те години хиляди селяни въстанаха в планините на Ескамбрей и бяха смазани от режима на Кастро. Броят на политическите затворници от първите две десетилетия на режима се определя на 90 000, като дори самото правителство признава 20 000 политически затворници.

Освен това цифрово изражение на “човешката цена на революцията” всеки, който желае да се запознае с жестокостите на комунистическите репресии в Куба, може да прочете в 137-те доклади и комюникета на “Амнести Интернешънъл” или пък за документираните насилия в многобройните доклади на “Хюман райтс уоч”. Най-широко отразеното престъпление от ерата на Кастро досега е преднамереното потопяване на влекача “13 март” със 72 бегълци на борда, наредено на 13 юли 1994 година. От удавените 41 души 10 са деца.

Кастро няма да бъде запомнен като светла личност и застъпник на човешките права. Кубинците ще си спомнят неговата епоха с чувство на тъга. Неговото наследство е подробен каталог за това как не трябва да се управлява. Трябва да имаме различни политически партии, а не само една догматична, закостеняла, онеправдаваща хората, заблудена партия. Трябва да уважаваме човешките права.

Трябва да се доверяваме на демократичния начин на управление, върховенството на закона, на пазара и на частната собственост, както правят най-проспериращите и щастливи народи по земята. Трябва да толерираме и уважаваме религиозните малцинства и хомосексуалистите, като завинаги изоставим “актовете на отхвърляне” или погромите срещу хората, които са различни от нас. Трябва завинаги да премахнем апартейда, който не позволява на кубинците да посещават хотелите, ресторантите и плажовете, отредени само за чужденците. Трябва да живеем в мир, да изоставим международния авантюризъм, който коства толкова много кръв в Африка, както и сред вдъхновените от Кастро партизански групи по половината планета. След неговата смърт трябва да се стремим, накратко казано, да бъдем нормална, мирна и модерна нация, а не налудничав революционен проект, целящ да промени историята на света.


Да видим истината
Инасио Рамоне отговаря

След като говорим за отявлени нарушения на човешките права, защо не започнем със защитата, която САЩ осигуряват в Маями на двама заклети терористи – кубинските емигранти Луис Посада Карилес и Орландо Бош, които са обвинени във взривяването на кубински граждански самолет на 6 октомври 1976 година, при което загинаха 73 души? Този акт още не е осъден от онези в Маями, които продължават да подхранват старата си омраза срещу Куба. Те не са протестирали и срещу убийството на 3000 кубински жертви на терористични действия, финансирани и направлявани от САЩ. Дали това не е двоен стандарт – осъждане на “лошия” (като на “Ал Каида”) и приемане на “добрия” (антикубинския) тероризъм?

Ако сте загрижен за човешките права, как тогава можете да отричате, че именно Куба – една малка страна, предоставя най-много медицинска помощ на десетки бедни страни по целия свят? Над 30 000 кубински лекари работят безвъзмездно в повече от 30 държави. За да спазят тази пропорция, САЩ би трябвало да пратят 900 хиляди лекари в третия свят. Да вземем само “Чудодейната мисия”, която позволява да се правят операции на катаракт на бедни хора във Венецуела, Боливия и Централна Америка и е върнала зрението на над 150 хиляди души. Да си в състояние да виждаш децата си и природните картини на собствената си страна – това не е ли фундаментално човешко право? Куба не приема то да бъде отказано на милиони бедни хора.

Срамно е, че докато гледате към миналото, изливайки разгорещени упреци, вие не виждате истината за случващото се днес в Куба, не сте в състояние да разтълкувате трайността на социалистическия й строй.


Куба либре
Карлос Алберто Монтанер отговаря

Винаги има интелектуалци, които са готови да оправдават престъпления. Така беше със Сталин и Франко, така ще бъде и с Кастро. В морален смисъл това е неразбираемо – да обичаш екзекуторите и да мразиш жертвите. Как може кубинската държава да изповядва солидарност с латиноамериканските си съседи, а в същото време да не спазва човешките права в собствения заден двор? Несъвместими ли са солидарността и демокрацията? Да оценяваме половинвековна некомпетентна и уродлива диктатура по предоставяните от нея операции на катаракта прилича на основния фашистки аргумент, често използван от поддръжниците на Франко – диктатурата му била добра, защото испанците можели да ядат по три пъти на ден. Такъв беше и аргументът на южноафриканските расисти – апартейдът бил добър, защото черните в страната не били толкова бедни, колкото тези в съседните страни. Диктатурата на Кастро била добра, както разбираме сега, защото изпращала лекари в третия свят.

Не – всички диктатури, както и всички форми на тероризъм са възмутителни. Не забравяйте, че Кастро идва на власт, като използва партизанска и терористична тактика (жителите на Хавана си спомнят много добре “нощта на стоте бомби” през 1958 година), но по-сериозен е фактът, че островът е използван като платформа на наркотрафиканти, включително колумбийската група ФАРК (Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia – Революционни въоръжени сили на Колумбия, бел.пр.). Дали тези интелектуалци искат режим като кубинския да властва във Франция? Предполагам, че не. И ако не го искат във Франция или за себе си, защо тогава желаят той да съществува при нас, кубинците? Нямаме ли и ние право на свобода и демокрация? Но въпреки това печално съучастничество ще дойде ден и политическите затворници ще бъдат освободени, ще се проведат многопартийни избори и ще започне материалното и моралното възстановяване на едно изкуствено обедняло общество, жестоко тероризирано с репресии и съсипано от сталински тоталитаризъм. След Кастро Куба ще бъде свободна.


Вива Фидел!
Инасио Рамоне отговаря

Видните интелектуалци винаги са били на страната на тормозените от арогантността на могъщите опоненти на Фидел-Кастрова Куба. Да си настроен срещу Куба и в полза на САЩ, чиято администрация е изобличавана за сериозни нарушения (изтезания на затворници, отвличане на мирни граждани, които след това биват затваряни без съд и присъда в тайни затвори, убийство на заподозрени и създаване на затвор в залива Гуантанамо в Куба напълно извън закона), осъждани от уважавани хора, представляващи съвестта на света, не е подходящо поведение дори и за полуинформиран гражданин.

Това дори не е въпрос на интелектуална позиция. За да си интелектуалец, трябва да го заслужиш. Първата стъпка е да се информираш и да не споменаваш южноафриканския апартейд, пренебрегвайки факта, че той се срути едва когато неговите елитни части бяха разгромени през декември 1986 година в Кутио Куанавале, т.нар Сталинград на апартейда, и то не американски, а от кубински войски. Това накара Нелсън Мандела, икона на нашето време, да заяви, че революцията на Фидел Кастро “е източник на вдъхновение за всички обичащи свободата хора”. И той, както и много кубинци, които ще скърбят след смъртта на своя лидер, имаше навика да възкликва: “Да живее другарят Фидел Кастро!”

 

* Карлос Алберто Монтанер е журналист, чийто статии се публикуват в Европа, Латинска Америка и САЩ. Инасио Рамоне е редактор на в. “Льп монд дипломатик” в Париж


Статията е публикувана във
Foreign Policy - България
,
февруари/март 2007