Media Times Review    Google   
___









мастило
 април - май 2007

Тайната юлска вечер

Калин Василев

I.

Това беше странна вечер – странни хора, странни душици, бели думи с черни помисли, малки чашки с голям алкохол, мръсни чаши – чисто опиянение. Думите изхождаха бавно из мързеливите ни усти. Някъде танцуваше малка призрачна периферия.

Беше юли, хубав юли. Миришеше на живот, свежо, ярко и многоцветно. Можех да видя образи докато предизвиквах обонянието си. И нощ. Лъкатушеше към 2:00, времето вървеше към този час като малък спокоен кораб в равнодушно море. Може би навън имаше доста будни птици. Навярно брачният им сезон....

Пердето, неумело закриващо прозореца, потрепваше при всяка наша по-високо изречена дума. Врязваха се в него и го огъваха нежно по ръбовете. На полюлея бяха закачени различни цветни крушки. Аз бях облян в лилаво, тихо масивно, на едри струи, чувствах се като на бал с маски. Моята беше лилава. Някъде по краищата на ръцете ми лилавото свършваше и започваше друга приказка – зелено. Именно онова зелено, което срещате вечер, когато, в сънищата си, четете приказки за елфи на неродените си деца. Именно. Често нарушавах моята цветна граница, за да досегна това зелено.

Стаята под цветохвърлящия полюлей не беше голяма. Макар да събираше доста цветове, в нея нямаше повече от 7-8 души. Всеки говореше тихо, мълчаливо, на себе си, за останалите го правеше с очите си или най-много с вежди. Момичетата не можеха да кажат нищо особено, защото имаха малки неуважителни проскубани вежди. Една от тях дори беше закрила неумело избодената си вежда с лепенка анкерпласт. Лош момент в паметта на челото й. Помня, че тъкмо на нея смигнах, знаейки, че тя не може да ми отвърне от страх да не размърда лепнката. Да не би малкото лепещо парче да не се покатери някъде по-нагоре, от това което му е отредено. Тя беше в бордо. За дрехите й не съм сигурен. Бордото беше много настоятелно. Мисля, че пиеше, освен онова, неясното, в малката си чаша, и някакъв вишнев сок. Имаше нервни ръце. Измежду останалите, които бяхаме уморено излегнати по столовете, пода и тавана тя стоеше най-свежа, ръцете й, особено добре изваяните й китки, бяха много живи, изключително изящни, като малки тропически лиани. Отместваха се тактично, периодично, следваха своята логика. Тънка логика, тънки ръце, тънък кръст, тънки вежди. И една нескопосана лепенка. Нещо като Пиф и Еркюл. Наздраве – за френската анимация. Имаше нещо почти юбилейно в нея и това бе възрастта й. Деветнайсет (“мига от пролетта ще останат в твоето сърце”). Много условно, много евентуално.

Имаше малки малсинови очи, потопени в порцеланово бели околозенични пространства. Толкова чисто бяло, че дори приканваше да се рисува върху него. Престъпно хубави очи. Усещах как се прокрадваха към мен в мига, в който моите се отместваха от нейното тяло. Моите и нейните очи все още не се застъпваха. Усещах, знаех и исках очите й да хлътват в мен, така както завесата потъваше в стаята под полъха на вятъра. Разбирах, че въздухът е пропит от неудобството, което предизвиквах у нея.

Токът премигна за няколко секунди и в тишината чух някой да прошепва любимата си нощна песничка. Аз просто съм станал, откъснал съм се от лилавата си мъглявания, протегнал съм ръка към деветнайсет годишната условност и тя без възражание се е оставила на любопитството й към мен. Минали сме през дългия коридор като малка пробягваща светлина през топъл тунел. (Зеленото вече не ме интересуваше, полюлеят чертаеше грешно объркани меридиани. Аз напуснах своя и доскоснах тропическите лиани в топли китки.) Излязохме навън. Юлската вечер все още можеше да ни скрие, както това правеше за нас и угасналата светлина.

Не ме попита нищо, вървеше зад мен, не чувах стъпките й. Но усещах как лекият вятър плисва косите й далеч в нощта. Дълбоко назад, като забравени вълни. Имаше бърз пулс. Видях как засмука устните си, но раменете й бяха изправени, блестящо успоредни едни на други. Имаше горда осанка като на скъпо и екзотично животно. Не извърна глава към звездите, които осветяваха почукването на токчето й по мокрия асфалт. Острите стрелки присветваха бързо и плитко режеха твърдата повърхност между стаята и колата. Нощният хлад я обгръщаше като чужда пелерина. Главата й отхвърляше всичко надвиснало над нея, освен мен. Очите ми, те вече рисуваха.

Ключът прещрака глухо и вратата се отвори подканващо. Тя влезе първа в колата. Седеше неуверено, загледана в тайният път, който я очакваше. Застанах до нея. Тя леко потръпна, не беше нощният хлад заспал в колата. Постави едната си ръка върху другата, нещо заключваше. Може би сърцето си.

Машината изръмжа недоволно ала тръгна точно по плановете на случайноста. Оная случайност, дето постави мен в лилавото, нея в бордото, същата, която изгаси тока, постави ръката ми върху нейната, нея в колата ми.

Пътя беше гладък като кожата й. Тя мълчеше, защото бях разбрал това, а тя не бе ми забранила.

Улиците криволичеха, виеха се мудно като заспали мисли. Или като пушек от наргиле. Нямаше думи в колата. От време тя се изправяше от седалката си и ме поглеждаше. Малката й смешна вежда на източеното й лице, също. Изящно издърпаната назад коса, белите ръце. Бързият й пулс затихваше примиращо, изпращаше тревожно сладки сигнали на вибрация към мен. Аз ги приемах, заключвах ги в себе си и се наслаждавах на периферното си зрение, в което беше поставена тя. Може би се питаше какво прави в колата ми. Може би страдаше, за това, че не е господар на ситуацията. Че ме е гледала толкова дълго, че се е почувствала слаба.

Нищо от това нямаше значение. Щом беше до мен, в едни мисли като моите.

Колата пое към крайбрежието, отляво бяха скалите, а отдясно водата. Тя лежеше спокойна и смирена на няколко десетки метри надолу. Пътят вече беше умерен и плавен напълно приел нашето присъствие. Някъде в далечината се прокрадваше неспокойна светлина. Вероятно изгревът щеше да дойде след час.

Увереността ми застана срещу мен. Отпусна ме. Сънливостта, алкохола, сладостта, че тя е до мен отслабиха погледа ми. Магичната светлина в далечината хипнотизира уморените ми очи. Тя се отпусна меко назад и понечи да постави дланта си върху моята. Бордото досигна отново лилавият цвят. Светкавица от скрит ток изви ръката ми в неспокоен проблясък. Воланът се изви рязко и непобедимо. Колата се откъсна от движението си успоредно на осевата линия и потърси утеха в страничните ограждения...

Мантинелата беше срязана. По-дяволите мръсниците – бяха я срязали в основата й и тя ни прие като очаквани гости през открехната порта. Не ми пука, наистина не ми пука за тях. Сега, тук, в мен, до нея нямаше тревога. Всичко беше невероятно бързо. Колата се понесе напред волна като перце, ала движението на живота се забави за секунда, стотна, може би, и аз се възползвах, за да се обърна към нея. Тя ме гледаше уплашена като скорошна жена и спокойна като малко заспиващо дете. При друга ситуация бих се влюбил в този поглед, но сега нямах време да направя нищо друго освен точно това. Изпънах шия към нея и чух плясъка на колата, която напук на бавното време вече бе достиганала повърхността на морето. Ние се врязахме в най-страшния си сън. Дълбоко и тихо. Достигнах спящата й кожа едновременно със звука, който чуваш щом пуснеш душа в банята. Стъклата все още издържаха на напора на водата отвън.

- Мога ли....тези устни? – попитах с очите си, в които беше запечатан най-смелия й лик.

Стъклата експлоадираха навътре. Водата шурна и скоро щеше да ни прегърне в своята задушаваща прегръдка.

- Да – кротко кимна тя и отпусна главата си като бъдещ удавник.

Отворих устните си и запуших нейния писък.

Надолу...отивахме двама. Затворих очи и потънах в пътуването си към нея.

II.

Бялата стая не беше като онази другата. Тук бялото беше много по – настойчиво. Предимно, изцяло и напълно всичко беше бяло. Бялото е много пораженчески цвят, видиш ли някъде бяло да знаеш, че следва загуба и примирение. Червеното е битка, противопоставяне и следване на себе си. Лилавото е някаква илюзия. Черното е бягство. Твоето бягство, което се чете по дрехите на твои близки. Зеленото е цветът на тревата, няма друго по-добро въплъщение на този цвят в друга материя. Други цветове не виждах, тези бяха напълно достатъчни. Замислете се и ще раберете.

Стената до мен изглеждаше крива и с няколко градуса повече от логичното клонеше към мен. Нагоре, там където се съединяваше с отвесния таван беше неприятно напукана. Имаше цепнатина, през която можех да си представя как се разлагат старите тухли зад мазилката. По тавана бяха разпиляни тънки жълти ивици в невероятни дъги. Те се пресичаха със сенките от стрелките на стенния часовник, които запрашваха напук на всякаква физична логика право нагоре. Двете смесвайки се образуваха скучна сиво-жълта решетка над мен. От която все още не можех да избягам. Ръцете ми бяха долепени до белите чаршафи прошнорувани с безброй системи. Преди няколко часа ми беше указано да не мърдам, да не говоря бързо, за да не се разтройвам, да не мисля за храна и да не смятам наум. Може би лекарите бяха луди – в стаята бях сам, тъй, че нямаше с кого да говоря, било то бързо или бавно, нямах никакво желание да мърдам, камо ли да смятам, а от няколко дни не бях ял, тъй че ми се гадеше. Нищо, от това, което ме съветваха да не правя не ме блазнеше. Не ми бяха забранили само да напускам болницата. Дали да не опитам ?

В следобедите не искам да напускам. Не желая да напускам мястото където се намирам. Така е винаги. Независимо къде, откога, с кого. В следобедите се привързвам, някакси се напасвам към мястото, сгушвам се в него, замижавам и с постепенното разширяване на зениците си вече можех да разбера дали е време за напускане или оставане. Но никога в следобедите. Особено като този. Загледан бях в няколкото мънички мравки пропълзяващи изпод напуканата мазилка. Разхожадаха се като невзрачни склеротични бабички в парк. Търсейки хубавото си бяло пуделче, което никога не са имали. Лутаха се мудно в различни посоки, но и двете. Спираха се за малко, пак се връщаха назад и така изминаха серизно мравешко разстояние, а единствената им полза от разходката е, че успяха да пренесат няколко трохи останали самотни по перваза от някой нехаен посетител. Веднага мога да се досетя предисторията на тези трохи, които скоро ще нахранят седемнайсет хиляди мравки. Бил е мъж, към 182см, не особено умен. Дошъл е на свиждане на свой колега след работа. Това са трохи от студена закуска. Да кажем бюрек. Купен е студен в 17:45, краен, невкусен, точно в колегиален стил. Болният е отишъл до тоалетна и преди да се усети нашият приятел се е загледал в отиващите си слънчеви очи, приближил се е до прозореца и е излапал донесената закуска. По-късно се е усетил, че от доста време зяпа навън, засрамил се е и е подал облажената си ръка на колегата. Здрависване. Тихо изпсуване наум и след няколко минути си тръгва малко гузен.

И все пак тези трохи ще нахранят сума ти мравешки народ и моята необременена със сериозна мисъл фантазия.

В двора на болницата имаше малко симпатично кафене. В северната му част, гърбом на входа й. Ако се обърнех срещу тялото на болницата почти можех да се откъсна от усещането, че се намирам на подобно място. Слънцето свободно разтилаше безплътните си ръце върху свръхдългата ми коса. От нея тя допълнително изсветляваше. Един глупак ме попита дали се изрусявам на кичури. Само му кимнах и понечих да изгоря краката му с кафето си. Тук обичах да седя сам. Надявах се, че скоро ще мога да си върна спомените. Мислех си, че една нирвана, малко хубаво кафе, лятното слънце и песента на птиците, заедно с шума от далечни коли може да ми помогне. Или пък днешният вестник събрал шарената сянка разрязана от бризентовото покритие над мен ще спомогнат. Топлите плочки, френските кифли, безгрижието, зеленият цвят на тревата. Уви, засега не. Имах разсъдък, налице бяха познанията ми по икономика, история, помнех спортни събития, рожденната си дата, номера на обувките, вкуса на пилешката супа, но нямах никакви лични спомени. За няколкото посещения от идването ми в съзнание насам още не можех да приема, нито да запомня лицата на родителите си. Чужди ми се страхуваха описанията им за моя роден дом. Говореха ми за моето куче, за филмите, които обичам, храната, която харесвам. Опитаха се дори да ми подскажат музиката, която съм слушал, но тук нещо се пропука - имахме противоречия. Изпълнителите не бяха същите. Както и да е, нямаше как да знаят всичко за сина си. Странно ми се стори най-вече това, че все още живея при родителите си. От раждането ми бяха изминали симпатичните 27 години.

След седмица напусках болницата. Дробовете ми щяли вече напълно да се възстановили от разкъсванията, рамото ми вече не ме болеше. Превръзката щеше да остане, но нямаше проблем да го лекувам у дома. Ах, какво е това затъмнение нищо не помня. Нито как съм преминал през мантинелата, нито как съм карал извън града, падането, потъването, водата, изваждането секунди преди смъртта. Не помня и болката в рамото при изваждането ми през вратата. Голям късмет съм извадил с оцеляването, ако ситуацията може да се приеме за късмет. И още по-странно нямам усещането, че мога да карам кола. Представям си, че сядам в автомобил, а нямам никакви рефлекси какво трябва да сторя, за да я подкарам. Истинско затъмнение.

Казват ми, че осем дни съм бил в кома, преди тях съм катастрофирал в морето, при потъването си надолу съм имал щастието да бъда забелязан от малко корабче рибари. Имали са смелостта да последват колата и да ме извадят от плиткото дъно, при измъкването ми през вратата главата ми се е ударила силно в рамката й, а може това да се е случило и при удара на колата във водната повърхност. Това няма особено значение – останал ми е шока и загубата на паметта.

С един старец лежащ до мен обичах да споря в следобедите. Някак убива чувството на самота. Да спориш. За неща, от които нищо не разбираш. Аз обичах историята макар да имах семпли понания, доста семпли, а пък старчето имаше твърде семпла памет. Аз му разказвах за римляните, а той за участието си във втората световна война. Един глухоням слушател между нас би се учудил, че за нас това бе една и съща тема, а в нея римляни, сърби и немци се биеха рамо до рамо. Старчето имаше невероятно въображение, което скришом ме разсмиваше, една и съща случка я разправяше по девет различни начина, с безброй различни участници. Когато беше словоохотлив губех желание да гледам телевизия, забележех ли, че е буден нехайно споменавах някое място, което бях чувал от него за разположение на войски. “Белград”. Кодът беше зададен. Намествах се по-удобно, за да не затормозявам рамото си и се заслушвах.

- Сърбите, синко, се биеха с голямо сърце. Не ги обичам защото са ни съседи, защото са по-умни и повече от нас са страдали през историята, но имат големи сърца...

Тук сред скуката, белите стени и очакването по-скоро да оздравееш се научих да поевтинявам времето, да търся малозначителни неща, които да привличат вниманието ми, да виждам малките неща. Да им слагам въображаеми имена и да ги карам да се заиграват с мисълта ми. Едва ли всичко това си заслужаваше, но поне времето минаваше. А с него, надявах се, щяха да дойдат отговорите.

Последният ден бях сам. Истински сам. Събудих се рано, приготвих багажа си, размених някои леки любезности с медицинския персонал и акуратно си оправих леглото като войник, който напуска лазарета. Знаех в колко часа да очаквам родителите си и затова половин час по-рано зачаках на една бяла пейка. Гълъбово бяла. Гърбът ми гледаше входа на болницата, багажът ми се събираше в един бял вързоп, стоещ спокоен в ръцете ми. Вътре беше бялото ми бельо и част от неясно колко бялата ми душа. Небето беше ярко синьо, имаше лек вятър, не усещах жегата, очите ми не бяха сухи. Не търсех марани. Не бях гладен, не предполагах, че съм наблюдаван (от колата на баща си). Едва ли можех да предположа колко малко неща наистина знаех за себе си.

Спряли са колата на няколко метра встрани от входа и майка ми е свалила прозорчето, за да може безпрепятствено да впери изучаващи очи в мен.

Къде са всичките ми спомени? Какво да очаквам от тук насетне – няколко десетки непознати приятели? Всички познанства отново. Един неочаквано нов свят. Може би всичко започваше от този следобяд.

Добре е да го запомнех. Това май го умея.

Пред дома ми забелязах късо рижаво куче с лигава уста и влажни впити в мен очи. То сякаш знаеше, че аз не го помня и затова не се суетеше около мен като стар приятел. Не въртеше опашка, не се търкаляше по гръб, не очакваше лакомство. Затова пък само ме помириса, надуши лекарствата вдън стомаха и кръвта ми и почти се отрече от мен.

Домът ми беше къща. Странна къща, по американски, дървена, с ниска зелена трева. До късно вечер стените й се огряваха от слънцето, имаше малка веранда от която можеше да се прокарва маркуч и в горещите нощи да се полива тревата. На гърба на къщата имаше стар баскетболен кош. Вдигнах вежда, след това и другата. И толкоз.

За две години се приучих да смятам всичко около мен за мое, мое по рождение. Най-трудно бе да свикна с лицето си, да го съпоставям с вещите наоколо, с мислите дали всичко е наред. Презапознах се с приятелите си. Те имаха не много истори за мен, отпреди. Кучето ме обикна, а аз храната на майка ми. Започнах работа в града. Често се разхождах из него мъчейки се да си внуша някакви спомени. Страшно беше това празно пространство зад гърба ми. Не си сигурен кога да поздравиш човек. Коя улица след коя следва. Хора, с които се здрависваш без да си поставил имената им преди това в паметта си. Но с времето понаучих нещата, които съствляваха минимума, от който да започна да трупам бъдещето си. Беше тихо, но дълбоко изграждане.

Незнанието оставя едно несигурно чувство, примесено понякога с тревожно очакване, затова пък лошите вести не те оставят да се тревожиш. Те те обгръщат. Засмукват сетивата ти и ти оставят онези, с които можеш да продължиш да страдаш. Мисля, че ме разбрахте.

Ново събуждане..

Малко след тези две години разбрах това, което подозирах. Те не бяха моето семейство. Мъжът и жената, в чийто дом живеех бяха изгубили сина си две нощи преди да се събудя от комата. Починал е при нещастен случай. Издъхнал в болница в съседен град. Същевременно аз съм открит без документи и когато са ме откарали в болницата не са могли да уведомят никакви мои близки. Навързали са се няколко обстоятелства, за да се стигне до тук. Докаран съм в безсъзнание, събудил съм се без абсолютни никакви спомени и същевременно са се появили тези двамата близо до мен. Мъжът се лекувал от бъбреци, през няколко стаи от моята. Когато научили, че в близка стая е докарано момче с неустановена самоличност и без памет бързо се снабдили с фалшиви документи за мен и се представили убедително за мои родители. Планът им е успял. До този момент обаче.

Събрах малко от багажа си, взех кучето си и най-новите спомени и заминах. Обратно на залеза и нерационалното поведение.

Имах два етапа зад гърба си, отатък залязващото слънце – преди комата, събуждането ми в болницата и сегашното ми заминаване. И с всеки етап всичко ми изглеждаше още по-непознато и лъжовно.

Имаше само един сигурен начин – да изпълзя като мравка. Тихо, невидимо, нагоре по първата бяла стена, която прегради пътя ми.

Залезът отмина. Продължих сам.

III.

Кошмар, разбра мозъкът и стрелна главата ми вертикално нагоре през тъмнината. В най-високата точка от издигането очите ми машинално се отвориха и диво се опулиха в сгъстилия се като истанбулска боза мрак. Лицето ми беше добре омазано в потта си, а една вена на гърлото ми бясно туптеше. Беше здраво издута като червей, който скоро щеше да ражда. Невероятно бърз пулс от над сто удара в минута изтласкваше прекалено много кръв из тялото ми. Усетих сърцето си посредством вакуумно засмукване да се изтласква към гърлото ми. Там се настани удобно, замлъкна за секунда и сетне започна да отброява като камбана печални ритми в мозъка ми. Безсилно се отпуснах назад към дюшека безтегловно като спускане с бънджи. Отпуснатото ми тяло дълбоко се вряза в меката постеля, изпръхна малко прах и едно всеобщо повдигане на всички завивки ниско над тялото ми ме покриха. Дюшекът едва не ме загърна в себе си. Две секунди отпускане без да мога да поема въздух... три, четири... седем....

Инхалатора. По-бързо... осемнайсет, къде съм го оставил... ставам от леглото отстранявайки цялата мрежа от завивки, трийсет и две, пускам лампата, в цялата стая е неописуема бъркотия, забелязвам, че уредбата все още тихо работи... петдесет и едно... усещам как почервенявам, кожата на лицето ми се подува... КЪДЕ Е ШИБАНИЯТ ИНХАЛАТОР! ..

Бързо! В следващата стая.... крушката изгаря с палването на ключа... шейсет секунди.... усещам как се задушавам.... къде, къде беше, аха в кухнята там имам резервни крушки. Тичам, вихрушка, очите ми ще изхвръкнат, усещам писъци в мозъка си, а не мога да издам звук. Целият кислород в света няма знчение за мен, щом като не мога и един атом от него да си поема. Без инхалатора. Успявам, сменям крушката в цялата тъмнина и безредица в апартамента ми. Някой от тъпите ми приятели го е преместил. Ако умра ще го напиша на вратата – заради вас е, мръсни копелета, преместили сте ми инхалатора.

Браво – светна. Виждам всички боклуци, които няма да ми потрябват повече ако не намеря един от тях, поставени чинно на местата им, но инхалатора не, седемдесет и четири. Имам още три минути максимум и това е финала, много глупава работа. Усещам все по-силно опитите на очите ми да изхвръкнат от орбитите си, устните ми изтръпнаха. Премятам възглавниците на дивана, обръщам фотоьла, измитам всички чаши от секцията. Ръцете ми са неудържими като вятърни мелници, по испански безполезно. Лудост, едва издържам.... невероятно е усещането. Цялата ми глава пищи неистово, а не мога да издам звук. Шкафовете. Отварям ги до един. Никъде го няма. Паника.

Отново кухнята. ПАНИКА. Рафтове, чинии, хладилника, под масата, килима.... сто трийсет и осем. Задушаването е скоро. Обратно в спалнята. Рязко обръщам всички завивки на земята, нищо не изпадна от тях, не е и тук. Нощните шкафчета, нищо – един милион безполезни неща. Гардероба, хаосът вече рови вместо мен, аз просто наблюдавах къде паниката може да се сети да надникне. Зад печката...... сто седемдесет и четири и две стотни....

В банята не бях погледнал още. Бързо, летя по коридора, вратата почти излетя от пантите си и дръжката й се заби в огледалото. То нещастно се свлече по плочките. Козметичните рафтове. И тук нищо. Всичко ли ще свърши толкова нелепо. Тъжен седнах на тоалетната чиния. От очите ми капеха сухи сълзи. Каква проклета вечер ще ме съсипе. На снощният купон някой е преместил инхалатора за астмата ми. Когато ме обвземе някоя силна емоция изгубвам въздух и не мога да си го върна обратно без него. Някой го е преместил... къде го е сложил глупакът. Едва ли знае в каква ситуация ме поставя.

Огледах се в огледалото за бръснене. Лицето ми беше придобило неестествено червен цвят. Ужасът предстоеше. Нямах време за никакви реакции. Главата ми отмаляваше. Двеста и двайсет и две....КЪДЕ, КЪДЕ, къде е. Огледалото мълчеше шумно като мен. Посочваше ескалиращо плашещият ми вид и аз хипнотично се взирах в бясната вена на гърлото ми.

да, да, да

Там е! Помня думите на майка си. “Запомни оставям го на малкото столче в коридора, до огледалото. Последният път го беше оставил върху хладилника. Не мога вечно да обръщам внимание на дреболиите ти”.

Изхвръкнах от банята и плонжирах към малкото столче. Обичам малките столчета. Ще си взема за брачен партньор малко столче. Там е, разбира се. Мигом го нахлупих на челюстта си. Блаженни няколко вдишвания. Екстазът е невероятен. Малкото ми завръщане. Паниката изтля като въглен полят с кофа лед. Удоволствието е неописуемо. Напомня ми първата вълна еуфория, която идва с малките таблетки “xtasy”....

Просто не можех да се откажа от нехайното си отношение към това къде се намира инхалатора. Всяко подобно намиране е истинско усещане за живот. Това е друг вид руска рулетка.

Онези дето я играят не ги разбирам, а те сигурно мен. Често ми се случва и засега оцелявам.

А какъв беше онзи кошмар, не помня, жалко за огледалото. Както се казва, някои няма да оцелеят.

IV.

Изминаха няколко симпатични минути тъй както си седях на пода в коридора всред парчетата от счупеното стъкло. Дишах през инхалатора и се заглеждах в малките стъкълца. Лицето ми се разделяше по границите на счупеното огледало като плашещ пъзел. Но пъзелът беше нареден, макар и парчетата да не бяха поставени добре. Но там си бях аз.

Затворих очи и разбрах, че вече не трябва да се шегувам с инхалатора. Този път беше наистина страшно. Уплахата още не беше напусналата тялото ми.

Оставих бъркотията и се упътих към леглото. Не беше топло. Не беше подредено. Но беше моето.

Телефонен звън. Кой ли може да е посреднощ?

- Да – провлачено запитвам.

- Добра нощ – тих шептящ глас на млада жена. – спиш ли?

- Зависи кой пита – отвърнах с мисълта, че гласът не ми е познат, но пък нямах нищо против да се запозная с нея ако е толкова привлекателна както гласа си.

- Намери ли го?

- Кое?!? – защото тази Тя знае, че е имало “търсене” преди минути.

- Оо, тъй лесно ли забрави. “Запомни оставям го на малкото столче в коридора, до огледалото.”

В тази секунда чух хиляди детски гласове да пищят в мозъка си. Вената на гърлото ми започна пак да се уголемява. Коя е тази дето знае, за инхалатора. И то точно тази дето го е преместила. Спомних си гласа й. Разбира се, че не го беше преместила майка ми, нали се преместих от псевдородителите си преди седмица. Това е момиче от купона снощи, но коя. Дали...

- Още ли си там. Чувам само тежкото ти дишане – приятният глас отсреща вече ме стряскаше.

- Припомни ми коя си.

- Не помниш ли лицето ми..... – пауза няколко секунди, тя очевидно вадеше от спомените си някакви далечни, болезнени спомени – устните ми, онзи апратамент преди две години и половина, колата ти.... падането.

Откъслечни спомени, почти толкова мои, колкото и чуждо внушение започнаха да се изливат върху ми. Като малки парливи насекоми, като хапещи мравки се стичаха от главата ми надолу. Думите й предизвикаха цветове в мисълта ми. Проблясващо токче, кола...нейните устни, водата, падането. Гласът й не помнех, дали сме приказвали преди?

- Помня някакви отрязъци, какво се е случило. Ти знаеш ли нещо.

- Хах, чух че си изгубил паметта си, но не повярвах. Не ме потърси дали съм жива. Просто изчезна.

- Не знам коя си. Очевидно знаеш нещо за мен и смяташ да спекулираш със спомените ми, в нито един, от които не съм сигурен.

- В онази злополучна нощ не беше сам в колата..... тут...тут...тут

Да! Съвсем ясно си припомних, че до мен седеше момиче. Изгубих контрол над колата и тя излетя от пътя. Някъде сме паднали, в какво се разбихме...мисли...мисли!! Защо са скрили от мен, че там е имало още един човек.... шибнах телефонната слушлка в пода.

Четири минути тишина. Седем секунди и няколко стотни.

Звън. Дълъг, настоятелен. Женска ръка настойчиво звънеше на вратата. Това не го знаех. Чиста интуиция. Лице, отварям, това беше нейното лице, сякаш същото стоеше пред мен. Неподвластно на времето. Лилаво. Ново събуждане.

Устните й се отвориха и запушиха моя писък.

Надолу...отивахме двама. Затворих очи и се отдадох на пътуването си към нея.


     Онази юлска вечер щеше да ме следва до гроб.
     Лилаво, зелено, бордо ( и няколко мравки)

През времето, в което оставих устните ни да се разпознават девет процента от мен останаха да мислят как тя бе успяла да ме намери. Или разпознае когато ме е намерила. И търсила ли ме е въобще.Останалото не искаше въпроси. И това никога не касаеше повече от девет процента...