Media Times Review    Google   
___









перспективи
 април 2007

ЕЛЕМЕНТИ НА ФАСАДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

III. ПРИНЦИПИТЕ НА ДЕМОКРАЦИЯТА В "ЕВРОПЕЙСКА БЪЛГАРИЯ"

От МОМЧИЛ БАДЖАКОВ


Как основните принципи на демокрацията се отразяват върху условията за развитието на демократичен режим? До голяма степен днес е по-лесно да се каже какво не е демокрация, отколкото какво тя е. Демокрацията за нас е станала толкова общо приемлива, че нейният смисъл до голяма степен се е размил.

На първо място е необходимо да се направи разграничение между политическа, социална, икономическа и духовна демокрация. На второ място дали под демокрация се разбира участие в управлението или начин за предпазване на управляваните от управляващите. На трето място за каква историческа форма на демокрация става дума, дали за атинската демокрация съществувала преди новата ера или за съвременната либерална демокрация. На четвърто място неясен остава въпросът за степента на противоположността между демократичния и диктаторски форми на управление. За да отговорим на тези въпроси трябва да разгледаме принципите на демокрацията през дългия исторически път, който тя е изминала.

Измерването на равнището на модерната демокрация става по общоприети критерии. Затова е необходимо да се съпоставят демократичните принципи с тяхното реално приложение на практика - доколко и как те са реализирани в живота на съответната страна. Съпоставяйки принципите на демокрацията с реалната политическа практика в България позволява да разкрием доколко са прави респондентите, които смятат, че в България демокрацията е или формална, или само в някои отношения, или пък е просто фасада зад която се прави нещо твърде различно…

Принцип на мнозинството

Съобразно етимологията, този принцип означава, че всички решения се вземат чрез гласуване като се зачита и приема единствено волята на мнозинството. Принципът на мнозинството се отнася преди всички до начина на вземане на решения. Оформянето на политическото мнозинство означава легитимност на следваната политика. Образно казано мнозинството винаги има право дори решението, което е взето с мнозинство да е било неправилно.

Принципът на мнозинството е фундаментален принцип на всяка демокрация, но той е толкова фундаментален, че при определени условия може да доведе демокрацията до нейната противоположност. Това означава не просто вземане на погрешни решения, но и завземане на властта на мнозинството от едно малцинство. Това означава, че този принцип сам по себе си е недостатъчен, че той не винаги работи в полза на демокрацията.

Още Токвил забелязва, че дори в САЩ в първата половина на 19 век, където по онова време съществува най-широка политическа демокрация се достига до т.нар. "диктатура на мнозинството”. Той се изразява в абсолютизирането на волята на мнозинството, до извода, че "мнозинството е винаги право" (или казано по български "народът" (т.е. пак мнозинството) никога не греши!") и следователно останалите в малцинство граждани са по принцип "грешници", които следва едва ли не да се покаят. Още в древната атинска демокрация приложението на така разбраният принцип на мнозинството е довел до съдебното отравяне на Сократ, само защото мнението на мъдреца не е съвпадало с мнението на властващата посредственост, избрана от мнозинството атински граждани. А по времето на Токвил в далечния американски запад мнозинството граждани по извънсъдебен път е решавало съдбата на някое малцинство - било то индианско племе или на банда конекрадци.

Следователно принципът на мнозинството следва да се допълни с принципа за защита правата на малцинството. Едно мнозинство е демократично само тогава, когато са защитени и гарантирани правата на малцинството. В политиката това се изразява във възможността едно политическо малцинство по мирен и демократичен път да се превърне в политическо мнозинство и обратното – мнозинството по мирен път да предаде властта и да се превърне в малцинство. Това е огромно завоевание на цивилизацията, когато смяната във властта е престанала да се осъществява чрез кръв и насилие, с насилствено ликвидиране на предишното политическо мнозинство, а чрез мирни и демократични средства.

Принципът на мнозинството има и друг смисъл, който се изразява във факта, че политическото мнозинство може и често е реално, социално малцинство. Например политическата власт може да е в ръцете на мнозинство, което се е формирало при участие на по-малко от половината от населението в изборите. От друга страна властта на мнозинството при съответни социални условия може да се узурпира от политическата фракция, която директно осъществява политическата власт от името на мнозинството и по този начин социалното мнозинство да се лиши от възможността да влияе върху решенията на своите избранници.

Исторически демокрацията се е развивала в условията на т.нар. цензови ограничения - имуществен, образователен, полов, възрастов, по местоживеене и други, които са лишавали големи социални групи от избирателни права. А това директно е водило политическото мнозинство да бъде фактическо социално малцинство. В съвременните условия, когато повечето от тези ограничения са снети проблемът остава, тъй като властта не може да се упражнява директно от всички, които са гласували за нея.

Политическият плурализъм при фасадна демокрация

Принципът на политическия плурализъм (понякога отъждествяван с принципа на многопартииността) е възможен тогава, когато са възникнали модерните политически партии. Този принцип е бил непознат за древната демокрация, защото там не е имало политически партии в съвременния смисъл, защото демокрацията се е основавала на стихиино участие в управлението, а не е била организиран институционален процес.

Принципът на плурализма означава многообразие, не само на политическите партии но и на политическите мнения. В политиката следва да бъде представено цялата палитра от обществени мнения, ценности, интереси, идеи, възгледи, вярвания. Това означава, че дори да господства волята на политическото мнозинство, то всички други политически воли имат възможност да бъдат изразявани и представяни.

Принципът на плурализмът възниква в модерната епоха заедно с възникване на буржоазната демокрация. Буржоазна означава гражданска, това е демокрация на гражданското общество. Именно многообразието в гражданското /буржоазно/ общество позволява социалната демокрация да се превърне в политическа.

Политическият плурализъм е немислим и без идеологически плурализъм, който трябва да замени монопола на една партия и идеология.

Принципът на многопартийността не означава, че колкото партиите в една държава са повече, толкова повече се изразяват многообразните обществени интереси. Възможно е да има много партии, но те всичките да изразяват интересите на една социална група.

Това се наблюдава именно при "фасадната демокрация" - у гражданите, които се готвят да участват в парламентарни, местни или президентски избори се утвърждава убеждението, че фактически няма за кого да гласуват, че практически нямат избор, че макар формално да има плурализъм, те нямат или са загубили доверието на всички политически фракции и всеки път след участие в изборите отново и отново се чувстват излъгани…

В условията на българската фасадна демокрация е видно как пълният идеологически плурализъм, който се осъществява чрез "напълно свободните" обществени и частни медии се е изродил в пълна всепозволеност, медиите не носят никаква отговорност за това което разпространяват. Знаменателно е откровението известната писателка - емигрант след промените Свобода Бъчварова, която в телевизионен филм споделя, че когато слуша и чете българските медии може само да плаче, поразена от ширещата се в тях бездуховност, аморалност и цинизъм.

В България държавният идеологически монопол бе заменен с фалшив обществен, практически частен идеологически монопол. Който е много по-страшен от държавния монопол. Той се проявява и в електронните и особено в областта на печатните медии. Този монопол изразява чужди, небългарски и антибългарски интереси, не само защото принадлежи на чужди граждани или институции, а защото работещите за него български "босове" са най-често проносирани медийни маниполатори, служители на "бившата" държавна сигурност - която беше просто филиал на КГБ в България, като агент "Бор", агент "Димитър", агент "Бреза", агент "Липа", Андрей - Кънчовските мутро-социолози и още знайни и незнайни герои на посткомунистическия грабеж и слугинаж… (Вж. анализа на Александър Кьосев, Медийната върхушка у нас е една от най-вредните)

Разделение на властите

Разделението на властите е третият основен принцип на демокрацията, който също е бил непознат за древността. Формулиран е от Джон Лок и Шарл Монтескьо като принцип с цел преодоляване за деспотизма. Неговата същност е да предотврати злоупотребите с властта. В модерното време законодателят /парламента/ изпълнителната власт/ министерски съвет/ и съдебната власт не следва да бъдат съсредоточени в един властови център, а следва да бъдат отделени една от друга за да се сдържат и уравновесяват.

Критиката към този принцип на демокрацията се състои във въпроса как това разделение на властите ще бъде ефективно, ако и трите се контролират от една и съща социална група. В съвременното общество са възникнали и други контратежести против възможно всесилие на държавната власт - свободните избори, медии, неправителствени организации, групи за натиск, зя влияние и т.н.

Разделението на властите представлява много особен принцип, който изисква трите основни власти в държавата да се сдържат и уравновесяват една с друга. Ако разделението на властите, обаче е направено по такъв начин, че те не се сдържат и уравновесяват, а противопоставят и конкурират една с друга, тогава очевидно не може да става дума за функционираща, а за фасадна демокрация.

Българския пример с т.нар. войни между институциите, говори достатъчно красноречиво за реалното равнище на разделение на властите. Това от своя страна води до появата на анархия или аномия - властите са противопоставени, институциите не функционират и това води до беззаконие. Аномията означава такова състояние на масовото обществено съзнание, при което старите норми и закони не функционират, а новите или още не са създадени или са създадени, но не се спазват.

 Зад фасадата на Закона

Четвъртият принцип на демокрацията е принципът на законността . Той е основен интегрален принцип, защото означава не само наличие на определени закони, но и тяхното спазване. Демокрацията освен всичките права и свободи, които предоставя, означава и ред. Именно законността означава този ред, който интегрира обществото.

Принципът на законността има няколко измерения.

На първо място е необходимостта създадените закони да бъдат ефективни за да могат да се спазват. Защитата на законността е задача на т.нар. право-охранителни органи (полиция, следствие, прокуратура, съд). Те следва да действат в една посока, между органите на изпълнителната власт и органите на съдебната власт следва да съществува взаимодействие, а не противопоставяне. Ако това се случи, прости законност не може да съществува. Законите следва да се спазват, дори независимо от това дали са добри или лоши. Още древните римляни са казали - "Лош закон, но закон".

Но може ли лошият закон да бъде безпристрастен? И защо при нашата демокрация за толкова години се създават закони, които е необходимо да се ремонтират по няколко пъти?

Второ измерение на законността е равенството пред закона. Демокрациите се характеризират с равенство на всички граждани пред закона, при тях не е възможно да е в сила сентенцията на Оруел за тоталитарната "демокрация": “всички са равни, но някои са по-равни от другите”. Равенството пред закона е фундаментален принцип на съвременната либерална демокрация, защото разкрива онова измерение, в което единствено е възможно да се постигне реално равенство между хората. Това е т.н. формално равенство. Формалното равенство фактически изравнява пред закона неравни по качества и различни по природа хора. Желанието да се постигне фактическо равенство, означава демокрацията от формален принцип да се превърне във фактически уравнител на различните и с неравни качества и възможности хора. Това означава демокрацията да надскочи себе си, да се превърне от формално правен принцип в икономически преди всичко уравнител, при което тя ще се лиши от собственото си предназначение. Демокрацията по принцип не може да нахрани гладните, каквото предлагат някои идеологии. Но тя може да създаде равни условия за всички, за да съумеят да приложат своите възможности по най-подходящия начин в сферата, за която са призвани.

Трето измерение на законността е нейната всеобхватност - тя трябва да засяга всички и да достига до всички пори на обществото. Това означава, че законът достига до всички - независимо дали са на власт или не.

Какви са примерите само от последните две-три години? Първото нещо, което правят законно избраните е да нарушат законите, включително тези, които те сами току що са си гласували в парламента! Това у нас в последните пет години стана практика.

Необяснимо е как в Европейския съюз влиза страна, в която срещу вътрешния министър са били заведени и прекратени след като става депутат и после министър цели три дела - за корупция, за хулиганство и за престъпления по служба. Как е възможно самият министър на правосъдието не просто да е бил съден, но дори и осъден!!! от критикуваната "слаба съдебна система" и при това да не се изпълнява присъдата срещу него, вероятно защото е избран първо за министър на вътрешните работи и после за министър на правосъдието! И как е възможно бившият главен прокурор да има забрана да посещава САЩ поради криминалната дейност на негови близки роднини, заради вероятното му сътрудничество с филиала на КГБ в София и "класифицираната " за нас българите, но не и за нашите съюзници от САЩ и Европейския съюз информация, че заместници на Филчев, а вероятно и самият той са участници в гангстерски групировки!!!

При тези факти за каква законност и "консолидирана" демокрация можем да говорим?  

Политическо равенство при фасадната демокрация?

Политическото равенство е следващият основополагащ принцип на демокрацията, защото означава равенство на всички не просто и не само пред закона, а много по-широко. Но означава ли равенството предоставяне на равни възможности или равни услови? За да отговорим на този въпрос трябва да имаме предвид четири възможности равенства:

а) юридическо, б) социално, в) равенство на възможностите и г) икономическо. (Вж. Дж. Сартори, Теория на демокрацията, т.1)

Равенството носи идеята за равностойност на хората. В същото време то е двулико - асоциира се както с еднаквостта така и със справедливостта. Справедливо е всички да са равни. Юридическото равенство означва спазване на формалния принцип. Например правото на всеобщо и равно избирателно право. Социалното равенство може да бъде разбрано или като равенство, при което имотните и класови различия не носят привилегии или като равенство в социалното положение.

Модерната либерална демокрация се разбира най-вече като равенство на възможностите т.е. всички трябва да имат равни възможности и никой не трябва да има привилегии. Второто разбиране предполага изравняване на хората по всички направления. Тогава хората стават по-скоро еднакви, отколкото равни. Това се нарича уравновиловка, характерна за тоталитарния социализъм. Хората са икономически равни, но равни в своята бедност. Третото измерение на равенството – равенството във възможностите от своя страна има две измерения: а) равен достъп и б) равен старт.

Равния достъп означава хората да имат еднаква възможност за равни постижения. Равните възможности като равен старт означават равна отправна точка, т.е. равни начални условия за равен достъп до възможности.

Последното, икономическото равенство означава еднаквост в богатство за всички, а това предполага държавна собственост върху цялото богатство.

Дълго време либералната демокрация пренебрегва въпроса за икономическото равенство с аргумента, че демокрацията е само формален принцип и в икономически смисъл, тя е нещо различно от това, което тя е в политически смисъл. Проблемът е, че политическото равенство като формален принцип не може да не държи сметка за съществуващите икономически неравенства.

Проблемът за изравняване условията на живот може да се реши по законов и демократичен път като се създаде система за относително справедливо преразпределение на богатството, с други думи приблизително еднакви начални условия, но без привилегии и потискане на личната инициатива!

Фасада, 1991. Judy Rifka

Колко ни е политическата свобда и за какво тя ни служи?

Политическата свобода е шестият основен принцип на демокрацията, който според лорд Актън е най-трудно осъществим. Като философско понятие свободата заема голямо място особено при нейното съотнасяне с проблема за властта. Най-известното определение на свободата е липсата на ограничения, това е т.нар. негативно определение, негативна свобода от ограничения, подтисничество и т.н. Много по-трудно е определянето на т.нар. позитивна свобода, т.е. свободата да направиш нещо - свобода на труда, на творчеството и съзиданието.

Свободата означава и свобода на възможностите, което от своя страна се изразява във възможност да се направи нещо и второ като власт да се направи нещо. В първия случай свободата е позволение, а във втория - способност. Определени видове свобода са тези свързани с освобождение на хората в една или друга сфера – например на словото, печата, организациите и т.н. Освен това свободата може да бъде вътрешна и външна. Например Езоп, външно е бил роб, но вътрешно е бил по-свободен от своите господари.

Политическата свобода се интересува от нещо много ясно. Новото време го определя като защитна свобода. В политическия смисъл свободата означава най-вече защита от произвола на властта. Както казва Джовани Сартори, смисълът на политическата свобода се разбира най-добре от тези, които вече са преживели несвободата, защото могат да сравняват.

Разглеждането на свободата само като свобода срещу властта е ограничено разбиране. Политическата свобода трябва да бъде и позитивна. Въпросът за отношението за свобода и свободи тук се свързва с идеята за правата, естествените права и свободи на човека и гражданина. От Просвещението насам, това са поредица от позитивни възможности за реализация на гражданина, както индивидуално, така и чрез социалните роли, които той "играе" в своята общност - например на съпруг, баща, творец на материални или духовни блага, в семейството, приятелския кръг, махалата, енорията и т.н... Във философски смисъл свободния човек има онтологическо право да бъде такъв.

След промените от 1989 г. насам се достигна до друг парадокс – хората имат политически права и свободи, но мнозинството от тях влошиха р язко жизненото си равнище. Възможно е да се постави въпросът, дали хората ще предпочитат да бъдат “несвободни, но сити” или да са “свободни, но гладни”. Отговорът на този въпрос не е лесен. Ш ироки слоеве в българското общество са готови днес с лека ръка да пожертват духовната си и политическа свобода и да се оставят на “силната ръка” на държавата или едноличен диктатор да ги “нахрани”, както беше при социализма. Без да си дават сметка, че сиренето е безплатно само в капана за мишки…

  Има ли справедливост за всички?

С праведливостта е морален принцип , но в същото време уравновесява реалното противоречие, което съществува между два основни принципи на демокрацията, а именно равенството и свободата. Да бъде един човек свободен, не означава, че той ще бъде равен с останалите, напротив свободата създава условие за нарастване на неравенството, нейното наличие показва колко различни и неравни са хората. При тоталитаризма имахме икономическо “равенство”, но в “бедността”, което “естествено” се допълваше с политическо “равенство”, но в " безправието”. До това доведе марксистко-ленинското искане за "фактическо равенство" и "фактическа демокрация"…

Принципът на справедливостта естествено допълва и преодолява противоречието между равенството и свободата. Именно справедливостта като принцип на демокрацията позволява да се намери мярата между противоречивите принципи на политическата свобода и политическото равенство. Справедливото третиране на всичко от закона означава невъзможност за юридическа дискриминация на стоящите по-ниско в социалната йерархия слоеве – най-вече на бедните и необразованите. От друга страна привилегиите нарушават справедливостта и често стимулират тези качества, поради които бедните са бедни, а необразованите са останили необразовани.

Например законът може да гарантира правото на труд на всеки. Но когато някой не желае да се труди и поради това живее в бедност за това не е виновна демокрацията. Справедливостта изисква гъвкаво отношение на закона към различните социални групи. По-слабите следва умерено да се подпомагат без да се привелигироват, докато по-богатите следва да бъдат заставени да бъдат социално по-чувствителни.

  Публичността в условията на фасадна демокрация?

Публичността е основен принцип на демокрацията дори в Античността, но най-вече в Новото време. В древността публичността се изразява по примитивен начин. В условията на антична демокрация всичко е било “прозрачно”. В новото време публичноста означава открито изповядване на различни политически или религиозни позиции, свободно дебатиране на различни мнения, възможност на гражданите да контролират държавните органи.

В съвременното либерално-демократично общество основно е разбирането, че демокрацията има смисъл за гражданите, а не за държавата. По същия начин политическата свобода е преди всичко свобода от произвола на държавата. Публичността е съвсем не маловажен признак за демократичност, доказателство за това е начина по-който рухнаха комунистическите режими в Източна Европа. Те започнаха да се разпадат дори само при появата на минимална гласност (т.е. разрешена от властта публичност), което се оказа достатъчно, за да започне разпада на цялата тоталитарна система.

Публичността означава правото на различни мнения да съществуват – а това е начало на политиката в истинския смисъл на думата, защото ако в тоталитарната държава има политика, до нея обикновените "граждани", т.е. поданици въобще не се докосваха. Господстващият комунистически "елит" или по точно класа на номенклатурата нямаше нужда от публичност, понеже неговата власт беше по принцип извън закона и легалното функциониране на държавните институции.

Състоянието на българската публичност прояви странна метаморфоза след 2001 г. Ако дотогава съществуваше (понякога остър) политически дебат, имаше възможност и понякога яростно се критикуваха както грешките на правителството, така и неговата проевропейска и проатлантическа политика, след 2001 г. на практика започна процес на връщане назад, започна откат от демократичните реформи. Демократичната десница бе разбита, на власт дойде "първият популизъм" (с подкрепата на БСП и ДПС) започна отново, както през 1993 г. по времето на правителството на Беров, реставрационен процес, връщане на старите номенклатурни муцуни, мутрокрацията отново стана недосегаема, рязко нарастна ролята на организираната престъпност (за сравнение - за периода на управление на Иван Костов от 1997г. до 2001 г. - бяха извършени общо 6 знакови мафиотски убийства - по времето на правителството на НДСВ и ДПС от 2001 до 2005г. убийствата на много по-знакови мафиотски фигури бяха общо 64!, т.е. единадесет пъти повече!!!)

Потвърди се отново като че ли идеята на Хънтингтън за вълновото развитие на демократичния процес. У нас ясно се очертаха двете големи демократични върни - през 1989-1992 и през 1996-1997. Последвани от две контра-вълни - 1993-1995 и от 2001 до 2006 г. Въпросът е ще дойде ли и кога третата вълна на демокрацията и дали няма да я подменят с популизъм…

Имаме ли право на политически Избор?

"If elections changed anything, they would be forbidden"

Неотменен елемент на демокрацията - изборността означава, че в държавата е необходима периодично провеждане на избори за органите на властта. Всички избори - президентски, парламентарни или местни трябва да бъдат свободни и демократични (и честни, по възможност!). Разбира се по отношение на последното много трудно може да се каже, че всички избори са били честни, поради естественото неравенство между партиите, които разполагат с достатъчно финансови средства, с електронните и печатни медии и тези, които не разполагат с тях. Любопитно е, че у нас всяка партия, която пада от власт (с изключение на бившата комунистическа партия) вече не разполага със средства, за да финансира своята идеологическа и партийна дейност. Това говори не само за слаба или недооценена медийна политика на съответната партия, колкото за една ограничена, ненапълно установена, нестабилна фасадна демокрация - демокрация преди всичко за властимащите.

Липсата на правила, особено що се отнася за финансиране на дейността на политическите партии е следващ ключов елемент от разбирането на демокрацията като право на избор. Не може този избор да прозрачен, ако финансирането е нелегитимно, ако финансовите източници за основните партии е един и същ и ако партийните програми са започнали да си приличат като две капки вода.

През годините на преход бавно, но непрекъснато спада доверието в изборния процес .

Това не предизвиква изненада, след като знаем, че доверието в изборите е пряко следствие от доверието в демократичните институции, в партиите и в политиците.

година

1991
1992
1994
1995
1996
1997
1999
2001
2003
2006
Да (в%)
66
60
51
42
38
37
23
23
14
11

Следователно за 15 години вярата, че изборите значат нещо е намаляла цели шестпъти!!!

Илюстрация на този процес е и ясната тенденция от първите демократични избори през 1990 г. насам към намаление на процента на участващите в изборите :

Избори

1990
1991
1992
1994
1996
1997
2001
2005
2006
Негласували (в%)
9
16
25
25
38
38
33
54
60

Любопитно е да проследим колко хора са гласували (на втори тур) за български президент - избор, който поради своя мажоритарен характер е привличал винаги досега най-много гласоподаватели - съответно през 1992, 1996, 2001 и 2006 г. Макар общото число на избиратели да станало малко по-високо за 14 години гласувалите на мажоритарни президентски избри са намалели повече от два пъти!

Брой на гласувалите за президент на (втори тур):

Избори
1992 1996 2001 2006
Гласували (в хил.)
5100
3800 3400 2400

Според Антоний Гълъбов на последните президентски избори огромната част - над 4.5 млн. от българските граждани са показали, че не смятат, че изборите определят начина, по който се управляват общите ни дела и затова не участват в изборите. "Това е много дълбока криза в механизма на представителната демокрация , който неминуемо ни изправя пред много сериозния въпрос как да бъде консолидирана демократична подкрепа".

Гаратирана ли е българската демокрация?

Следващият момент, който се изисква за всяка една демокрация е тя да може да се защитава по някакъв начин. Често се забравя, че демокрацията е не само състояние на гражданското общество, но че тя също е държава, също е власт, а това означава, че в нея е съсредоточена легитимната принуда. Демокрацията изисква търпимост към мнението на малцинството, защото то може да се окаже право. В същото време тя е власт на мнозинството и с това малцинството трябва да се съобразява, дори когато се чувства право. Не случайно Уинстън Чърчал е казал, че демокрацията е най-лошата форма на управление, но по-добра в света още не е измислена.

Гаранция за демокрацията е реализацията на всички изброени нейни принципи. Но най-голяма гаранция е това, че демокрацията създава чувство за сигурност и спокойствие на гражданите.

Създава ли днешната демокрация чувство за сигурност и спокойствие?

"Демокрацията е душевното спокойствие на гражданите…" - така накратко определя демокрацията Монтескьо още преди два века и половина..

Това определение е много важно и съществено. Демокрацията, когато не е фалшива и фасадна създава у гражданите чувство на сигурност и спокойствие, че винаги правата им ще бъдат защитени, че свободният гражданин няма да е под овластения, че демокрацията е за всички, а не само за властимащите.

Създава ли днешната българска демокрация такива чувства - мисля че отговорът на този въпрос е повече от ясен. Примерите са всекидневни и показателни. Не само от нарастващата престъпност (която в сводките на МВР "непрекъснато намалява"), не само в ширещото се насилие - по улиците, в семейството, училището - навсякъде. Не само защото досега не е разкрито нито едно поръчково убийство. А просто, защото животът и спокойствието на гражданите зависят не от самите тях, а от натрапени им неработещи, при това твърде корумпирани институции - не само държавни и политически, а такива, които предопределят целия им живот.

•  Данни от социологически проучвания на различни агенции за периода от 1990 до 2006 г.

•  Статистически данни за Избори: 1990, 1991, 1992, 1994, 1996, 1997, 1999, 2001, 2005, 2006

•  Баджаков, Момчил (2002), Политика, Част Първа: Основи на политиката. Благоевград

•  България и краят на парадигмата на прехода.(2003) Стенограма на дискусията, организирана от редакцията на списание Разум 18.03.2003.

•  Владимиров , Жельо и др. (2000) България след 1997. Ефекта на тунела. С офия

•  Гълъбов, А., Държава или гасударство (2003). Про&Анти Година 13, брой 34 (610)
21 - 27 август 2003 г.

•  Евробарометър 64, 2006:29-30

•  Кабакчиева, П., ( 2006 ) Н овият прагматизъм или за работата и грижата . http://politiki.osf.bg

•  Кабакчиева, П., (2006) Популизмът и страхът от съвременността. Доклад пред Международна конференция "Новият популизъм" София.

•  Кародърс, Томас (2003), Краят на парадигмата на прехода. Разум 2003 №1

•  Костов, Иван. Не искам тази фасадна демокрация и благоденствие за мутрите. В-к "Сега" 13.11.2003

•  Кръстев, Иван (2003). Капанът на политическата безалтернативност. За състоянието на демокрацията на Балканите. Център за либерални стратегии. София

•  Александър Кьосев, Медийната върхушка у нас е една от най-вредните www.mediapool.bg 20 Октомври 2006

•  Мантарова, Анна, Мариана Захариева.(2006) Ценностен профил на българското общество - характер и динамика. Вж. настоящия сборник

•  Минев, Д., Кабакчиева, П. (1996) България и Русия. Висяща демокрация. София

•  Нагласи на гражданското общество за присъединяването на България към ЕС (2005)Социологическо изследване на инициативата "Граждани на Европа", София

•  Сартори, Джовани (1992) Теория на демокрацията т.1. София

•  Е conomist Intelligence Unit (Е IU ) (2006) http://www.economist.com/media/pdf/

•  Freed о m House. Reports (2005)

•  Inglehart, R. (1995) Changing Values. Economic Development and Political Change. Internatonal Social Science Jurnal. XLVII, 379-404

•  Linz J., Stepan A., ( 1996) Problems of Democratic Transitions and Consolidation: Southern Europe , South America and Postcomunist Europe. Baltimore-London

•  O'Donnell, G. (1994). Delegative Democracy. Journal of Democracy, 5, 1, pp. 55-69.

•  World Values Survey ( 2002 )


МОМЧИЛ ДОЙЧЕВ БАДЖАКОВ е доцент по "Теория на политиката" в департамента по Политически науки на Нов български университет. Преподава и в Правно-историческия факултет на Югозападния университет Н.Рилски" Благоевград. Д-р по философия от 1988 г. Член на Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството от тяхното основаване. Бил е говорител на Софийския клуб за демокрация в СДС и заместник-председател на Партията на свободата. Негови са книгите "Политика. Основи на политиката", "България в кръговете на аномията" (в съавторство с Ж. Владимиров, И. Кацарски и Т. Тодоров ) и "България след 1997 г. - ефекта на тунела" (в съавторство с Ж. Владимиров, И. Кацарски и Т. Тодоров )


Още по темата:
"Не само днешният, но и по-раншният исторически опит показва, че демокрацията все още не е изстрадана ценност за повечето българи. Както казва Стоян Михайловски България след своето освобождение от османско владичество не е свободна, а освободена страна, българите не са свободни, а освободени. Културната модернизация на българското общество изостава значително след неговата индустриална и политическа модернизация."

"Хората се отнасят все по-критично към реалностите на българската политика. Демокрация има, но тя или е само формална, неистинска, или е непълна, ограничена само в някои отношения. Ето това е реалният израз на фалша на демокрацията в България, на това, че тя служи за прикритие на съвсем различна политическа практика! "