Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 май 2003

Възходът на етиката във външната политика: достигане на ценностен консенсус

От Лесли Гелб и Джъстин Розентал

Преди забравян днес моралът става водеща сила във външната политика.

Ето какво се случи в рамките на няколко седмици на фронта на "международния морал и ценности": Мадлин Олбрайт даде показания пред Трибунала за военни престъпления в Босна, шефът на Държавния департамент в САЩ каза, че насърчаването на демокрацията е една от най-важните причини за започване на война с Ирак, висш дипломат от правителството на Буш отиде в Хинджанг да проучи как китайците се отнасят към своите мюсюлмански граждани. В медиите тези новини минаха като рутинни и незабележими - нещо, което си струва да бъде отбелязано. Бивш държавен секретар в съдебен процес, свързан с военни престъпления. Демокрация за Ирак. Пекин позволява на американски служител, работещ по въпросите на човешките права, да провери вътрешната му политика. Подобни събития сега се случват редовно и се придружават с малък коментар, без хихикане от страна на "реалистите", както и с малко разногласия.

Нещо много важно се е случило с американската външна политика. И това важно нещо не е забелязано и осмислено. Моралът, ценностите, етиката, универсалните принципи - цялата "пищност" на идеалите в международните отношения, до скоро територия само за проповедници и учени - пуснаха корени в сърцата или най-малко в умовете на хората, правещи американската външна политика. Появи се нов речник в риториката на главните правителствени служители, както от страна на демократите, така и от средите на републиканците. Този речник е свързан с концепции, отхвърляни повече от 100 години като "уилсониански". Риториката идваше под множество форми. Тя бе използвана за защита на действия, свалящи режими, на хуманитарни интервенции, за насърчаване на демокрацията и за борба за човешки права; правата на личността бяха почти винаги в етическия дневен ред.

Това развитие на морализма не може да бъде разглеждано просто като постмодерна версия на "отговорния бял човек", въпреки че се направлява от същите ръце. Тези ценности днес са широко разпространени в различни региони и култури по целия свят. Движенията за демокрация или за справедливост за жертвите на военни престъпления вече не са особености на американския или Западния живот. И въпреки че някои американски външно-политически среди още използват езика на морала, за да скрият традиционната политика на национална сигурност, все пак се забелязва, че тази тенденция е станала нещо повече от "покривало". В миналото, тираните, подкрепяни от Вашингтон, не се притесняваха кой знае колко от възможността за намеси в тяхната вътрешна политика. Сега, дори ако Вашингтон се нуждае от помощта им, диктаторите ще трябва да плащат определена цена, дори и тази цена да е само обществената критика. Проблемите на морала днес са част от американската политика, част от политиката и на много други нации. Моралът рядко е бил управляваща сила във външната политика, но днес, за да получи тази политика подкрепа, както от външния свят, така и в къщи, той е задължителен.

Еволюцията на една идея

Правото за започване и водене на война съществува от зората на човешката история. Древните египтяни и китайският военен стратег от четвърти век преди Христа Сун Цу ни разкриват правилата за това как и защо започват войните и как тези войни трябва да бъдат водени. Свети Августин твърди, че актът на започване на война се нуждае от справедлива кауза, Тома Аквински вярва, че битката се нуждае от върховна суверенна власт и че трябва да бъде водена с добри намерения. През ХVІ век французинът Жан Боден твърди, че войната е необходимо зло и прерогатив на суверена. През седемнадесети век прависта Хуго Гроций, станал свидетел на варварствата извършени през Трийсетгодишната война, пише в защита на цивилните и изрежда методи за поощряване и осигуряване на мира.

Тези и още много други хора са изиграли важна роля за създаването на системата на международното право и свързаният с него международен морал, на който сме свидетели днес. Но дебатите често са оставали в периферията на международната практика и са били свързани повече с проблеми като правата на аристокрацията и суверенната държава, отколкото с универсалните ценности.

Хагските конвенции от края на деветнадесети и началото на двадесети век, предшественици на Женевските конвенции, ни дават "законите на войната", целящи защитата, както на воюващите, така и на не-воюващите, те също така очертават общите правила за третиране на пленниците и ранените. Тези указания помагат по някакъв начин войната да бъде направена по-хуманна, но никога не са били свързвани с етиката на по-големите външно-политически въпроси. А някои от тези въпроси бяха основата за изграждането на транс-националните организации през деветнадесети век. Например, когато квакерите в Британия и Съединените щати се обединиха в движение против робството, а жените от целия свят в защита на своите избирателни права. Но все пак никой лидер от модерния свят, преди Удроу Уилсън, не бе направил и стъпка напред да постави етиката и универсалните принципи в сърцето на националната външна политика.

Уилсън постави правото на национално самоопределяне и демокрация наравно с правата на човека. Трудното възприемане на неговите възгледи обаче, направи последователите му неуверени. Речта на Франклин Рузвелт за Четирите свободи и участието му в създаването на Обединените нации го сближи с висшите идеали на Уилсън, но в същността си Обединените нации останаха далеч по-свързани с политиката на великите сили, отколкото с универсалните принципи.

Вероятно най-смелото потвърждение за усилия насочени към съхраняване на човешките права като универсална ценност дойде с процесите в Нюрнберг, където нацистките ръководители и техните последователи бяха съдени за военни престъпления и "престъпления срещу човечеството." Въпреки това, съдебните процеси бяха възприети като победа на правото и справедливостта, а не като универсален символ на морала.

Студената война не се отличаваше с особена моралност. В нея една порочна система и една далеч по-добра стояха една срещу друга. Когато влезеха в битка, моралът изчезваше. Левите в Съединените щати протестираха за това, което смятаха като американско морално престъпление: подкрепата на диктатори и авторитарни режими. Тези протести не привличаха вниманието и не станаха преобладаваща част от американската политика до президентствата на Ричард Никсън и Джими Картър.

"Realpolitik" на Никсън и Хенри Кисинджър генерира неочаквано враждебни реакции и обвинения в неморалност, както сред републиканците, така и сред демократите. Десните републиканци атакуваха разведряването като примиряване със злата съветска империя. Демократите и малко по-късно техният знаменосец Джими Картър, атакуваха подхода на Кисинджър като противоположен на "американските ценности." Картър направи морала в американската външна политика сърцевина на своята президентска кампания.

Макар че президента Картър промени политиката спрямо редица диктаторски режими - например в Аржентина, Уругвай и Етиопия, той все пак си остави морални вратички за места като Филипините, Иран и Саудитска Арабия. Тези противоречия служеха като примери за неизбежността от политиката на непоследователни действия, която се случва винаги, когато лидерите се опитват да балансират приоритетите на сигурността с етическия дневен ред.

Наследникът му, Роналд Рейгън, продължи етическата реторика на Картър, но измести фокуса на внимание към комунистическите диктаторски режими. Той подпомагаше съпротивата срещу Съветския съюз в Афганистан, Ангола, Камбоджа и Никарагуа. Невъзможността обаче за последователно прилагане на моралните стандарти остана. Дори и да правеше опити да отслаби комунизма, Рейгън бе критикуван за американската подкрепа на десните ескадрони на смъртта в Ел Салвадор, за подкрепата му към "демократично" избраното правителство в Никарагуа, за търговията с оръжие и Библии за заложници с иранските зилоти.

Картър използваше етическата реторика, за да налага с юмруци десните диктаторски режими, Рейгън правеше същото, само че срещу левите. В своята външна политика двамата ловко използваха етиката и ценностите.

Сред демократи и републиканци Картър и Рейгън оставиха зад себе си нещо като консенсус по въпроса, че моралът и ценностите трябва да играят по-голяма роля в американските действия зад граница. След края на Студената война и още повече след като САЩ се оформиха като единствената супер-сила, разминаването между сигурност и етика стана по-малко очевидно, а възможността за постигането на една по-морална външна политика - по-реална.

И сега какво?

Днес споровете за правилно и грешно се водят, както на международната сцена, така и на националната. Защитата на индивидуалните права, подкрепата на правото на закона, спирането на геноцида и останалите подобни цели днес са неотменима част от аргументите във външната политика.

Войната в Ирак показа колко дълбоко и колко разпространена е станала етическата риторика в политиката. Дебатът дали и защо трябва да има война бе натоварен с ценностна реторика: свобода за иракския народ, демокрация, ако не за целия регион, то поне за Ирак, използване на ООН (дори и с неохота) за подкрепа и оправдание на инвазията. Този език често пъти бе използван повече от традиционните реалисти, отколкото от традиционните либерали. Дори ако водената от САЩ война в крайна сметка ще има за резултат усилването на американското влияние в региона, използването на етическата реторика ще остане съществена част в бъдещия дневен ред по сигурността.

Днес ценностите ще бъдат пресмятани почти във всяка една политическа дискусия, в добри и лоши времена, и ще бъдат винаги един усложняващ реалната политика фактор.

От дълго време американците бяха ангажирани в един безрезултатен дебат върху човешките права. Това бе спор между онези, които вярваха, че САЩ трябва да се противопоставят на злото, без значение колко рисковано може да бъде това и тези, които вярваха, че Съединените щати не трябва да се намесват във вътрешните работи на другите страни. Диктаторите използваха това разделение, за да неутрализират американския натиск. Сега по този въпрос и левите, и десните, обединиха силите си и диктаторите трябва да променят политиката си и да се вслушват по-внимателно в американските искания. Лидерите по света не могат да вземат американски пари, да искат защитата на Америка и същевременно да бягат от признаването на американските ценности.

Същевременно хуманната интервенция е вероятно най-драматичния пример за новата сила на морала в международните отношения. Идеята, че държавите могат да нахлуят в суверенната територия на други държави, за да спрат масови кръвопролития (като геноцид, етническо прочистване и други подобни) беше немислима до 90-те години на миналия век. Правото на държавите или на отделни групи в държавите да потискат или убиват гражданско население беше даденост. Но само за няколко години, тази характерна особеност на международната политика бе силно разклатена. ООН одобри интервенции в Босна и Сомалия. НАТО проведе военна кампания в Косово. Организацията на Американските държави даде благословията си за американска интервенция в Хаити. Международната общност бе готова да се намеси с военни сили в Руанда. Помислете само - държавите приеха принципа, че моралът е по-важен от суверенитета.

Но дори и историческият триумф на тази замяна във върховенството - морал над суверенитет, не премахва моралните въпроси, които възникват при провеждането на хуманни интервенции. Кой трябва да бъде опазен? Етиката на избора при този въпрос остава мъглява. Не всеки може да бъде защитен и това се отнася особено за етническите малцинства в големите сили. И кой трябва да поеме товара по възстановяването и укрепването на обществата, разпаднали се под ударите на интервенциите? Цената на подобни акции е зашеметяваща, а броят на кредиторите недостатъчен.

Съществуват и други пречки пред престъпленията срещу човечеството. ООН създаде трибунали за военни престъпления, за да осъдят тези, които организираха зверствата в Югославия и Руанда, а британските власти арестуваха бившия чилийски диктатор Аугусто Пиночет по обвинения за масови екзекуции, мъчения и други престъпления срещу човечеството. Въпреки че това правосъдие не може да възпре всички убийци, някакво правосъдие е все пак за предпочитане, отколкото пълната му липса.

А що се отнася до подкрепата към демокрацията, кой би си представил колко далеч ще стигне американското обвързване с тази цел на международната и вътрешната сцена от времето на първия плясък с криле на Уилсън? Само погледнете отделните единомишленици, които през последните години намериха общо поле за действие: Мортън Халперин и Пол Уолфовиц, Джордж Сорос и Джордж Буш, дори реалистите като Ричард Хаас.

Ние можем да се чувстваме по-обогатени сега, че толкова много лидери, и добри, и лоши, се чувстват длъжни да заявяват своята привързаност към демокрацията. Тези заявления в действителност могат да ги вкарат в клопка, да ги принудят да направят повече добро, отколкото са желали всъщност. Все пак, демократичният идеал съдържа толкова голяма сила, че определена предпазливост при неговото осъществяване, никак не е маловажна. Дори извършвано внимателно, превръщането на демократичните идеали в действителност носи и своите противоречия. Правителствата на Клинтън и Буш подкрепяха демокрацията по света, но казаха малко или почти нищо за нуждата от нея в места като Китай, Египет и Саудитска Арабия.

Антитерористичния дневен ред само утежнява тези противоречия. Той допълнително задълбочава разделението между американците и мюсюлманите по света, много от които виждат в терористите борци за свобода. И сега мнозина от правителството на Буш, които осъждаха решението на Клинтън да стои далеч от проблемите на Русия в Чечня или от отношението на Китай към мюсюлманските уйгури, сега малко или много изоставиха това дело в името на общия фронт срещу Ал Кайда и подобните на нея организации.

Освен това, съществува и факта, че Съединените щати често пъти използват различни от другите нации етически и морални пътища. Повечето страни по света одобриха конвенцията по геноцида, Международния криминален съд, договора за премахване на земните мини, Протокола Киото за промяната на климата. Но Съединените щати отхвърлиха тези и други споразумения с мотива, че условията в тях ги засягат в много по-голяма степен от останалите страни. Подобни конфликти между етическата и практическата воля няма да бъдат решени лесно и ще останат източник на обтягане на отношенията. Но по-добре е да водим спорове върху въпроси от типа на премахването на земните мини и глобалното затопляне, отколкото да влизаме във войни, предизвикани от традиционните въпроси на властта и силата.

Да, етическото и моралното отношение в доминиращата външна политика ще остане необичайно, особено когато става въпрос за национална сигурност. Да, нациите ще продължат да изтъкват заслугите на своите собствени етически и морални системи. Да, в самите страни ще има битки кое да бъде водещо - етиката или практицизма и доколко моралът трябва да получава предимство. Дори универсалните ценности да са станали по-съществена част от външната политика на нациите, тази политика ще продължи да бъде спъвана от противоречия и лицемерие. Да, моралът на силния ще продължи да преодолява морала на слабия, а съобразяването с ценностите неминуемо ще остава на второ място. Но второто място означава, че лидерите ще трябва да внимават, когато игнорират или злоупотребяват с това, което ние все по-често разглеждаме като морални ценности.

Ние преминахме от една ера, в която идеалите оставаха винаги право пропорционални на егоизма, в ера, където напрежението между морал и егоизъм остана, но яркото противопоставяне от миналото вече не съществува. Сега идеалите и егоизма се приемат като две необходими съставни части на националния интерес. Светът днес е по-добър.

 

със съкращения


още външна политика:

Преодоляване на Атлантическото разделение

Реалността е, че освен своите разлики, в годините на глобализацията и масовия тероризъм няма два по-близки региона в света от Европа и Америка. Тези региони ще загубят еднакво, ако не успеят да застанат един до друг в усилията да защитят своите общи ценности и интереси.

От Филип Гордън

 

Отвъд американските брегове

Днешната "консервативна" външна политика има идеалистични цели.

Франсис Фукуяма

 

Пътят на Америка

Нещастието да бъдеш единствената световна сила

От Фарид Закарая

 

Орелът падна на земята

С Pax Americana е свършено. Предизвикателствата - от Виетнам и Балканите до Близкия Изток и 11 Септември - разкриха границите на американското могъщество. Ще се научат ли Съединените щати да се снишват или американските консерватори ще продължат да се съпротивляват, като по този начин превърнат растящия упадък в бързо и опасно сгромолясване?

От Имануел Валерщайн

 

Сила и слабост

Време е да спрем да се правим, че европейците и американците споделят общ възглед към света, или дори че живеят в един и същи свят. Когато дойде време да се поставят национални приоритети, да се определят заплахи, да се дефинират предизвикателства, да се оформя и осъществява външна и защитна политика, САЩ и Европа поемат различни пътища.

От Робърт Каган

 

Новата велика стратегия

от Бенджамин Шварц и Кристофър Лейн

 

Америка и Европа

 

Поглед в очите на света

Самуел Хънтингтън е човек с благ маниер, но с остри възгледи за колизията между Исляма и Запада, за ролята на военните в либералното общество, за това какво разделя страните, които произвеждат от страните, които изостават. Хънтингтън често бе осмиван и хулен, но неговите възгледи ще останат валидни десетилетия напред.

Робърт Каплан

 

Какъв ще бъде Афганистан и регионът на Централна Азия след поредната война?

Разговор с един от малкото журналисти, отразявали събитията в Афганистан през 80-те години Робърт Каплан

 

Америка & Израел

От създаването на еврейската държава през 1948 година, уникалното приятелство между Израел и Америка се калява във войни и кризи. Сега то привлича повече обществено внимание, отколкото преди време.

Петер Гриър