Media Times Review    Google   
___









политика
 май 2005

Митовете на българския преход

Филип Димитров


В няколко поредни броя Media Times Review ще ви представи откъси от книгата на Филип Димитров
"Митовете на българския преход"

     Историята никога не може да бъде четена напълно рационално, но понякога в интерпретацията за нея се напластяват понятия и сюжети, които са далеч от реалността, но достатъчно много хора ги приемат за даденост и строят върху тях по-нататъшните си разсъждения. В говоримия език наричаме (укоризнено) тези миражи на съзнанието митове.
     Целта на този текст е да обсъди как са възникнали някои от тях през периода на т.нар. преход (при това без да си поставя за цел да се произнася завършил ли е той или не). Констатацията, че такива митове съществуват ни помага да сме нащрек, та да можем поне да размислим, преди да ги приемем за даденост.
     Разчупването на митовете е разчупване и на рамките на собственото ни поведение, включително и при управлението на държавата. Ние живеем в трудно време.
     Никой в света не се съмнява, че България е трябвало да тръгне по пътя, по който върви.
     Никой в света не се съмнява, че този път е за предпочитане пред всеки друг.
     Никой в света не се съмнява, че проблемите, които стоят пред България, са решими.
     При все това българите се чувстват нещастни, живеят по-бедно от всички, които са на техния хал, и се движат най-бавно към целта. Народът обвинява политиците си, политиците – народа си.
     Очевидно нещо не е съвсем наред. Има някаква заблуда? Или митовете ни пречат?
     Убеден съм, че ако успеем относително честно да назовем проблемите си – и митовете около тях – ще ни е по-лесно да намерим смисъл в това, което става. Където има смисъл, има и решения.
 
Българските условия
 
     Ние, българите, обичаме да забравяме, че през Втората световна война бяхме съюзници на нацистка Германия. Колкото и теоретични да бяха договорените в Ялта проценти на влияние на съюзниците, те – поне в случая с България – илюстрираха размера на нравствения ангажимент, който Западът чувстваше към нас. Ние обичаме да посочваме като любопитен абсурд, че на 8-и септември 1944 година сме били във война едновременно с всички страни. Това, което не обичаме да споменаваме, е, че в продължение на около три години сме били в мир само с тоталитарните зверове – нацистка Германия и Съветския съюз, а с всички демократични държави сме били във война. Оправдаването на този факт с това, че някой ни бил виновен заради Берлинския конгрес и очакването да ни прощават, че винаги играем на по-бруталната и по-ретроградна страна, понеже си имаме лични проблеми, са ни донесли малко полза 1). За сметка на това комунистическата партия имаше от какво да се възползва. Тя постигна три резултата.
     Първо: Успя безнаказано да извърши най-масовите убийства в цялата завладяна от Червената армия част от Европа. Зад борба с фашизма се прикриваше целенасоченото изтребване на хора заради всякакви политически различия или лични вражди, за да се ограби имот или просто да се премахне конкуренция. Не е вярно, че с присъединяването си към Оста България е избегнала даването на жертви през Втората световна война. Истината е, че тридесетте хиляди избити само в първите месеци след влизането на Червената армия (без да броим последстващите жертви в офанзивата на Третия украински фронт, в комунистическите концлагери, от така наречения народен съд) могат да бъдат сравнявани с цифрите на жертвите в прегазените от Райха страни.
     Второ: Успя в голяма степен да идентифицира българския антикомунизъм с фашизма. Това имаше значение не само в международен план. За много българи разделението се свеждаше до комунисти и фашисти. Беше ужасяващо да се слуша как някой по-малко грамотен човек, изказвайки първични, но здрави демократични идеи, назоваваше себе си “фашист”, в смисъл на човек, който не е с комунистите. Спори се дали изобщо в България е имало фашизъм и действително андрешковските хитрувания на авторитарния царски режим трудно могат да попаднат под този етикет. Фашисти със сигурност е имало, но нито те, нито техните възгледи имаха нещо общо с онова мъгляво, невежествено, отчаяно самоидентифициране на почтени хора от градове и села с единствената дума, която комунистите признаваха, че има противостои 2).
     Трето: Успя да развие до крайност – ползвайки се от хитрините на цар Борис, който оправдаваше ненамесата си на източния фронт с изконната любов на българите към Русия – идеята за българо-руската и българо-съветската дружба. Повтаряна непрестанно, тази доведена до абсурд идея успя – за разлика от всички други завладени от Червената армия страни – да намали до минимум усещането на българите за съветска окупация. За другите комунистически страни отхвърлянето на комунизма се схващаше като национално освободително – и следователно в много голяма степен обединително – усилие.
     Това е поне едно измежду обясненията защо в България не възникнаха движения като тези в Унгария, Чехословакия и Полша, за които освобождаването от съветската окупация беше приоритетен въпрос.
     Липсата на антикомунистически движения беше и естествена последица от смазването и физическото унищожение на по-голямата част от българския духовен, политически и икономически елит. Останките от него успяха да извършат само един истински подвиг – да предадат на децата и внуците си спомена за нормално мислене. Необходимо е да отбележим, че семейното влияние или в по-общ смисъл влиянието на значимите човешки отношения трябваше да компенсира твърде много зейнали празнини в нормалността на живота в комунистическа България.
     Както вече се спомена, България нямаше общ враг, какъвто за повечето комунистически страни – тайно – беше Съветският съюз. Тя обаче нямаше и нравствен обединител, какъвто беше църквата, особено в Полша. След първата вълна от убийства и насилия българската православна църква преви глава пред комунистическата власт и се опита да сътрудничи с нея. Най-вероятно мотивите са били благородни – запазване на църквата, дори на вярата... Най-вероятно повечето духовници не са си давали сметка за резултатите от такова поведение. И наистина църквата успя да съхрани около себе си мнозина вярващи. В същото време обаче – унижавана, без да е истински преследвана, потъпквана, без да получава нови рани – тя се вписа в структурата на комунистическата атеистична държава, настоявайки, че е безопасна за нея и следователно, безсмислена за себе си. Докато католици и протестанти останаха до последния момент трън в очите на комунистическата власт, бяха подлагани на гонения и изстрадаха вярата си, положението на православната църква беше най-малкото двусмислено 3). Грехът й беше не във факта на сътрудничеството й с комунистическата власт, а в това, че осъществявайки го, тя – мимо усилията на малцина по-смели свещеници – стана като цяло един от съучастниците в утвърждаването на циничните нагласи, които в много по-голяма степен от комунистическия фанатизъм крепяха “народната власт” в България.
     В подобна посока въздействаше и правната система. От чисто репресивните закони през безсмислените ограничения за осъществяването на почти всякаква стопанска дейност до абсурдните изисквания за полицейска регистрация на присъствието дори за една нощ чужд дом, тя беше проникната от изисквания, които никой нормален човек не би могъл да следва. С други думи, дишайки, българският гражданин нарушаваше закона. Ефектите от това бяха два: първо, всеки беше винаги в нарушение и следователно, винаги уязвим и второ, към закона се изграждаше полувраждебна, полупрезрителна нагласа, която лъсна с целия си блясък още при първите стъпки към нормализация 4).
     Ролята на нравствен ориентир не беше поета и от т.нар. интелигенция. Особено след 1969 година комунистическата държава положи големи усилия, за да създаде илюзията за отваряне към световната култура и да оформи безопасни за себе си, но приемливо възнаградени канали за изява на хора с интелектуални аспирации. Това сериозно притъпи амбицията на интелигенцията да се противопоставя на режима и – което е дори по-важно – да изгради поне наченки на дневен ред за обществена промяна.
 
следва продължение
 
Забележки:
1) Политици, медии и т.нар. интелектуалци са направили много, за да стимулират провинциалността на българина и подозрителността му към “великите сили”. Чувството ни за малозначимост и малоценност се компенсира и днес от идеи за заговор на европейци и/или американци, които искат да ни поставят на колене и да ни отнемат оръжейните запаси или да задушат енергийната ни мощ, затваряйки някои от атомните ни реактори. Смисълът на тези идеи е, че България, дори и изстискана от комунистите, е достатъчно велика, за да буди завистта на американци, англичани и французи. Това, разбира се, звучи патриотично, но има малко общо с истината. То обаче гарантира поне временен успех на политици, които бомбастично обявяват, че Западът трябва да ни плаща за нещо, което не сме му дали и да ни компенсира за страданията си, които не е успял да ни възпре да си причиним сами. Днес подобни фантазии много допадат на проруските и прокомунистически сили в България, защото чрез тях се поддържа амбивалентно отношение към Запада.
2) Единствените, които не попаднаха в тази поляризирана схема, бяха земеделците. Разделени на множество крилца и перца те допираха о всички кьошета на политическата доктрина и показваха на обществото известен брой достойни лица и множество взаимно изключващи се идеи. Развитието на политическия процес обаче до голяма степен остави земеделчеството настрани.
3) Православната църква даде множество жертви, както дадоха и католиците, и протестантите. Но докато католици и протестанти превърнаха своите мъченици в пример и мнозина от тях, въпреки преследванията и тормоза, запазиха нравствените си позиции, Българската православна църква прие много по-обхватно униженията и ограниченията с идеята, че така запазва някаква територия за вярата. Трудно е да се съди подобна позиция, макар че моделът на поведение, който тя утвърждава, трудно може да се приеме за положителен. И шикалкавенията на цар Борис пред нацистите, и сервилниченето на църквата пред комунистите утвърждаваха един и същи низък андрешковски морал, за който днес България плаща скъпо. Но докато цар Борис умря навреме, непосредствено преди горчивите плодове на “хитрата” му политика да задавят най-достойните българи, то БПЦ имаше шанс да се покае. Това, че за да запази удобствата на шепа назначени от ЦК на БКП архийереи, тя не го стори, не беше само грях, но и престъпление към нацията.
4) Любимата фраза на комунистическите началници беше: “Знаете си правата, а задълженията знаете ли си?” Те бяха толкова много и така абсурдни, че човек нямаше как да ги отгатне всичките. Целта не беше те да се изпълняват, а всеки да бъде – и да се чувства – уязвим. Комунистическата държава възпитаваше. Че правилата и законите се извеждат само от волята, т.е. властта и удобството на държавата. Правата съответно бяха изводими от силата на тази власт, а не бяха неотменими човешки права, които произтичат от някакво добро над всички ни. За две поколения активно “възпитаване” в подобни “ценности” не е неестествено, поне у част от възпитаваните, цинизмът и разбойническото отношение не само към закона, но и към правата на другите да вземат връх.

Филип Димитров е завършил право в СУ “Климент Охридски”. Бил е посланик на България в САЩ и в ООН. Политическата си кариера започва като един от лидерите на Съюза на демократичните сили, чийто председател е в годините 1990-1995. Премиер в периода 1991-1992 г. и депутат в 36-то и 37-то Народно събрание на България. През 1999 г. получава наградата Труман-Рейгън за защита на свободата. Автор е на редица научни, политически статии, както и на три романа. Автор на политическите студии: Митовете на българския преход (2003 г.) и Новите демокрации и трансатлантическата връзка (2004 г.). В момента работи като адвокат и преподавател в Американския университет в Благоевград. Почетен председател на борда на Асоциация Джордж Маршал - България, член на настоятелството на Нов Български университет, и програмен директор към Български институт за правно развитие.