Дори не знаеш името ми, а сме заедно.

Макар и само в думите.

 

Не знаеш, че си блясъкът в очите ми, изпълващ ме с безмълвна страст…

Не знаеш колко търся силуета ти, прегръщащ сянката ми върху всеки тротоар, който заплашва с локва безразличие…

 

Рисувам по стъклото името, което съм ти дала.

Рисувам мисълта за силните си чувства.

И зная, че в картината съм аз.

 

Желая твоите ръце в косите си, защото с тях усещам танца на Вселената.

 

Луната ме изпепелява нощем, а Слънцето ме кара да потръпвам.

Нощта е ден… Денят е призрачното място, в което е възможно да те няма.

 

И ме боли…

Ужасно…

 

Знам.

Пак ще те измисля…

В пясъчните стъпки на забързано момиче…

В издутата от вятъра завеса…

В пронизващия звук на скърцаща врата…

В оставената недочетена самотна книга…

В разгърнатата партитура с разкривения ключ Сол…

В удавените от умора дрехи…

В горчивия дъждовен вкус по устните…

В крещящото желание да те докосвам…

 

Крещящото желание да бъдеш който и да е.

 

Обръщаш се.

Защо?! И кой си? Не помня да съм викала което и да е от имената ти насън… За първи път ги чувам.

Май по-добре ще е да мина оттатък улицата.

Следиш ме с поглед и ръцете ти се молят за моите… Не те разбирам. Вървим един до друг едва от двадесет минути…

Достатъчно ли е да заобичаш?

 

 Пленена съм, но не от теб!

Пленена съм от мисълта да те обичам.

Пленена съм от навика на любовта… in vitro.

 

С теб?

Хм…

 

 Свободна съм след 18ч.  --