Media Times Review    Google   
___









перспективи
 ноември 2002

Пътят на Америка

Нещастието да бъдеш
единствената световна сила

От Фарид Закарая*


След години, когато историците се опитат да обяснят света в началото на двадесет и първи век, те вероятно ще отбележат и Магданозената криза. Тя се случи през юли, когато правителството на Мароко изпрати дванайсет войника на едно миниатюрно островче, наречено Лейла, намиращо се в Гибралтарския пролив, на няколко стотин стъпки от мароканския бряг, за да забият в скалите му националния флаг. Островът бе безлюден, като се изключат няколкото диви козли, а всичко, което растеше по чукарите му, бе дивият магданоз, на испански наричан Perejil. От дълго време обаче Испания и Мароко спореха на кого принадлежи това парче земя и испанското правителство реагира остро на мароканската "агресия". За две седмици седемдесет и пет испански войника бяха спуснати на острова за да изхвърлят мароканския флаг и да забият на негово място два испански. Правителството на Мароко определи това като "акт на война" и организира поредица митинги, където групи млади хора запяха: "Ще жертваме души и кръв, за теб - Лейла!" В същото време испанските хеликоптери кръжаха над острова, а военните им кораби плуваха край бреговете на Мароко. Абсурдът в тази афера се подсили и от факта, че някой трябваше да се намеси и да поговори с двете страни.

Тази роля не се падна на Обединените нации, на Европейския съюз или на някоя приятелска страна като Франция например, която имаше добри отношения и с двете държави. Тя се падна на Съединените щати. След като стана ясно, че никой не помага, държавният секретар Колин Пауъл започна трескав рунд телефонна дипломация, навъртайки една дузина обаждания към мароканския крал и външния министър на Испания. След няколко дни двете страни се съгласиха да оставят острова неокупиран и започнаха разговори в Рабат за неговия бъдещ статут. После двете правителства дадоха изявления, в които изказаха благодарността си към САЩ за помощта в решаването на кризата.

Това е малък пример, но показва едно. Съединените щати нямат интереси в Гибралтар. За разлика от Европейския съюз те нямат специални отношения с Испания или Мароко. За разлика от Обединените нации те не могат да говорят към международната общност. Но по една проста, фундаментална причина те бяха единствената страна способна да разреши спора. В един униполярен свят, те бяха единствената суперсила.

Свят със само една, единствена водеща сила е безпрецедентен случай. Няколко века преди 1945 година европейските държави приблизително равностойно доминираха в глобалната политика в един мулти-полярен свят. Много от силите маневрирайки влизаха в съюзи и в почти непрекъснати войни. Това остави в умовете на хората представата, че международната политика е Realpolitik - една безмилостна, непрекъснато променяща се игра на сили. Накрая, в двете световни войни на 20 век, системата се саморазкъса. През Студената война, продължила от 1945 до 1991 година, светът бе биполярен. Поради това, че имаше само два лагера, системата бе по-малко хаотична, а зад всяка конфронтация стоеше спорът между Съединените щати и Съветския съюз. Дори изолираните припалвания - Конго, Ангола, Никарагуа - бързо се превръщаха в тестове за възможностите на двете суперсили.

Повечето нации, включително и САЩ, са все още несигурни относно характера и последиците от униполярния свят. Объркването се увеличи драматично след терористичните атаки от 11 Септември, които бяха възприети от повечето американци като уязвимост на страната: американската съкрушителна мощ не може да държи Америка сигурна. Атаките илюстрираха наблюдението на професорът от Харвард Джоузеф Ний, направено в неговата последна книга "The Paradox of American Power", което твърдеше, че въпреки своята големина, американската сила все пак има граници в модерния, глобализиран свят. От няколко десетилетия голямата част от Запада живееше със съзнанието, че тероризмът може да заплаши отвореното общество, но септемврийските атаки бяха по-нихилистични, по-смъртоносни от всички други станали преди това. И те, в определен смисъл, бяха последствие от новия еднополюсен ред. Днес американците предпочитат да си мислят, че тяхната страна бе атакувана, заради това, че е свободна. Но такива са Италия и Дания, чиито градове останаха необезпокоявани. Америка беше атакувана, защото е господарят на модерния свят, разгърнал своята икономическа, политическа и военна мощ по цялото земно кълбо. Заради това, че Америка е номер 1, тя също е и мишена номер 1.

Непосредственият ефект от атаките обаче бе преутвърждаването на американската доминация. Докато останалият свят наблюдаваше, Вашингтон придвижи терорът на върха на глобалния дневен ред; изгони, почти изцяло от въздуха, режима в Афганистан и увеличи годишният си бюджет за отбрана с почти петдесет билиона долара, което е повече от общите разходи по сигурността, изразходвани от Великобритания. В момента САЩ придвижва войски, въпреки първоначалната опозиция на почти всички държави и се опитва да повлияе на ООН, за да принуди Ирак към разоръжаване или да го изправи пред заплахата от война.

Американската позиция няма исторически прецедент. Имперска Британия, която в своя връх господстваше над една четвърт от света, е най-близката аналогия за днешна Америка, но тя все пак е несъответстваща. Да вземем един пример, символът на британското върховенство беше военният флот, който с цената на големи разходи бе по-голям от останалите две най-големи чужди флотилии взети заедно. Американската войска днес е най-голямата, а доларите, които се изразходват по поддържането й са повече от доларите, които изразходват петнайсетте следващи по големина на войските страни взети заедно - и тези разходи са само около четири процента от националния БВП на Съединените щати.

Американската доминация сега изглежда очевидна, но повечето политически експерти бавно разбраха това. През 1990-та, когато Съветският съюз рухна, Маргарет Тачър изказа общоприетото мнение, че светът се движи към три регионални групи "една основана на долара, една на йената и една на германската марка." Войната в Персийския залив промени атмосферата, но само моментно. Притиснат от рецесията и огромните дефицити, президентът Буш изпрати своя държавен секретар Джеймс Бейкър да повиши финансовия дял на съюзниците в изплащането на парите, изразходвани по войната. "Ние имаме повече желания и по-малко пълни портфели" - беше казал тогава Буш и почти всички смятаха, че униполярността ще бъде преходна фаза.

Дебатите около американската слабост преобладаваха при президентските избори в САЩ през 1992 година. "Студената война приключи: Япония и Германия победиха" - каза Пол Цонгас в своята кампания за номинацията на Демократическата партия. В своята книга "Дипломацията", публикувана през 1994 година, Хенри Кисинджър предрече появата на нов мултиполярен свят, както направиха и повечето политолози. Чужденците бяха на същото мнение: европейците вярваха, че са тръгнали по пътя на обединението и световната сила, а азиатците уверено говореха за възхода на "Тихоокеанския век".

Въпреки тези твърдения обаче, чуждите проблеми без значение колко далечни изглеждаха, попадаха в крайна сметка в скута на Вашингтон. Когато през 1991 година започна кризата на Балканите, президентът на Съвета на Европа Жак Пос обяви от Люксембург: "Дойде часът на Европа. Ако европейците са способни да решат един проблем, това е проблемът Югославия. Това е европейска страна и Америка няма работа с нея." Това не бе някакъв необикновен или анти-американски поглед. Повечето европейски лидери, включително Тачър и Хелмут Кол, го споделяха. Но няколко кървави години по-късно, същият този проблем бе оставен на Америка, която трябваше да спре боевете. Когато избухна Косово, Европа предостави на САЩ водаческата роля. Същият модел на развитие се видя и по време на източно-азиатската икономически криза, по време на източно-тимурската война за независимост, при последователните близко-източни конфликти и латино-американските фалити. В много от случаите повечето от останалите страни бяха част от решението, но то не идваше, докато американците не се намесеха. През 90-те години американската икономика влезе в своя най-дълъг следвоенен икономически бум, обръщайки дългогодишния и изглеждащ неминуем процес на упадък към възход. През 1960-та делът на САЩ в световното производство беше 30 процента; през 1980-та падна на 23 процента, днес е 29 процента. Американската икономика сега е по-голяма от следващите три най-големи взети заедно - Япония, Германия и Великобритания.

Американските президенти обаче бавно прегърнаха своята имперска съдба. Бил Клинтън влезе в президентството с обещанието да спре безпокойствата свързани с външната политика и да се фокусира "като лазарен лъч" върху икономиката. Но притеглянето на униполярността е силно. През своят втори мандат той стана "външо-политически президент". В началото Джордж Буш също се насочи към вътрешните проблеми, но днес президентът, който обяви, че Америка е "кротка нация" показва съгласие с американската хегемония.

В момента, когато американската сила стана по-забележима, чуждите правителства изразиха своето растящо несъгласие. Главните икономически съветници на Клинтън Робърт Рубин и Лоурън Съмърс и практически техните подчинени в Международния валутен фонд бяха многократно обвинявани в арогантност, когато пътуваха из страните от Третия свят. Дипломати като Мадлин Олбрайт и Ричард Холбрук бяха очерняни в Европа, за това, че действат според фразата на Олбрайт като представители на "необходимата нация". Френският външен министър Юбер Ведрин завеща термина "хиперсила", описвайки Америка на Бил Клинтън.

Оплакванията се превърнаха в крясъци по време на настоящата администрация на Буш, която показа презрението си към съюзниците, споразуменията и международните организации. В своите първи две години тя не изпълни повече международни споразумения, отколкото която и да било предишна администрация. Често пъти нейните действия изглеждаха неоправдани. Споразумението от Киото например изглеждаше мъртво преди администрацията да произнесе на висок глас неговата смърт. (Ефекта от споразумението беше предварително обезсмислен, когато Китай и Индия се отказаха от него). Но в отдръпването си с подобен конфронтационен тон правителството на Буш изпрати сигнал, че най-големият в света консуматор на енергия е равнодушен към проблемите свързани с екологията.

Някои неоконсервативни автори твърдят, че ненавистта към САЩ е неизбежен резултат от хегемонията. В една влиятелна статия публикувана това лято в списание Policy Review, Робърт Каган твърди, че европейските и американските разлики в многостранното сътрудничество са резултат от тяхната различна мощ. Когато големите страни в Европа бяха Велики сили, те се грижиха малко за международното сътрудничество и предпочитаха света на Realpolitik. Европа сега е слаба, пише той, и затова е благосклонна към правилата и сдържането. Америка от своя страна иска пълна свобода на действие: "Затова, че САЩ са силни, тяхното поведение е поведението на силната нация". Но този възглед е погрешен и не разбира правилно уникалното място, което Америка заемаше в дипломацията на двадесети век. Америка беше най-силната нация в света, когато подготви плана за създаването на Лигата на Нациите, която трябваше да управлява международните отношения след Първата световна война. Тя бе доминиращата нация в края на Втората световна война, когато основа Обединените нации, създаде Бретън - Уудската система на международно икономическо сътрудничество и бе в основата на създаването на редица други ключови световни организации. През по-голямата част на двадесети век Америка прегърна международното сътрудничество не толкова от позицията на страха и уязвимостта, колкото от позицията на вярата и силата.

Но едностранността е също така връщане към един стар американски рефлекс. Тя вероятно е най-уважаваната традиция в американската външна политика, произтичаща от вярата, че Съединените щати са изключителна страна, различна от нациите в Стария свят. Повечето американски политици се съгласяват с Томас Джеферсън, когато предупреждава за опасностите от "впримчващите съюзи". Страхът се дължи главно на представата, че сдружаването с европейските сили би имало ефекта на морална поквара. Джон Куинси Адамс, в своята известна реч, произнесена на 4-и юли 1821, обяви, че "Америка не излиза зад граница в търсене на чудовища за изтребване." И после обясни защо: "Тя прекрасно знае, че заставането й под други знамена… ще я въвлече… във всички войни - на интересите и интригите, на алчността, завистта и амбицията… Така, не след дълго, тя няма да бъде господар на своя собствен дух." Едностранността не означава изолационизъм. Америка се образува от тринадесет колонии и става голяма континентална империя чрез агресивна дипломация, финансови споразумения и няколко пъти чрез война. Външната политика винаги си е заслужавала усилието, когато целта е била трансформацията, в този случай, американизацията на новите земи. Но дипломацията обикновено е била отбягвана. Международната политика е била по-скоро изключение за Америка, отколкото ангажимент.

Едностранността все още е популярен апел, особено в американския Юг, където сега е базата на републиканската партия. Но тя не може да бъде организиращ принцип на външната политика. Тя е по-скоро предразположение. Каква тогава е целта на американската хегемония?

Историческият отговор на този въпрос може да бъде открит в британското мисионерско движение от деветнадесети век, чийто определени цели - да цивилизова развиващите се страни, да премахне търговията с роби, да се противопоставя на нарушенията на човешките права и да остракира деспотичните правителства - бяха възприети от либералите, чиито най-именит представител бе Уилям Гладстон. В модерните времена тази англо-американска визия на идеалистична външна политика е свързана с президента Удроу Уилсън.

Уилсън в много отношения бе слаб като политик. Суров мъж с малко умения в сферата на споразуменията или посредничеството, той бе неспособен да доведе своята страна до своя най-важен проект - Лигата на нациите. Сенатът го уби с нежеланието си да обвърже Америка със защитата на нещо толкова широко и неясно като световния ред. Но въпреки практическият им провал, идеите му не само че оцеляха, но и триумфираха. Днес, когато някой спори за човешките права и демокрацията, защитава самоопределението на малцинствата или събаря колониалните империи, когато критикува тайната и лицемерна дипломация или подкрепя международното право, той най-често бива наричан Уилсонианец. И въпреки различията, почти всеки американски президент през последния половин век беше, ако не на практика, то поне в риториката си Уилсонианец.

Разбира се, като всяка силна нация, Съединените щати преследват своите собствени интереси често пъти дори грубо. За пример може да послужи Централна Америка. И когато Студената война стана почти заплашителна - по време на Виетнамската война, наред със съветската експанзия в Третия свят - американците се насочиха към изчисленията и Realpolitik, чиито най-характерен носител бе Хенри Кисинджър. Тази политика на raison d'etat е все още жива и се изразява в американската подкрепа към диктаторските режими от Саудитска Арабия до Туркменистан. Но в политиката на САЩ продължаваше уилсониянството. Роналд Рейгън често повтаряше, цитирайки Томас Пейн: "Ние имаме силата да направим света отново." Джордж Буш беше смятан за тесногръд реалист и самият той не би се съгласил с определението "уилсонианец", но търсейки думи, с които да изрази своите надежди за света след Студената война и Войната в Персийския залив, той се вкопчи в една от най-известните идеи на Уилсън. "Това, което е най-важно - каза той - е една голяма идея - един нов световен ред, където различните народи се събират под общата цел да постигнат мир и сигурност, свобода и управление на закона."

Джордж Уокър Буш, в първите месеци от своето президентство, не говореше много за широките цели, към които външната политика на неговото правителство се стремеше. Някои от неговите след- септемврийски идеи - особено ядрената защита - внушаваха, че Америка ще стои невредима и настрани от света (въпреки, че ракетната сигурност е неефективна спрямо тероризма). Но с това, което беше определено като важна реч, произнесена през юни в Уест Пойнт, Буш започна да очертава контурите на един световен възглед. Тогава той описа опасностите на новата ера и заяви, че Америка има и ще поддържа такава сила, която ще ограничава и прави безсмислена военната надпревара. Това бе едно поразително изявление, обещаващо че американската сила ще трансформира международната политика сама по себе си, правейки старата борба за национална сигурност безсмислена. В някои отношения, това бе най-уилсонианското изявление на който и да било президент от Уилсън насам, с което се обявяваше, че американската сила ще създаде "универсална власт на правото". Това твърдение е в центъра на новият американски план за национална стратегия, който казва на своята първа страница "Днес Съединените щати се радват на позицията на безпрецедентна военна мощ и голямо икономическо и политическо влияние. В съгласие с нашите традиции и принципи, ние няма да използваме своята мощ, за да постигнем едностранно предимство. Вместо това, ние ще се опитаме да създадем баланс на силата, който ще защитава човешката свобода."

Много от последните прокламации на Буш са в стила на Уилсън. Той защитава демокрацията в Палестина и иска да изгради модерна, демократична държава в Ирак като част от по-големите усилия да се демократизира арабския свят. Преди известно време в ООН, в обяснението си защо Ирак е заплаха за световния мир, той каза, че "отворените общества не заплашват света с масови убийства". Но докато е възприел някои от най-възвишените идеали на Уилсън, Буш също така последва и някои от най-погрешните му практики. Уилсъновите намерения често бяха едностранни. Когато вкара Съединените щати във войната през 1917-та, той настояваше, че въпреки борбата им на страната на Франция и Англия, те не са съюзници, а "обединени сили". Целият му подход към войната и след нейното завършване бе да разграничи Съединените щати от користните желания на своите съюзници. Нетърпелив към отделните национални култури и безразличен към техните визии, Уилсън предпочиташе да отправя изявления към целия свят. Той вярваше силно в справедливостта на своята кауза и това бе достатъчно да отслаби каквито и да било други реакции към неговата външна политика. Фактически, той смяташе, че чуждата враждебност е предизвикана от революционното естество на неговите идеи и точно заради това визията му се превърна в провал, отколкото в реалност.

Американецът, който знаеше как най-добре да балансира идеализмът със силата беше Франклин Делано Рузвелт. При свето управление Рузвелт възприе толкова много позиции - от изолационизма в началото на 30-те години до пазарлъците със Сталин през 40-те - че може лесно да бъде наричан и реалист, и идеалист, и пацифист, и опортюнист. Но в края на Втората световна война той се изправи пред едно предизвикателство, пред което нито един световен лидер не се бе изправял дотогава. Първи сред победителите, имащ власт над един свят в руини, той трябваше да реши как да изглежда света след Втората световна война. Тогава, той задвижи серия от международни организации, чиито обхват се разпостираше от международната сигурност, търговията и икономическата политика до проблемите свързани с изхранването и селското стопанство. Това бяха уилсониански цели. За разлика от проектите на Уилсън обаче най-важните сега бяха осъществявани не толкова от демократични държави, колкото от държави, които имаха реална сила и това им даваше повод да поддържат изградената система. Обединените нации бяха подкрепени от тези, които спечелиха войната - Съединените щати, Съветският съюз, Франция, Великобритания и Китай. Бретън Уудската система - Международният валутен фонд и Световната банка - бе създадена от богатите страни с парите на Америка. Така, когато Америка бе по-мощна дори от днес - според някои изчисления на нея се падаха петдесет процента от световния продукт - тя започна серия от мерки, предназначени за възстановяването на нейните бивши противници, институционализира международното сътрудничество по глобалните проблеми и облекчи бедността. Нито една друга нация не би направила това (по същото това време Чърчил и Сталин например бяха заети с разделянето на сферите на влияние).

Днес е трудно да си спомним колко обширна бе американската визия. Наследника на Рузвелт, Хари Труман, беше един комбинативен боец в Студената война; той е човекът, който създаде НАТО и вкара Америка в Корейската война. Рузвелт и Труман знаеха, че за да бъде променен света, някой трябваше да се заеме с това. Рузвелт беше лошо настроен към много от своите военновременни съюзници и техните цели - например, той презираше френският и английският колониализъм - но разбираше, че с тях трябваше да се държи любезно. Труман знаеше, че Съединените щати биха били силен противник на съветския комунизъм, само ако влизаха в постоянни, оплитащи съюзи с другите страни. В резултат на това, тези двама американски президенти създадоха условията за възникването и триумфа на един свят, съвсем различен от всички, които са съществували до тогава. Днес има международен консенсус по отношение на демокрацията, има консенсус по това, че са нужни определени форми на свободен пазар и капитализъм, консенсус по международни норми, правила и ограничения. И това се случи не само заради присъщата сила на тези идеи, но и защото те бяха прикачени към американската мощ.

Вероятно най-важното за Труман и Рузвелт бе, че живяха през трийсетте години на века и разбраха колко крехка е международната система и знаеха, че тя може да рухне, ако не се подкрепя. Благодарение на този нов курс на политика и на тази подкрепа хората започнаха да вярват, че стабилността е нещо естествено. Но световният ред, налаган от Съединените щати през последния половин век - ред, базиран върху алианси, организации и правила - функционираше, в голяма степен, благодарение на уважението, което се отдаваше на неговия създател. Без тази подкрепа, той би се разпаднал в хаос.

Америка би могла да поддържа международната система за себе си. Това би й осигурило повече свобода на действие. Но тя не е империалистична сила. Една страна, която не ще осигури сигурност петдесет мили извън Кабул, година след 11 септември, очевидно не смята да се товари с бремето на интервенциите, окупациите и изграждането на държави след всяка поредна криза, възникнала някъде по света. И защо трябва да го прави, когато има и друга алтернатива? Досега Америка провеждаше "имперските" си мисии, заедно със своите съюзници и организации - с международната общност - към която е толкова скептична. Днес има приблизително толкова не-американски, колкото и американски войници в Афганистан, а по-голямата част от разходите по възстановителната работа на Балканите бе поета от Европейския съюз. През последните пет години ООН бе ангажирано в изграждането на държавността в Босна, Косово, Източен Тимор, Камбоджа и части от Африка, и организацията си свърши работата много по-добре, отколкото някой е очаквал. Когато международната общност е подкрепяна най-категорично от Америка в изграждането на мир и ред, тя работи изненадващо добре.

По-широката работа със съюзници и организации би направила Съединените щати по-сигурни. Тази седмица те могат да срежат Германия, но на следващата Германия ще бъде нужна, за да бъдат арестувани заподозрени или да бъдат прекъснати банкови сметки. Съединените щати се нуждаят от информацията на чуждите правителства от целия свят, за да прекратят търговията на опасни стоки като обединеният уран например. В действителност, непрекъснатата защита от терористичните заплахи е възможна само чрез един нов глобален митнически и имиграционен контрол, в който има еднакви стандарти и обща база от данни. С други думи, опасността може да бъде избегната чрез една нова международна организация. В противен случай, едностранните мерки по американските граници биха станали все по-затворени към глобалния трафик - нещо, което би било толкова пагубно за икономиката, колкото и за обществото. Американската хегемония би постигнала легитимност, само когато преминава през международния консенсус.

Без булото на отговорността, Америка ще се изправи пред лицето на един все по-враждебен свят. По време на Студената война много нации не харесваха или не се съгласяваха с нея -с нейната политика във Виетнам например - но те не обичаха и Съветския съюз. Врагът на техния враг, в крайна сметка беше техен приятел. Но днес, без алтернативна идеология и без съперник, Америка стои сама, а всеки стои в нейната сянка. Това не означава, че другите страни ще създадат военни съюзи срещу нея; това би било безсмислено. Но те ще пречат на американските цели винаги, когато могат. Това противопоставяне ще принуди Съединените щати да преследват интересите с насилие, вместо с консенсус. Анти-американизмът ще стане глобалният език на политическия протест, обединявайки различните несъгласия и бунтове, някои от които, както вече стана ясно, могат да бъдат много опасни.

"По добре е да бъдеш страшен, отколкото обичан", писа Макиавели. Но той греши. Съветският съюз беше страшен за своите съюзници; Съединените щати бяха обичани, или най-малкото харесвани. Коя от двете сили остана? Америка промени света със своята сила, но и със своите идеали. Когато китайските демонстранти за демокрация се събраха на площад Тянанмън, те изградиха една фигура по подобие на Статуята на свободата, а не на F-16. Америка остава универсалната нация, хората по света вярват, че тя трябва да говори за универсалните ценности. Тяхната представа може да не е същата като на американците, но тя, в крайна сметка, е най-добрата алтернатива. Вярата, че Америка е различна е нейният основен източник на сила. Ако днес тя мобилизира цялата си внушителна сила, а изгуби само този източник, американците пак ще постигнат хегемонията си. Но дали си струва?

Един от най-успешните редактори на Newsweek International и Foreign Affairs - влиятелното американско издание за външна политика, редовен сътрудник на Washington Post, автор и водещ на политическо шоу по ABC. Списание "Ескуайър" го нарече "един от най-влиятелните хора на 21-ви век". През 2003 година предстои да излезе новата му книга The Future of Freedom.

Още по темата в Media Times Review: