Media Times Review    Google   
___









изкуство и религия
 ноември 2002

Исус- икона на нашето време

Пол Валели


Всяка епоха има своята собствена представа за личността на Исус Христос. Винаги е било така. Византийците го изобразяват на позлатени икони с тъмно лице, а през средновековието виждаме прекрасния мрачен стил на Тюринския покров. Викторианците пък са предпочитали светлия, синеок арийски герой в бели дрехи, какъвто е в известната картина на Холман Хънт "Светлината на света".

Но през последните стотина години, ние виждаме образът му по-разнообразен от всякога преди това - Христос е патриархален, млад, гибелен, мистичен, пацифист, човек, сатиричен и дори пеещ и играещ. И това разнообразие никъде не е било толкова голямо, колкото в киното.

Началото на културното разнообразие в нашите представи е най-добре изобразено в един от най-гледаните филми на всички времена "Кралят на кралете" на Сесил ДеМил. Въпреки, че филмът бе направен през двайсетте години на нашият век, той изведе на яве дългата традиция на висшето изкуство през Ренесанса и илюстрираните графики на библейска тема от Викторианския период, а наскоро един критик го характеризира като смесица от "рекламаджийство, еротизъм, простащина, наивитет и фалшива набожност."

В противоположност, шедьовърът от 1964-та на Пазолини - "Евангелието, според Свети Матей", показа една натрапчива, измършавяла фигура с проницателни очи, която е гневна и гибелна - един Спасител за народа - подхождащ много на режисьора, който бе марксист.

През шейсетте имаше и други образи. Те бяха показани на следващата година в традиционно лъскавият холивудски епос "Най-голямата история, разказвана някога", където Исус беше изобразен от Макс фон Зюдоф като благороден, скърбящ и мистичен аскет. И това не беше всичко. 60-те години бяха времето на самоуверения секуларизъм. Времето, когато Джон Ленън уверено обяви, че Бийтълс са по-популярни от Исус. Пак през този период се появи и "Син на човек" (1969) на известният телевизионен драматург Денис Потър, където Исус беше показан като непокорен, страстен, галелийски дърводелец, измъчван от съмнения в своята свещеност, и който не бе сигурен дали е или не е очаквания Месия. Неговият характер отразяваше епохата - объркана, невротична и измъчена, в която Потър създаде онзи Христос, в който самият той, лично, би могъл да вярва. Това бе образът, такъв какъвто го виждаше Потър.

През седемдесетте видяхме Христос като хипи в мюзиклите "Исус Христос Суперстар" и "Госпъл", в които ясно можеше да се види преосмислянето на младежката революция.

След това, когато времената станаха по-умерени, дойде опитът на сър Лю Грейд, който направи шест и половина часов телевизионен филм, чието послание бе "Никой на бива да бъде нараняван".

През 1977 Франко Зефирели направи един благоговеен филм - "Исус от Назарет", в който Робърт Пауъл изигра Христос като "бяло платно, върху което публиката изрисува своята собствена представа."

После дойде сатирата на Монти Питън Life of Brian (1979), в която фигурата на Христос бе осмивана в строго исторически контекст. Той бе последван от "Последното изкушение на Христос" (1988), където режисьорът Мартин Скорсезе представи животът на Исус "непосредствено и достъпно за хората, които не са мислили за Бог от дълго време."

Този Исус отразяваше хедонистичното и все още невротично десетилетие, каквото бяха осемдесетте години. Той бе обрисуван като грешен, сексуален характер, пълен със съмнения и обърканост, борещ се с преследващите го мазохистични наклонности и накрая стигащ до съзнанието, че е Месия.

Но ако объркването на характера на Христос и идеологиите, които този образ представяше, беше голямо в киното, то бе такова и на други места. Исус бе разглеждан от постепенно секуларизиращата се култура, не като Синът на Бога, а като един добросърдечен човек, живял преди много време, като мистичен целител или като един от най-умелите политически и психологически революционери на всички времена.

Представите за тази не-християнска преоценка на Христос изобилстват в наше време. Геза Вермес, юдеин, който стана католически свещеник и след това се върна към юдаизма, написа поредица книги, в които напомняше на света, че Исус е виждал себе си не като християнин, но преди всичко като юдеин.

Доктор Микау Усуи отиде в будистки храм, за да размисля върху забележителната способност на Исус да лекува и накрая заключи, че Исус и Буда са се научили да се свързват с вътрешната енергия в себе си, която всъщност е причина за дарбите им; от своите заключения той първи приложи терапията, наречена "Рейки лечение".

Скулпторът Марк Уолингер, който направи статуя на Христос в човешки размер и я постави на четвъртия плинт на Трафалгар скуеър, рамо до рамо с подредените безсмъртни военни герои, представи появата на един Спасител - "политически лидер на потиснатия народ".

Във всичко това, Исус на вярата е предпочетен като Исус на историята. Думата "Христос" се използва по-скоро като фамилното име на Исус, а не като описание на ролята му като на Месия.

Към всичко това Църквата отговори по някакъв начин. Тя отговори с рекламни кампании, които изобразиха Исус така, както генерацията на левите студенти изобразяваше Че Гевара - на червено-черни снимки, а под рекламния образ стоеше слоганът: "Meek mild as if "

"През 20-ти век Исус беше по-революционен от когато и да било" - каза за оправдание един англикански свещеник . "Исус беше против материализма и алчността. Това е една революционна линия, специално за нашето общество днес. Той бе разпънат, точно заради това, че бе революционер." Вероятно е така. Но старият Христос беше много повече от това.

Църквите попаднаха на още по-нестабилна почва, когато образът Му стана обект за реклама, която си играеше с религиозните представи. Католическите власти заплашиха със съдебни действия рекламните агенции, които използваха класическият образ на Христос - с отворени ръце и великодушен поглед - изобразен от статуята на върха на планината Корковадо над Рио де Жанейро.

"Трябва да бъде намерен баланс между религията като част от популярната култура и това, което остава свято" - каза един църковен говорител. Този баланс е нещо двустранно, където Църквата трябва да бъде точно толкова внимателна, колкото и нашето все по-светско общество.

Голямата ирония, разбира се, е че всички образи на Христос са въображаеми, защото в Библията няма негово описание. В действителност, през първите четири века от историята на Църквата не са били използвани образи на Христос, заради страха от нарушаване на втората заповед, забраняваща поклона към идоли.

Забраната не е умряла толкова отдавна, колкото си представяте. Във Великобритания изобразяването на Христос във филми бе забранено напълно от създаването на Британската комисия на филмовите цензори през 1912 до края на Втората световна война.

Великият християнски теолог, философът схоластик от тринадесети век - Тома Аквински, би се съгласил. Неговата позиция бе, че е невъзможно за ограничения човешки мозък да разбере дали неговите представи за Бог са точни. Всичко, в което ние може да бъдем сигурни, е това, което Бог не е бил.

Скулпторът от Глазгоу, агностикът, пост-модерният подигравач Кени Хънтър, достигна до заключението, че образът на Исус, който е изобразил на скулптурата Man Walks Among Us в St Mungo's Museum of Religious Life се появил след като е прочел Библията, преди да започне тази работа. "Аз го харесвам - каза Хънтър - Харесвам идеята да учиш с притчи, които не дават на хората правила, а въпроси, които ги правят морално отговорни. Това са въпросите, които позволиха на цивилизацията да се развива, вместо стерилното приемане на това, какви трябва да бъдат нещата и какви трябва да останат завинаги."

С други думи, ако нашите представи за Христос се променят непрекъснато, това може би е нещото, което Исус би искал.