Media Times Review    Google   
___









перспективи
 ноември 2002

Новите популисти на Европа

От Ричард Херцингер


Тази пролет Рабела де Фария стана първият чернокож член на градския съвет на Ротердам. Образована и остроумна жена, четиридесет и две годишната Фария сега е натоварена със здравеопазването и политиката по сигурността на втория по големина холандски град. Родената в Суринам бизнесдама беше избрана с бюлетината на партията на Пим Фортуин, който според слуховете, бе расист и както е известно бе убит точно преди парламентарните избори в Холандия през май. Объркала ли е Фария партията или размножилите се в Европа десни популисти се нуждаят от по-внимателно разглеждане?

Чужденците може би са озадачени от странните вкусове на европейските гласоподаватели, демонстрирани в последните избори, но не бива да притесняват прекалено силно. Десният популизъм може и да е отблъскващ, но не бива да се бърка с фашизма на двадесети век. Популистите, които продължават да печелят подкрепа в Европа, отразяват по-скоро днешните настроения, отколкото старите идеологии. По всяка вероятност тяхното време на политическата сцена ще бъде кратко. Но докато бъдат ограничени, могат да бъдат разглеждани като най-прогресивните фигури върху европейската шахматна дъска.

Тези партии получават подкрепата на гласоподавателите, които искат да дадат урок на установените лидери. Но стъпят ли веднъж в длъжност, популистите непрекъснато губят подкрепа. Партията на Фортуин вече загуби три четвърти от подкрепата, когато четирима нейни министри влязоха в холандското правителство. В Италия Силвио Берлускони видя срещу своето правителство 180 000 демонстриращи италианци. Късият живот на популистите и пламенната им подкрепа напомня за опита на Рос Перо да стане президент на САЩ през 1992 година. Тогава той получи почти 20 процента от народния вот, но къде е сега той, къде е и неговата Партия на Реформите?

В ера, в която традиционните партии все още се идентифицират с консерватизма, либерализма и социализма от 19 век, разминаването между партийните платформи и желанията на гласоподавателите, никога не е било по-очевидно. В резултат на това участието в изборите в европейските държави никога не е било толкова ниско. За сметка на това, различните популистки групи, които доскоро получаваха между 10-22 процента от гласовете, сега се раздвижиха нагоре. Това се забелязва от успехите на политици като Фортуин, Берлускони, Кристоф Блохер в Швейцария или Карл Хаген в Норвегия, както и с безпрецедентното увеличение на независимите кандидати, участващи в изборите за Конгреса в САЩ през този ноември.

Като оставим настрана движенията на Жан Мари Льо Пен във Франция и австриеца Йорг Хайдер, които все още черпят сили от старото, идеологически крайно дясно, европейският популизъм е искрена проява на пост-идеологически чувства. Играчи като Фортуин и Берлускони създадоха новият тип политик, който иска да поощри демократичното обновление чрез авторитарни решения. Наречете ги авторитарни освободители. Въпреки, че обвинява исляма в назадничавост, например, харизматичния Фортуин не е расист. Той е откровен хомосексуалист. Как такъв човек може да опише едно общество, което осъжда хомосексуализма като смъртен грях? Неговата анти- емигрантска позиция е основана на популярния страх, че консервативното ислямско поведение може да разруши холандската толерантност. Но възхвалявайки индивидуализма и различието като път към справедливостта, той изключва членовете на една култура, която смята за робска и така се сблъсква с противоречие. Осмивайки емигрантите, Фортуин ги прави лично отговорни за изостаналостта на културната среда, в която те по силата на случайността са родени. Фортуин комбинира либертарианският етос с авторитарното търсене на хомогенност. Това смесване обаче няма нищо общо с фобиите и реакционното поведение на малката част от средната класа, която се представя от Льо Пен или Хайдер.

Модерен по подобен начин е и Силвио Берлускони - един добре настроен към бизнеса политик, защитник на премахването на държавните регулации и враг на институционалната мудност. В своята роля на освободител, той възхвалява глобализацията. Но в същото време, в ролята си на авторитарен патрон, той се обявява срещу емигрантите и е готов да подкопае гражданските свободи и управлението на закона. Като всеки авторитарен освободител, той управлява хората с проста реторика, не отговаряща на сложността на техните проблеми.

Най-убедителният аргумент, че така наречените десни не са толкова "десни" е съществуването на паралелен феномен от другата страна на европейския политически спектър. Левият популизъм в Европа също печели точки, точно както десния популизъм търси пътища към демократично обновление, вместо безотговорното представителство. В немският източен lander (федерални щати), бившата комунистическа Партия на демократичния социализъм (PDS) привлече свободомислещата младеж и бедните. В западните части на Германия левият популизъм дори излезе в лицето на бившия министър на финансите Оскар Лафонтен, чиято нова книга Die Wut wachst (Anger Mounting), се оказа компендиум от популярен социализъм. Освободен от отговорността на своята стара работа, Лафонтен започна да дирижира ренесанса на идеалистичното опростенчество и самодоволния протест - една философия, която сега е в основата на антиглобалисткото движение.

Двата типа популизъм разкриват един привиден парадокс. Поддържниците на популизма имат свои собствени амбиции в идеологическия център, който е далеч от старомодните покрайнини. Няма по-омразно нещо за популистите от големите, стари партии, борещи се за петънцето, наречено политически център. Избирателите от друга страна искат да гласуват по-скоро за идеи, отколкото за листи на кандидати. Новите десни в Европа ги привличат, защото говорят на езика на свободата и модернизма. Популистите не гледат само от позицията на загубилите от модернизацията - работническите и средните класи, чиито страхове ги правят анти-емиграционни, анти-европейски и анти-глобалистки настроени - но също и към победителите в модернизационния процес - богатите класи, които ругаят държавната бюрокрация, старите йерархии и високите данъци. Да вземем за пример Берлускони, който направи два плаката за своята изборна кампания през 2000 година. На единият той бе облечен в спортен пуловер, и имаше надпис: "Работническият лидер." На другият, където бе облечен в костюм пишеше: "Лидерът на предприемачите."

Какво е посланието към солидните партии? Не се паникьосвайте. Не позволявайте на популистите да диктуват правителствения дневен ред, както направиха Дания и Норвегия. Не копирайте политическото им ораторство, но четете сигналите. Подкрепяйте предимствата на отвореното, плуралистично общество ясно и уверено. Гласоподавателите искат от политиците същата гъвкавост и непосредственост, каквато получават от комуникациите. Научете се от Жан Пиер Рафарин, новият френски премиер-министър, който по-рано тази година вкара не само професионални левичари в своя консервативен кабинет, но също и двама министри, които дори не бяха родени във Франция.

2002 © Foreign Policy


Ричард Херцингер е щатен сътрудник на Die Zeit в Хамбург и автор на Republik ohne Mitte (Republic Without a Center) (Berlin: Siedler, 2001).