Media Times Review    Google   
___









време
 ноември 2002

Корените
на култа
към личността


На 22 април 1936 година руският критик и автор на детски книги Корней Чуковски записва в дневника си:
"Вчера на конгреса на Комсомола седях на 6 или 7 ред. Огледах се и видях Пастернак. И тогава се появиха Каганович, Ворошилов, Андреев, Жданов и Сталин. Какво стана със залата! А ТОЙ стоеше пред нас, малко поуморен, замислен и величествен. Усещаше се голямата му близост с властта, силата му и същевременно нещо женствено, меко. Обърнах се - лицата на всички наоколо бяха така влюбени, нежни, вдъхновени и засмени. Да го видим, само да го видим беше огромно щастие за всички нас. Никога не съм мислил, че съм способен на такива чувства. След това, във фоайето, Пастернак и аз през цялото време си шептяхме възторжени думи. Тръгнахме си заедно, и двамата опиянени от радост..."
Тази почти еротична екзалтация, очарованието и самозабравата при вида на един от най-големите престъпници в човешката история днес са почти непонятни. Защото да се мисли, че вдъхновената тълпа в залата, включително Чуковски и Пастернак, не е знаела какво става по същото време в СССР е лъжа, на която може да вярва само онзи, който иска да бъде лъган. Само че това знание явно не е нарушавало възторга и не е смущавало опиянението. Къде трябва да търсим тогава техните корени? Или казано по друг начин: що е това, което наричаме "култ към личността"?
На тази тема бе посветена международната конференция "Култове към личността по времето на сталинизма", организирана от университета в германския град Гисен. В следващите минути ще обобщим спектъра на мненията изказани там.

На първо място естествено възниква въпросът за корените и предшествениците. Че те могат да бъдат видени в авторитарните владетели, които са типични за руската история, изглежда логично, но това не е цялата истина. А какво да кажем за онези "повелители на мислите" и "житейски учители", които като същински култови фигури доминират интелигентските сбирки и кръжоци и в които, особено от средата на 19 век, руската интелигенция намира своята социална и идеологическа идентичност? Култът към Ленин, възникнал след смъртта на революционния водач, е свързващото звено между онези по-стари култови форми и култа към Сталин. Същевременно е възможно авторитарната култура на болшевизма, като общата почва захранила култа към Ленин и Сталин, да се изведе от авторитарната култура на кръжците на интелигенцията.
Изкованата от съветската пропаганда формула, представяща Сталин като "вожд и учител", съответства само в първата си част на вождистките култове в Западна Европа. Защото Хитлер и Мусолини никога не са били "учители". Тази "учителска" функция на съветския вожд има своето покритие в литературната фиксация, нещо повече в литературния култ към сталинизма. Романът "Как се каляваше стоманата" от Николай Островски, например, бе предназначен да създаде и наистина създаде образец на новия съветски човек. Литературата в Русия винаги е имала поучителна, образцова функция. Култът към Хитлер от друга страна се ориентираше по-скоро по Вагнеровата опера, докато култът към Мусолини бе в голяма степен кинематографичен.
Какво представлява човекът, който става обект на култово почитание? Към предпоставките на култовете към личността през 20 век спада известна "култура на личността", която на прехода между 19 и 20 век измества "култивирането на характера". Идеалът свързван със сила на характера, в смисъла на морална устойчивост и самопожертвувателност, отстъпва пред идеала за самоосъществяване и разгръщане на личността, намерил израз във феномена на "звездата". Тази личност не се разгръща в условията на самота. Напротив, тя винаги има нужда от публика; не на последно място тя е онова, за което я смята публиката. Дали става дума за инсценирането на филм или на някоя политическа проява, ефектът зависи в крайна сметка от ликуващите маси.
През 19 век Александър Херцен твърди, че деспотичният цар Николай Първи бил единствената в гореспоменатия смисъл "личност" в своето царство. Може ли да се каже същото за Сталин или той беше по-скоро единственият, комуто другите дават и могат да лишат от "правото на личност"? Сталин беше бог и пророк едновременно. Защото и при Сталин съществуват онези по-малки култове, които изглеждат така типични за миналия век - било актриса, писател, литературен герой, полярен летец или миньор. Това, което отличава тези по-малки култове от сходните култове възможни и в демократичните общества, не е пропагандната им експлоатация, а тяхната образцова, идеал-типична функция - сякаш съветският човек разполага с определен брой готови форми, които той, щастливецът, трябва да запълни. Самият Сталин, обект и субект на върховния култ, също притежава тази почти платонична идеалност: по някакъв особен начин той е не само конкретният човек, "другарят Сталин", а и идеята на самия себе си - една идея, въплъщавана и в миналото от великите владетели и пълководци в руската история, чийто култ се поддържа официално в съветска Русия. Тяхната галерия обхваща Александър Невски, чиято победа над рицарите на Германския орден укрепва съветския патриотизъм в годините на войната срещу Хитлерова Германия, Иван Грозни и Петър Велики. Но естествено най-важната по-ранна инкарнация си остава Ленин; Сталин, гласи формулата на съветската пропаганда, е "Ленин днес".
В своята безвременност Сталин, колкото и да е парадоксално, се явява на някои от своите омаяни съвременници като въплъщение на историческото време. Както Наполеон се явява на младия Хегел като "Световният дух на кон", така много интелектуалци, въпреки режима на терор, виждат в Сталин един световно-исторически феномен, гений на историята. Дали днес сънят за Великата История е вече изсънуван?
На Запад изглежда е така. В този смисъл, но само в този, би могло да се говори за край на историята. А мъртъв ли е богът на историята и в Русия? Можем само да се надяваме, в противен случай не са изключени исторически сюрпризи.