Media Times Review    Google   
___









мастило
 ноември 2002

ОТЛЯВО-ОТДЯСНО, ОТПРЕД-ОТЗАД, ОТГОРЕ-ОТДОЛУ

Никита Нанков


Преди време в едно малко градче (толкова малко, че в него нямало място дори за името му, което поради тази причина стърчало две педи на изток и два километра на запад), та в едно малко градче живеел един полицай. Всяка заран той ставал по тъмно, за да лъсне с кърпичка от алено кадифе - едно по едно - копчетата на униформата си, върху които блестял държавният герб, и едва подир туй отивал и заставал насред градския площад. Работата му била да упътва чужденците, които се отбивали понякога в градчето.
- Господин полицай, - питали те - кажете, моля, къде се намира часовниковата кула от ХІІІ век, за която пише в туристическите справочници, за да я фотографираме за спомен?
- Отляво-отдясно, отпред-отзад, отгоре-отдолу! - изтананиквал полицаят без да престава да лъска копчетата си, мятайки закачливи погледи на вси страни.
Добре все пак, че кулата се издигала сред площада и се виждала и без упътване. Ала чужденците - както и трябвало да се очаква от едни истински чужденци - приемали тези думи като чиста подигравка, понеже дори техните електронни компаси не знаели къде е посоката "отляво-отдясно, отпред-отзад, отгоре-отдолу". И кракът им повече не стъпвал в градчето, понеже не им се искало да си имат повторно работа с нелюбезния полицай. Тръгвайки си по източния път (западен път нямало) чужденците за отмъщение си отчупвали по едно парченце от името на града - ей така, като сувенир.
Тъкмо така, както стана ясно много по-късно от градската хроника, започнал неудържимият възход и световната слава на малкото градче с голямото име. . .
Един ден собственикът на единствената страноприемница в градчето дотърчал при кмета много разтревожен.
- Уважаеми господин кмете, - подхванал той - имам честта да ви уведомя, че ако в управлявания от вас град вече престанат да идват чужденци, ще се видя принуден да затворя страноприемницата си поради липса на клиенти. Освен това, ако те продължат все така да чупят от името на градчето ни откъм източния край ей така, като сувенир, то след време ще останем и без име. А както е вярно, че град без страноприемница и без име не е никакъв град, така също е вярно, че и кмет без град не е никакъв кмет. Затова се осмелявам да забележа, че е единствено във ваш интерес да направите тъй, щото чужденците пак да започнат да ни посещават. И нека да се държат малко по-сдържано. . .
Кметът, който бил не само много дебел, но и много умен човек, начаса схванал колко сериозна е работата. Без да губи нито миг, той извадил от чекмеджето на бюрото си кръгли сини очила, окачил си на врата огромен фотоапарат, стиснал в ръка един електронен компас и маскиран по този начин като чужденец, хукнал право към градския площад. А там, верен на дълга си, стоял полицаят и тъй като вече нямало кого да упътва, лъскал на спокойствие - едно по едно - копчетата си с кърпичката от алено кадифе. Кметът много любезно и разбира се на най-чист американски език го попитал къде се намира часовниковата кула от ХІІІ век, за която пише в туристическите справочници, за да я фотографира за спомен. Без да прекъсва нито за миг любимото си занимание, полицаят му хвърлил закачлив поглед и изтананикал:
- Отляво-отдясно, отпред-отзад, отгоре-отдолу!
Като чул това, кметът веднага разбрал какво е прогонило чужденците от повереното му градче. Той смърщил страшно вежди, свалил очилата си, за да разбере полицаят с кого всъщност си има работа, извикал му: "Миррррну!" и за несправяне с полицейската служба първо го разжалвал (полетели откъснатите пагони!), второ, уволнил го (фуражката хвръкнала след пагоните!) и трето, отнел му завинаги униформата (копчетата, върху които блестял държавният герб, безславно се търкулили до пагоните и фуражката в прахта!).
И подир всичко туй, за да възтържествува цялата справедливост и за да идват чужденците отново в градчето, кметът на тържествена церемония с речи, цветя, шампанско, духова музика и безброй фойерверки назначил разжалвания полицай за Главен градски ваксаджия на градчето.
От този ден в градчето взели да се стичат толкова много чужденци, че площадът просто не ги побирал и те се тълпяли в страноприемницата, та дори и в кметството, откъдето някой задигнал кръглите сини очила - ей така, като сувенир. Сега всички чужденци - без никакво изключение - искали да се фотографират за спомен до часовниковата кула от ХІІІ век, за която пише в туристическите справочници, докато Главният градски ваксаджия много любезно им лъска обувките. И размахвайки четките, някогашният полицай мятал закачливи погледи на вси страни и си тананикал:
- Отляво-отдясно, отпред-отзад, отгоре-отдолу!
А сдържаността на туристите си останала все така несдържана. Тръгвайки си радостни от градчето, те чупели от стърчащото му име по едно парченце както от изток, така и от запад (щом градчето се замогнало, кметът построил и западен път) - ей така, като сувенир. Затова и не станало ясно къде се е случила тази история. От името на градчето е останало толкова малко парченце, че някои твърдят, че е от буквата Е, други - от Ф, а трети - от Щ. Но щом е толкова малко парченцето, значи е само от Ь.
 
Copyright © Никита Нанков

*Авторът преподава сравнително литературознание в Indiana University, Bloomington, IN, US; има редица публикации в областта на българската и чуждата литература и в интердисциплинарните изследвания - естетика, семиотика, изобразително изкуство, кино и теория на превода. Негови са книгите "Празни приказки" (2000) и "В огледалната стая" (2001). Двете книги могат да бъдат купени директно от издателя, адрес за връзка: sonm@astratec.net

Разказът "Отляво-отдясно, отпред-отзад, отгоре-отдолу" е писан през 1984 година и се публикува за първи път.