Media Times Review    Google   
___









перспективи
 ноември 2004

ДЕМОКРАТИЧНА ВОЙНА, РЕПРЕСИВЕН МИР: ЗА АНТИАМЕРИКАНИЗМА

Ръсъл Бърман


В последната си книга, “Антиамериканизмът в Европа: културен феномен”, проф.Бърмън изследва различните измерения на това културно явление. Авторът показва как антиамериканизмът се оказва полезна идеология за определяне на новата европейска идентичност и как тази появила се идентичност е довела европейците до позиция, противостояща на всяка смяна на даден режим от САЩ, независимо колко гибелен е този режим и независимо къде е локализиран – в Сърбия, в Афганистан или в Ирак. Бърмън уточнява елементите на обезпокоителното движение – някои от тях са културни, други – просто ирационални, и обяснява защо това явление е твърде вероятно да бъде черта на европейско-американските отношения в близко бъдеще. Авторът изяснява как антиамериканизмът работи като натрапчив предразсъдък и стереотип, неподвластен на рационална аргументация или фактически доказателства, и как негативната реакция срещу американската политика води началото си от по-широко и по-дълбоко вкоренено течение срещу глобализацията.

Антиамериказмът в Европа в действителност не е просто приятелско несъгласие, а разширяваща се пропаст. В този смисъл книгата на професора е много важен принос за разбирането на това идеологическо предизвикателство. Media Times Review предлага откъс от лекцията му “Демократична война, репресивен мир”, изнесена в Нюйоркския университет по време на конференцията “Врагът”.


Враждата обикновено предполага драматична арена, изправяне на опоненти един срещу друг, при което взаимните обвинения се разгръщат на сцената на двойно противопоставяне. То е двойно, защото носителят на враждебност проецира своята неприязън върху другия, ако предположим, че позицията на противника е същата – взаимен присмех, осъзнат като такъв и от двете страни. Разбира се не е без значение дали разбираме този конфликт като екзистенциална опозиция между врагове – постоянна война, или като също толкова драматичен консенсус, т.е. поведение в публичното пространство, предполагащо взаимна изгода – постоянен мир. Въпреки това и за двете алтернативи, независимо от възможните градации, е валидно предположението, че в основата на диалектите на омразата е залегнал реален, съдбовен конфликт на интереси, независимо дали самите интереси са реални или въображаеми, физически или икономически. Враждата е изразът на конфликта между опоненти.

Освен това проекцията на омразата, алюзията, че същата враждебност, която една от страните осъзнава, определя поведението на опонента, наистина сама по себе си може да бъде първият враждебен акт. Става въпрос за измислянето на врага и, следователно поради необходимост приписването му на чувства, които са си най-вече лично твои: аз те мразя, значи и ти трябва да ме мразиш. Ако такава вменена омраза беше просто фикция (а не основание на конфликт), моделът на двойната враждебност щеше да бъде идеологическа заблуда. Този случай изисква алтернативно обяснение. Вместо да мислим враждата като субективна естествена последица на обективен конфликт на интереси, да разгледаме модел на вражда, който е следствие единствено на вътрешни процеси, които изцяло протичат от едната страна на конфликта. Собственият гняв се превръща в гняв срещу света и едва след това намира своята мишена. Тази враждебност трябва да бъде разбирана не като отговор на това, което опонентът е направил, тъй като опонентът е само закъсняло откритие, а като израз на вътрешен недостиг, който изисква измислянето на заплаха, на фиктивна опасност, необходима за поддържането на разклатената идентичност. Врагът в този смисъл е единствено изкупителна жертва с оръжие. Оказва се, че дискурсът на враждата, ясно очертаният външно ориентиран разказ за омразата, е движен от дълбоко вътрешни процеси (дори в случаите, когато се позовава на черти на избрания опонент от реалността). Следователно, враждебността не е заради врага, а заради собственото аз.

Този аргумент не се отнася за враждите изобщо. Трагедията и конфликтът съществуват и водят до борба. Но въпреки това има една версия на ненавистта, движена най-вече от вътрешна логика: инстинктивна потребност от намиране на опонент. В този контекст омразата става инстинкт, а изборът на мишената й, макар и ограничен – зависим от характера на съществуващия исторически материал. Ритуалното отричане на опонента в действителност няма нищо общо с реалното съществуване на самия опонент. И така идва процесът на изгубване на реалността. Драмата на враждата е фалшива драма, която можем да наблюдаваме по отношение на днешния европейски антиамериканизъм.

Антиамериканизмът не е случай на взаимна враждебност. Със сигурност и в САЩ има моменти на неприязън към Европа, но това не може да се сравнява с европейския антиамериканизъм. В САЩ няма антиевропейски демонстрации, изгаряне на френски и немски знамена, сърдити тълпи с вили и трактори пред бутик на Луи Вюитон или търговски пунктове на БМВ. Антиевропеизмът не е сравнимо съответствие, а само анемично допълнение към европейските спектакли. Европа не е предмет на постоянно занимание за американската общественост, докато САЩ – тъкмо обратното – представляват обект на постоянна натрапчива идея за антиамериканското съзнание: вездесъщият и всемогъщ опонент. Тази асиметрия е очевидна: изявленията на Ведрин (б.прев. Юбер Ведрин е някогашен външен министър на Франция) за “опростенческия” характер на американската външна политика или гафът на Дойблер-Гмелин (б.прев. Херта Дойблер-Гмелин е бивш министър на правосъдието на Германия), която сравни Буш с Хитлер, предизвикаха раздразнение и любопитство в Америка, което бързо стана вчерашна новина, докато забележката на Ръмсфелд за старата и новата Европа предизвика невероятно възмущение и язвителност. Болният нерв беше засегнат и европейските интелектуалци с готовност бяха провокирани от американския министър на отбраната. Пред истинския враг, неевропеецът, се изпаряват дори старите дрязги и Дерида и Хабермас могат да застанат рамо до рамо.

Само че антиамериканизмът не е рационален отговор на американската политика: това е истеричен излишък. Доказателство за тази разлика е постоянното преповтаряне на антиамерикански тропи, чиято история чувствително предшества съвременната политика. Традиционната европейска реакция на Новия свят и САЩ в течение на векове е вплитала темите за диващината, насилието и свръхсилата, както и безпокойство, породено от капитализма и демокрацията. Тези образи отново се появяват в сегашния дискурс със стереотипно постоянство. След като омразата предшества политиката, политиката не е причината, омразата е предполитическа. Нещо повече, натрапчивият начин на мислене за САЩ е характерен за страни с твърде различен опит по отношение на американската държава: Германия срещу миналото на една окупация, която никога не е била схващана като освобождение (и, разбира се, не е предизвиквала тържества по улиците), и Франция с история на освобождение, а не на окупация. Вкусът, който двете различни менюта оставят в устата, е един и същ, сякаш характерният аромат има свой собствен живот.

Това отделяне на чувството на вражда от хипотетично обективните причини се отнася също така и за възприемането на настоящето, придава почти херметична непроницаемост на събитията. Реалността изчезва. Оттук е и склонността да не се вярва на всеки доклад за американските успехи във войната, да се отричат проамерикански настроените иракчани, да се изключва всяка информация, която не се вписва в тясно скроения мит.

Същият този отказ от реалността характеризира друг епизод, реакцията след атаките от 11 септември: гротескните предположения за скрити конспирации или просто за медиен спектакъл или, може би най-обичайното предположение, идеята, че в крайна сметка не е било толкова зле. Реалността, която противоречи на конформисткото мнение, не може да съществува. Неудобните факти и неудобните мнения са еднакво отричани. Дебатът, който бушуваше сред американската общественост и преса, просто отсъства в по-голямата част на европейската преса.

Целта ми не е да документирам извънредно неприятните изявления на европейските интелектуалци – цял един човешки живот няма да ми стигне – а да идентифицирам една черта на дискурса: желанието да се отрича реалността. Причината за антиамериканизма не са фактите, на които е възможно да се отговори критично, а една натрапчива идея, вътрешно генерирана омраза. Разбира се, че политиката в Ирак може да се критикува, но тук има излишък. Не войната е обидна, а самите американци, които са истинската провокация. В крайна сметка опозицията на войната в Ирак и опозицията на други аспекти от американската външна политика са взаимнозаменяеми. Да го кажем накратко, проблемът не е в това, което американците правят, тъй като за повечето хора ще бъде трудно да защитават Милошевич и всички останали, а фактът, че именно американците, а не европейците действат. Не европейският пацифизъм, т.е. съпротивата срещу насилието, а европейската пасивност се ужасява от американските действия. За антиамериканския дискурс думите Ирак, Афганистан, Балканите са само претекст, неопредметени пространства, празни листа, върху които той се опитва да надраска собственото си детинско послание: детинско, защото е неспособно на политически действия.

Това, което провокира антиамериканизма, е американската активност: не ролята, която Америка играе в света, а фактът, че изобщо я има на този свят. Независимо какво е американското действие, антиамериканизмът го отрича, най-вече когато това действие е израз на политиката за защита на свободата, което, от своя страна, означава набор от демократични ценности. Отсъствието на свобода в определени места – Ирак, Афганистан, Балканите, е грижа само за малки неправителствени организации, не за масовата общественост, с изключение на случаите, когато САЩ се намесват. Никога не е имало масови демонстрации в Париж, Берлин или Барселона срещу Милошевич, талибаните или Садам. Никога не е имало демонстрации за смяна на режим. Масовите движения са се появявали едва когато авторитарният режим е бил поставен под съмнение. Преди войната Ирак е бил забелязван само заради политиката на санкции – зло, отдавано на САЩ, и никога заради характера на режима. Въпреки това антиамериканските движения се обективизираха в контекста на войната и доста често явно на страната на диктатора, когато са пропускали да критикуват по-рано, поради което американският призив за свобода звучи още по-скандално.

Това наистина е политически проблем на антиамериканските движения, които претендират, че са прогресивни, но продължават да си лягат с диктаторите. Показват желание ако не да приветстват, то най-малкото да толерират авторитарни режими, колкото и брутални да са те, само и само да се пазят от асоциацията с капитализма, колкото и демократичен да е той. Всяко бездействие изглежда по-добро от свободата, ако свобода означава свободен пазар. Дори след комунизма комунистическите табута господстват и постоянно вредят на политическата култура.

Започнах с твърдението, че има вариант на вражда, чийто характер е ендогенен. В други случаи действителен конфликт на интереси подклажда неприязънта между опонентите, но в този случай врагът е конструкция с обратна сила, необходимост за конституиране на субекта, чиято наклонност към враждебност е факт още преди появата на самия опонент. Антиамериканизмът не се вписва в модела на драматичната сцена: конфликт на политики и субективните му последици. Твърде много негови черти и като реторичен, и като културен феномен поставят под въпрос драматичното обяснение. В най-добрия случай той се свежда до съдържанието на лирическа драма, фантастика или приказка. Ако ставаше въпрос за политически конфликт, в различните европейски държави щяха да бъдат изтъквани сходни аргументи срещу американската политика. Само че има значителни локални вариации. В Германия се наслагва огромно количество метафори, целящи да реабилитират германското минало: Буш като Хитлер, бомбардировките над Багдат като бомбардировките над Дрезден. Тези метафори нямат значение другаде. Позицията на Франция също е свързана по-скоро със собствената й история и нейните фантазии за загубения статут на световна сила.

Само че всичко това няма нищо общо с американската политика, то е свързано с европейската идентичност. Всъщност антиамериканизмът изкристализира като идеология, способна да формира европейската идентичност, т.е. това е аспект на процеса на европейска културна трансформация. Европа няма свой собствен идеал. Нейният провал да покаже лидерството си на Балканите в началото на 90-те – 1992 година трябваше да бъде годината на Европа, я лиши от възможността да се определи, формулирайки отношението си към човешките права и демокрацията. Враждата срещу САЩ е външният израз на болката от загубата и протест срещу нечестността: защо американците трябва да са способни да имат идентичност, след като европейците е трябвало да отстъпят от своята? Масовите демонстрации – повече европейска, отколкото американска форма - са подходящ ритуал за загуба на идентичност, на който тъгата по собствената съдба се трансформира в гняв срещу благополучието на другия.

Една различна Европа би могла да разкаже друга история за себе си. Все пак навремето свободата е определяла действията на хората, дори в Париж. Вместо това сега антиамериканизмът служи за патологична социална психология, базирана на колективистко транснационално формиране на идентичност и осигуряване на антиреформаторска идеология на европейското обединяване. Антиамериканизмът е първичното вещество за иначе предимно бюрократичния процес на европейско обединяване.

И тук вече започва да се виждат алтернативните модели на света след Студената война, който замества мита за атлантическата общност от ценности. Европейската склонност да се приеме статуквото и да не се прави нищо вместо да се поемат рискове, колкото и бедствена да е ситуацията, е противоположна на американската склонност да се утвърждава независимостта и да се настоява на индивидуална отговорност за действия. В крайна сметка не американските действия, а европейската неспособност за действия провокира антиамериканския гняв.


Ръсъл Бърмън завършва Харвард през 1972г. и защитава докторат в Уошингтонския университет през 1979. Сега е професор по хуманитарни науки в Странфорд. Занимава се със сравнително литературознание и германистика. Той е един от най-добрите познавачи на немската литература и култура през 19 и 20 век сред американския академичен елит, за което получава орден за граждански заслуги от немското правителство. Занимава се с политическите и културни връзки между Европа и САЩ.


Преведе от английски: Вероника Бикова
 текстът се публикува с разрешението на автора