|
Разказите
на Деян Енев в този сборник са наистина християнски. Не
обаче защото в тях присъства някаква изрична „църковна тематика“
— ако бе така, това би ги белязало с евтина доктриналност.
Те са християнски всъщност по друга, по-деликатна причина.
Ето каква е тя според мен.
Още
в псалмите на Давид, а по-късно и в евангелските блаженства
се споменава за „кротките“ (в блаженствата — „Блажени кротките,
защото те ще наследят земята“). Изследователите на библейския
текст знаят, че староеврейският оригинал на тези „кротки“,
които облажава Христос, е „анавим“ (тази дума във Ветхия
завет употребява цар Давид). „Анавим“ обаче не е точно и
не е просто „кротки“. „Анавим“ са онези, които са — освен
кротки — още и „малки“, „тихи“ и — много важно — „неудачни“.
Кротки, малки, тихи, неудачни — сред тях живее, всред тях
се проявява Христос, те са, казано по-претенциозно, истинската
„субстанция“ на християнството. Така е засвидетелствано
още в Евангелието. Поразяващи са думите на Господа, още
по-поразяващи са чудесата Му — и все пак те са произнесени
и извършени сред малките, често убогите, бедните, гладните
и жадните иудеи и галилеяни. Те — да го кажем така — дори
когато отварят слепи очи, го правят „с калчица и плюнка“.
Та ето това сетиво за „субстанцията“, в която би могъл да
се яви, да се „разчете“ Христос, притежава авторът на този
сборник, в чиито разкази образът на помилващия Господ се
очертава не чудодейно върху бяла стена, като в някакъв квазиспиритически
сеанс (вж. края на новелата „Морга“), а в гъстилото от брадясали
градски маргинали, сестра от психиатрична болница, раздърпан
хлапак около кафене на пазара, престарял монах в полузапуснат
манастир. Очертава се сред днешните „анавим“ — понякога
съвсем не с думи, но с немощно-кроткия си неудачен живот
казващи „Господи, помилуй“.
Сборникът
започва с един прекрасен, „покръстващ“ пролог, в който езикът
на писателя сякаш съзнателно се потапя в купел, за да се
умие от всяка сложност, претенциозност, „умност“ — за да
се новороди в гомона на бащата и детето на предколедната
трапеза — едно почти пролепетано начало, в което сълзата
(соленото) и молитвата (сладкото) се смесват, за да зададат
цялостния тон на сборника (срв. „Сладко и солено“). След
това почти във всеки разказ се говори за някакво чудо —
но чудо, толкова „кротко“, толкова „анавим“-но, че сякаш
действително е чудо „с калчица и плюнка“ явено. Понякога
то е просто и само чудото на неочаквания финал, парадоксалната
отплата, възпламналата доброта („Париж“, „Казвам се Ангел,
отче“, „Бащата на войника“). Друг път е почти наистина чудо,
същинско чудо, но звучащо някак си и като анекдот — сякаш
Господ се усмихва през него („На незнайсти мартември“, „Поручик
Галицин“). Накрай — си е същинско чудо, но така дълбоко,
същностно нериторично, така „дружелюбно“, че не изкушава
никого с претенция към маловерието му. Тук трябва да отбележим
особено „Господи, помилуй“ (чудото с обърналия се камион
с портокали). Има и светкавици на Божия гняв в някои от
финалите на тези своеобразни разкази за чудеса в средата
на съвременните „анавим“ (вж. „Дар Божий“, „Най-дългата
нощ“, „Синът на Мария“). Но те пък — тъкмо защото са блясващи
в една подчертана делничност, в една житейска „предградийност“
също — незнайно как — заприличват по-скоро на пронизителна
милост, отколкото на чудодейно наказание.
Християнският
поглед, християнският глас, са изобщо и по дефиниция „от
дълбините“ (de profundis). Но от бездната молитвеният глас
достига до висината. Тази християнска „траектория“ е запечатана
по един забележителен начин в може би най-силното произведение
в сборника — новелата „Морга“. Нейните герои приемат и мият
телата на мъртъвците. Те приемат горчивия, последен плод
на този свят — смъртта; срещат я в многобройните й лица.
И същевременно — в героите на тази „Морга“ има нещо свещенодействено.
„От дълбините“ те призовават небето. В тази „Морга“ работи
странното, нямо, подобно на кльощава птичка, прелестно същество
Мима. Един ден то хваща за ръка героя на новелата, повежда
го към болничния асансьор и се изкачва с него от подземието
с телата до неподозирания, облян в слънце, покрив на сградата
и там, сред безумно възторжения плясък на обитаващите между
комините и антените гълъби, се люби с него. Може би този
образ не е тъкмо „доктринално“ християнски, но той е християнски
в дълбочина. Защото тази Мима е нещо като символ на немотствуващата
„в дълбините“ на този преизподен свят душа-на-анавим — на
онази, която служи и робствува тук, в света, където светът
господства, но която има тайнственото знание за „горе“,
която тайно е птица и може би е няма не от мизерия, ами
от някакъв възторг по рождение.
|
