Media Times Review    Google   
___









перспективи
 ноември 2004

Българските проекции
на иракската криза

Вероника Бикова


Операция “Свобода за Ирак” открои изключително остро голяма част от проблемите на България. Иракската криза беше изпитание и за политическия елит, и за журналистиката, и за интелигенцията, и за обществото. Никой не се справи с това предизвикателство. Напротив, в политическите изявления, медийното отразяване и говоренето за това, което се случва в публичното пространство, преобладаваше липсата на елементарен усет към сложността и най-вече към същността на проблема.

Речта, която прочете Симеон Сакскобургготски в навечерието на операцията, показа неспособността на министър-председателя да формулира добре иначе правилната позиция на България за войната.. След това започна поредица от потвърждения и опровержения на това дали България е една от страните в коалицията. Разбра се, че самите политици не са наясно. Типичните за българския политически живот боричкания, изчислявания, разчистване на сметки и кулоарни определяния на стратегии се прехвърлиха върху политическия дебат по най-важния международен конфликт на годината. Дори при това положение се оказа, че партийните пристрастия могат да се отразят върху позициите и на правителството, и на президента. Не може да не се квалифицира като политически гаф двойното измятане на Първанов. БСП пък смехотворно се опита да оглави (или инициира) “мирните” протести, без да си дава сметка нито за естеството на иракския проблем, нито за изключителната важност на поведението на българския политически елит за международния имидж на България. Опитите на БСП да се изкара “партията на мира” бяха жалки, както и самите мирни протести и от естетическа, и от количествена гледна точка, не само поради историята на партията, която трудно би могла да се олицетвори с мира, но и поради абсолютното невежество на водещи политици по отношение на политическата ситуация в Ирак. Стигна се до там, че иракският журналист Мохамед Халаф се срещна със Станишев и му обясни за какво става въпрос и срещу какво всъщност е операцията “Свобода за Ирак”.

Други политици, политолози и журналисти започнаха да изчисляват “чисто прагматично”, както те самите подчертаха, ползата за България от позицията й. Оказа се, че според експертите моралът нямал нищо общо с политиката и че ако се изхождало само от морален критерий, нямало да се стигне далеч. Това е същото безхаберие, както и това на Станишев, но с обратен знак. Както и по време на Косовската криза, така и в последните няколко седмици на изпитание беше поставена не прагматичността, а именно моралът на политическия елит. Защото войната и тогава, и сега беше на първо място морална. А именно моралната позиция много често в политиката е най-непопулярна. В бивша Югославия моралният проблем беше един диктаторски режим, взел жертви в размер на близо 300 хиляди души от собственото си население. В Ирак това число е много по-голяма. Международната общност съвсем прагматично и същевременно напълно безпринципно си затваряше очите пред този проблем поради много причини. В момента, в който се каза ясно и категорично, че глобализираният свят не може да понесе една част от него да бъде под похлупака на примитивни диктатори, които нито уважават, нито разбират човешките права и основните демократични ценности, се заговори за американското влияние на Балканите и за иракския петрол. Борбата и с Милошевич, и със Садам беше морална, неморално беше дребнавото сметкаджийство и опитът за извличане на политически дивиденти от справедливото, макар и болезнено разрешаване на проблем, което трябваше да се случи още преди десетилетия.

Медиите като цяло не направиха изключение от този повърхностен поглед върху кризата. Както редица пъти при подобни ситуации те показаха на българската аудитория само част от фактите. Новините представляваха мозайка от многохилядни мирни протести в Европа, изброяване на жертвите от “Свобода за Ирак”, сълзливи вайкания на нашенски хора на словото. Беше спестена цялата история на кризата, започнала още в края на 70-те години. Това, от една страна, е илюстрация на неспособността на българската журналистика да отразява международната ситуация, което вече не е новина. Човек трудно би могъл да се информира за международните събития, ако разчита само на български медии. По-страшното обаче е друго. Медиите лишиха аудиторията си от информация, изключително важна за оформянето на правилна позиция по въпроса. Много малко журналисти направиха усилие да разгледат иракската криза в дълбочина, да обяснят как и защо се е стигнало до война. Така беше и по време на Косовската криза. И този път не се мина без преиграване с детските сълзи, които българската журналистика усърдно обиграва като средство за изразяване на човеколюбие. Как пък за 15 години никой не написа уводна статия и не направи филм за сълзите на кюрдските и шиитските деца! Страшното е, че това не е само некомпетентност, а усърдни усилия за напълно умишлена и целенасочена манипулация. Тоест отделни факти и събития бяха умишлено спестени на българската аудитория, която и без друго има фобия към истината.

Няма как да се каже нищо хубаво и за българската т.нар. интелигенция. Тя за пореден път доказа, че нито иска, нито може да бъде духовен водач на българския народ и да изпълнява истинските си функции. Голяма част от родните интелектуалци безсрамно употребиха кризата, за да се появят за пореден път по телевизията и да обяснят колко много съчувстват на иракския народ, за когото май абсолютно нищо не знаят. В гражданското общество истинската роля на интелектуалеца е не да се появява ежеседмично в медиите, да обяснява колко е честен и талантлив и да учи народа как да живее, а да вижда по-далеч и по-напред от останалите и по този начин да бъде духовен лидер. Не да пее в общия хор на множеството, а да се откроява на фона на това множество и да му отваря очите за неща, които то не може да види. Българската интелигенция както и в редица други случаи показа, че не може да се справи с тази нелека задача, че България не може да разчита на нея в екстремни ситуации.

Като следствие от всичко, изброено до тук, поведението и реакциите на по-голямата част от българското общество бяха изключително примитивни. Мирните протести нямаха нищо общо с привързаността към мира, те бяха израз чисто и просто на лишена от каквито и да било исторически и културни основания омраза към Америка. А това е маркер не само за състоянието на обществото ни в един определен момент, а за цялостна дълбоко погрешна представа за света. Комплексите от американската цивилизация са белег на комунистическите режими. Оказа се, че съвременната им рефлексия е също толкова уродлива и изопачена, колкото е била омразата към Америка в миналото. А тя е израз за невъзможността да бъде направена разлика между доброто и злото. Нещата, които се казаха и написаха по повод американската инициатива, са красноречиво доказателство за такова твърдение. Оплакването на жертвите не беше продиктувано нито от хуманност, нито от състрадание. Целта на всички хули, които отнесе военната операция на коалицията, беше само за пореден път да бъде оплюта Америка. Безобразията на Русия в Чечения, чиято цел не беше свалянето на диктаторски режим, не бяха обект на толкова усърдно журналистическо задълбочаване в броя на жертвите. Престъпленията на руската армия в Грозни не предизвикаха възмущението нито на Недялко Йорданов, нито на Нона Йотова.

Ирационалната емоционална омраза към Америка в бившия социалистически лагер датира много отдавна. По време на Студената война отношението към американската цивилизация беше по-различно отколкото към западноевропейската. По обясними причини. Негативизмът към американсканското не беше плод само на политическо и идеологическо противопоставяне, а чисто манталитетно невъзприемане на политически и културни ценностни, чисто практическа неспособност за установяване на почтен политически живот и просперираща икономика. Именно заради това икономическите и политическите успехи на Америка са свързвани непременно с агресия и завладяване на други нации и народи. От тогава датира митът за “американците-кръвопийци”.

Историята на Америка обаче съвсем не е това. Имало е дълги и мъчителни периоди, когато американците са били принудени да живеят в условия и да се справят с трудности от всякакво естество, които изобщо не могат да се сравняват с днешното дередже на оплакващият се за всичко българин. И са се справили блестящо. Без да хленчат, без да обвиняват демокрацията във всевъзможни смъртни грехове, а с работа и визия за бъдещето. Затова Америка е велика цивилизация и световен лидер, колкото и трудно да е на други нации да го преглътнат.

Когато се припомня мелачката по време на войната във Виетнам, би следвало да се спомене и колко страни Америка е освободила. Когато се натяква американския стремеж за господство в света, трябва да се посочи и какъв процент от световната хуманитарна помощ, в това число и за страните от Близкия Изток, е платена от американските данъкоплатци. Когато се изтъква американската необразованост и “некултурност”, е редно да се отбележи кои университети са най-желаното място за получаване на образование в света и какъв е размерът на стипендиите, които отпускат. Факт е, че нито един европейски университет в това отношение не е толкова щедър, колкото американските. Факт е, че огромна част от европейците и азиатците /включително и президентът Жак Ширак/ са получили образованието си в Америка. А още по-мащабна част от тях ползват достиженията на американската цивилизация – интернетът например.

Разбира се, американската външна политика в Близкия Изток винаги е страдала от трудно поправими грешки и безпринципни политически сметки. Но една безпринципност или в случая много безпринципности не трябва постоянно да водят след себе си още една безпринципност. Администрацията на Буш не продължи тази линия. Тя поправи няколко американски грешки и плати тежка цена за това. Събарянето на статуята на Садам е политическото доказателство за правотата й, прегръдките на иракчани – чисто човешкото обяснение на смисъла от военната операция.

Рехавостта и неадекватността на нашия политически, журналистически и интелектуален елит не е единствената сериозна поука, която трябва да извлечем от иракската криза. Това не е новина, а потвърждение на нещо отдавна констатирано. Големият иракски урок е мъжеството, с което трябва да се прави политика и да се поема отговорност. Мъжество, което в нашите географски ширини е отстъпило място на политическата пресметливост, заобикяляне на истината или част от нея и на задкулисните игри. Защото независимо от всички справедливи упреци към американската дипломация, трябва да признаем, че и американската администрация, и американската армия, и американския народ се държаха мъжествено и продължава да се държат мъжествено. Може би не иракския петрол, а безпрекословната демонстрация на решението да се следва определена политическа линия потъналата в двуличност Европа не може да прости. И не можа да понесе мъжеството на Америка.

Copyright © Вероника Бикова