Media Times Review    Google   
___









поезия
 ноември 2004

ВЕНЕЦИЯ ЗАВИНАГИ

Марко Бадзато



История за любовта и смъртта,

приказка забравена в мизерна мансарда,

история написана преди векове -

преживяна, жадувана, мразена

погребана в сандък без светлина,

погребана в тъмнините,

скрита от време оно, мъртво сега.

Приказка намерена отново,

лъч от слънце

след морска буря

оставящ дъха

свободен от всякаква болка.

В денк пълен със спомени,

античен пергамент, думи пожълтели,

възраждащи отминали трепети.

Утро след любовна нощ -

даваща наслада в общо ложе без име.

Две уморени тела,

съединени в единствен, чувствен дух

се оставят на възстановяващия сън

без да мислят за утре.

Любов на тъмно консумирана,

между неудобни улици,

улички и малки венециански площадчета,

те скришом се вкусват

между обеди и вечери прегърнати.

Всичко излита като искра

в порива на страстта,

между танци и скрити лица,

откраднати погледи, белязани в бъдещето, настоящето.

Танцът на любовта е

между френски менует

и руска мазурка,

между шумолене на рокли и шпаги

скандира ритъмът на спрялото време.

Любов без чест,

любов без благословия,

любов на гибел

в стари благословии без обич.

“Кой си ти, непознато лице,

което смущава моя статут на омъжена?”

“Кой си ти, поглед ефирен,

омагьосващ моето сърце, мъртво от векове?”

Пронизващи въпроси без отговор,

докато рицарите сменят дама

и се люлеят върху гроба на света.

Любов без покой,

родена в утро на нова зора,

докато приливът от солено-горчива вода

връща клатушкащо се старо, единично гребло.

“Любезна госпожо, покажи ми твойте очи,

за да е моя светлина твоята светлина

в утрото на този лъчезарен ден.”

“Храбри рицарю, с дръжка на сабя искряща,

в твоята силна ръка стискаш

и размахваш мойто сърце.”

Спуска се мълчалив лъч

след тези думи на надежда,

докато шумоленето от дантели напредва

и новият ден се озарява от светлина.

“Моето име е мистерия,

но моето сърце ти принадлежи

и прегръдката, непозволена от тебе,

е плач от злощастна любов.”

“Ще бъда твой завинаги

изкачвайки върхове,

прекосявайки морета,

за да ме оставиш в себе си.”

“Върни се на своята уличка, мой не вречен,

моето старо обещание е в брачното ми легло,

дори и плътта на мъжа ми да е мъртва,

а моята утроба да изгаря от плам никога непогасен.”

“Храбрецо мой,трябва да тръгвам

или ударите ще паднат върху моя ствол

вече белязан от боя,

заради неговата мощ сега изгубена.”

“Разреши ми, о, дамо омагьосана,

да помилвам деликатната ти ръка,

последен знак за сбогом,

който никога не бих искал да бе свършвал.”

“Само един миг,

който е вечността

и после с плач да ти кажа “Сбогом”.”

“Сбогом!”

И ефирният дух се отдалечи

между непрекъснатото сияние

на лагуната - озарена

в седемте цвята на светлината.

Луди мисли се раждаха

в сърцата на непознатите,

докато стъпките и гребането

скандираха ритмите на завръщането към мъртвия.

В ръката, облечена в ръкавица

стискаше негово име

и вълнуването на морето

я караше да танцува с устремите на любовта.

Дни без светлина,

нощи без плам

в нереалното разстояние без покой.

Беше една открадната нощ

на покосяваща страст,

където телата ставаха общ дух,

същества, разтапящи се в единствено тяло.

Алфа и Омега

първият принцип,

начало и край, смърт и живот

в органична страст.

Нищо не е както преди

всичко е променено

във леглото забравено.

Стари битки,

лица без живот,

почиващи в земя сарацинска,

бербери крещят,

призовават на кървави битки без край.

Нищо не е както преди,

всичко е променено,

античната дама,

беше лице пресушено от любовта -

сега утроба уютна и обичана.

“Мой любими,

любиш ме като вечността -

във всичко безкрайно.”

“Моя любима,

приюти ме, приютяваш ме

в нирвана без време.”

“И сега?”

“Цялото ни обединява,

но и всичко ни разделя,

моят съпруг, твойта съпруга.”

“Лица уморени от живота,

за двама ни са видения не на фокус

от минало, което не иска да свърши.”

“Така, но аз заради ръката на моя жених

мога да кажа сбогом на твойто сърце,

мога да изоставя тази уличка на любовта,

заради омразата, живееща в него.”

“Времето, Господ, ние,

цялото ще избере доброто за нас,

ние сме единствено същество, единствен дух,

в две обичащи се тела.”

“Сега сме...сме...сме...?

Ние сме само болка и плач,

сълзи и тъга

всичко се изплъзва като сън

и се губи в мъглите на деня злокобен.”

“Любима моя,

остави тъжните мисли,

те са мисли реални, но неистински,

унищожаващи мига.”

“Сега тръгваме,

времето изтича

и става наше нещастие.”

“Любими мой,

след колко време нова прегръдка?

Кога ще мога да имам отново

твоето тяло, докато духът ти е вече в мен?”

Пада тишината.

Въздишките стават тътнежи

в неподвижността на въздуха

пропит с настроения на любовта.

“Много скоро, любов моя, много скоро.”

Думите изречени в общото ложе

се превърнаха в реалност,

часове откраднати от смъртта,

за да бъдат същности живи.

Дни, нощи, мигове на безкрайна страст,

догдето един ден,

докато последните въздишки

станаха вдишвания в покой и сладост,

неговият поглед блуждаеше далечен.

“Трябва да тръгвам , моя любов,

за да плавам към далечни земи,

против сарацините, плячкосващи моретата

с тяхното смущаващо присъствие.”

“Любими мой,

плаче мойто сърце от страх и болка,

от мисълта, че е сбогуване.”

Беше мълчаливо тръгване с галерата.

Отпътуване в празнина,

с погледите обични

далечна от кея.

“На съпругата необичана, жена - не любовница,

все пак й каза “Сбогом”.”

Болезнен плач без утеха

в покриващата се с вълни лагуна,

докато земята се виждаше все по-смътно на хоризонта.

Празно връщане от вълнуването на морето,

мълчаливо завръщане между улички затъмнени

от есен безцветна.

Нямо завръщане,

смачкана от спомените,

докато ехото на битките спечелени и загубени

лети между галеоните пътем.

Часове без време,

докато разгадава сивото море

и есента оставя на студената зима

да побели лагуната.

Ни вест,

ни дума за живот или смърт,

а тялото става кокалесто изображение

на една стара красота погубена вече.

Няма повече плът под кожата й,

само вени от кръв в живот застоял,

отвлечена от призраци без лице...

В един слънчев ден от пролетта

пристига непознат вестоносец,

злополучен пророк на беда.

Кратки мигове

без поздрави и усмивки

за нея, повехнала дама без чест.

В калъфа изтъкан като дамаска

е вестта от любимия.

“...Може би са думи любовни,

в очакване на завръщането...,

може би...думи за злополука

заради неговия живот сега погубен…”

“Може би…”

Колко тревоги в сърцето,

нуждаещо се от обич

жадуващо милувки за живот,

колко липсващи неща…,

когато всичко е далече

и настоящето е празна кутия.

С треперещи ръце

отваря посланието - пожълтяло

от солено-горчивия въздух на морето.

“Моя обожаема...

когато пристигне това писмо, ще бъда прах.”

“Написах тези думи

няколко дни след отпътуването,

това е моето Довиждане.

Моя красавице, не бъди тъжна,

тялото ми може би ще почива

в саркофага на морето

или ще бъде изгорено

от топлината на пустинята

в един ъгъл на свят изгубен,

забравено от всички, но не от теб.

Не е сбогуване,

а само Довиждане до друго време.

Знаеш ли, любов моя, животът е вечна илюзия

продължавам да нахлувам в нови животи

забравили старото минало.

Ще се преродя още един път...

...Ще се преродиш отново,

...може би ще забравим този живот,

но новата среща предстои!

Чувствам го в сърцето си,

в ръката пишеща с болка тези думи.
Чувствам го тръпнейки в тялото,

защото любовта ни

не може да свърши така мизерно.

Не знам кой ще бъда в следващите животи,

може би едно дете неродено,

отхвърлено поради липса на обич от жена венецианка -

живееща в далечна страна.

Може би ще се преродя отново в земята венецианска

на границите на нищото, но ще се преродя.

Не знам кой ще бъда,

но не ще размахвам повече шпага със златна дръжка -

носеща смърт между езера от кръв.

Може би ще дуелирам света,

като пиша думи за любов и смърт

и ги оставям да гинат в едно чекмедже...

Може би ще размахвам…не знам.

Краят се приближава,

това пътуване е последното,

животът е мъртъв без теб.

Посрещам битки

с твоя поглед в очите,

със сянката на твоята закриляща любов,

даряваща ми сила, за да отправя нов саблен удар.

Все пак всичко отслабва,

силите идват рядко -

знак,че твоите липсват.

Моят час наближава,

раздялата с тези плътски дрехи

е въпрос на малко време.

Знам го, чувствам го,

всяка нощ сънищата на любовта

се изменят в съботен сбор на вещици и демони.

Краят е следващ…

е следващ…,

…следващ...
Любов моя, ти ще ме търсиш…

В новия си живот

ще имаш спомен от случилото се.

Ще пътуваш,за да ме преоткриеш,

да ме търсиш, прекосявайки злините на времето,

които ще оставят следа в съзнанието ти

за престъпленията на човека.

Никой не ще знае за твоето пътуване,

непознато лице в чужди земи.

Ще преминаваш граници ден и нощ,

в твоите кошмари ще се отпечатва

острият мирис на кръвта.

Пред всяка твоя нова мъка

старата, спотаена памет ще се събужда отново...

Достатъчно, любов моя,

да познаваш събитията без време, значи да страдаш,

те са неизменни, вече написани,

да ги изиграеш върху сцената на живота,

за да ги пресъздадеш илюзорно реални...

Това е абсурдът от реалността, която всички изживяваме...”

С треперещи ръце,

плачеща тя започна да вика,

повръщайки кръв.

Всичко свърши,

минало, настояще, бъдеще

пред разложението на обичното тяло,

опустошена заради загубения любим.

“...Всичко свърши…”

“...Всичко свърши…”

С треперещи крака вървеше между уличките

търсеше изгубения покой

и ведростта, изчезнала безследно

в прахта на времето.

Скита се дни и нощи без посока,

замиране жадуващо нирвана,

заблудена в празната безкрайност.

“Забвението ме чака,

мост към вечността,

смъртта ме вика.

...Смърт,...луда любовнице,

вземи ме в твоите кокалести ръце,

преминаването във вечността

е миг за ново събуждане…

...В твоите обятия лягам,

във вълните искам да се удавя,

натежала от морска вода …

...Вземи ме,

...обезобрази ме завинаги...

...Приюти духа ми обезумял

опри главата ми върху любимата гръд.”

Беше довиждане до следващи животи,

погребана любов, удавена,

разпиляна между улички и площадчета

на една умираща Венеция.

Духът на двамата влюбени

витае в любовната спалня.

Нейната душа -

от моста в последен скок

към безкрайността се отправя.

Неговият дух

блуждае на един остров забравен,

вика името на любимата.

Днес, живеят с плът различна

от телата на миналото.

Обичат се и жадуват завършена близост,

отвъд бариерите на пространство и време

в преоткритата Венеция завинаги.

29.08.2003 г.

© Марко Бадзато

© Превод от италиански Весела Лулова Цалова

Марко Бадзато е роден в Доло - Венеция, в момента живее и работи в България. Първата му книга, публикувана на български, е “Свободна воля”(РИК”Славяни”,София,2003). Поемата "Венеция завинаги" е част от втората му книга “Полето на грънчаря”(Мат.,27:7) Поеми за любовта и смъртта" (РИК”Славяни”,София,2004).

Книгата "Полето на грънчаря" ще бъде представена в София на 16 ноември тази година със съдействието на Фондация”Славяни”, Италиански културен институт, Съюз на българските писатели.
е-mail marco.bazzato@libero.it