Media Times Review    Google   
___









хора и идеи
 ноември 2005

За и против Чомски

Най-известният съвременен интелектуалец е брилянтен тълкувател на лингвистиката и лицемерната политика на САЩ или първосигнален анти-американист?

Мненията на Робин Блякбърн, преподавател в New School for Social Research, New York и на Оливър Кам, колумнист в Times


За Чомски

Робин Блякбърн възхвалява казващият истината Чомски

Големият брой гласове, които Чомски получи, в последната класация на Prospect Magazine и Foreign Policy за най-значим “обществен интелектуалец” не изненада никого. За кого друг бихме казали, че има толкова големи интелектуални постижения и такъв политически кураж?

Малцина са онези, които могат да преобразят едно цяло изследователско поле, както направи Чомски с лингвистиката. Научната му работа все още възбужда спорове, но научните му постижения са извън съмнение.

Той не просто трансформира лингвистиката през 50-те и 60-те години, той остана в центъра на полемиката и изследванията.

Голямото признание за Чомски, което стана видимо чрез анкетата на списание Prospect не се дължи само на интелектуалните му постижения. По-скоро то бе получено от брилянтния мислител, защото имаше смелостта да прескочи границите на науката и да се посвети на показването на големите престъпления и интриги на най-мощната страна в света и нейното половин вековно съучастничество с користолюбивите и брутални владетели, пръснати из пет континента.

 

Хора като Пол Робинсън, пишещ за Ню Йорк Таймс Бук Ривю, вярват, че съществува “проблемът Чомски”. От една страна той е автор на дълбоки и сложни за неспециалиста приноси към лингвистиката. От друга, неговите политически изказвания често пъти са “дразнещо прости”.

В действителност не е трудно да се забележат връзките между интелектуалните стратегии, които Чомски е възприел от науката и стратегиите в политиката. Подходът на Чомски е към изучаване на икономиката на тълкуване, която може да бъде разбрана, ако приликите в структурата на човешкия език се разглеждат като произтичащи от биологично предопределения, вроден капацитет на човешкия ум и най-вече способността да се генерират безкрайно много твърдения от ограничен брой думи или символи. Много от модерните критици на радикализма в академичните среди са склонни да оплакват неговото равнодушие към научния метод и свидетелства. Но това не е укорът, който може да бъде насочен към Чомски, който има една натуралистична и редукционистка позиция спрямо това, което той нарече още в заглавието на един свой труд, публикуван през 1995 година – “Минималистката програма”.

Политическият анализ на Чомски също се стреми към простота, но не за сметка на доказателствата, които може да даде, стига да бъде предизвикан. Очевидната откровеност в политическите оценки на Чомски, неговата “предсказуема” и дори “първосигнална” опозиция към западните и особено към американските военни интервенции може да изглежда аматьорска. Въпреки това неговите оценки са основани на планини от свидетелства и икономически обяснения за това как властта и информацията се допълват, разпределят и отхвърлят. Обикновено Чомски започва с просто твърдение, което доразвива в сложен разказ за различните роли на правителството, военните, медиите и бизнеса.

Простите на пръв поглед политически позиции на Чомски произтичат от анархизма и колективизма, което създава неговото специфично усещане за индивидуалност и заплетеност. Негов учител и ментор в езика и синтаксиса бе Зелиг Харис, който също смесваше либертарианизма с лингвистиката. Ключовата идея на Чомски за една вродена, обща способност за сътрудничество и иновация е по-скоро позитивна, отколкото нормативна, и отхвърля стросианският аргумент, че естественото човешко неравенство покварява демокрацията.

Разказът на Андерсен за малкото момче, което за нещастие на царедворците, извика, че царят е гол, е любим за Чомски, не просто защото е казало истината на властта, но също защото простото детско око се оказва по-проницателно, отколкото сложния поглед на възрастния. Аз присъствах на семинара посветен на Карл Попър в Лондонското училище по икономика през пролетта на 1969 и чух как Чомски отдаде дължимото на интелектуалната сила на детето (Впрочем, благодарение на Чомски аз присъствах на този семинар, тъй като дни преди това бях уволнен от преподавателското си място в същия университет).

Спомням си, че Чомски обясняваше как промяната на гласните се случва в късния средновековен английски като част от трансформацията, предизвикана от динамиката в поколенията. По-старата генерация е говорила, използвайки свои собствени малки иновации, които се появявали спонтанно и се използвали главно заради модата, докато следващите, по-млади генерации, поради своите присъщи, вродени синтактични способности, подреждали езика, който чували от своите родители, в една по-обхватна граматическа структура, която от своя страна правила възможна по-систематичната промяна в езика.

 

В политиката детското око може да проникне спокойно през хуманитарните и демократични глупости и да види мрачните резултати от западните милитаристични интервенции - разбити държави, гангстеризъм, наркотрафик, съревнование между националните елити за благосклонността на окупаторите, обществени пороци и религиозна омраза.

Чомски открито признава, че предпочита “пацифистките баналности” пред войнстващата лъжа. Това предизвиква погрешните обвинения, че е “пасивен пред лицето на злото.” Но нито апартейдът в Южна Африка, нито управлението на военните в Латинска Америка, нито сталинизмът в Русия бяха победени или разрушени чрез бомбардировки и инвазия. На него не му беше трудно да подкрепя в крайна сметка успешната кампания срещу апартейдът или индонезийското изтегляне от Източен Тимур. Той просто се противопоставяше срещу изпращането на американски войници в райони на кръвопролития, което означаваше за него също, че тези войници ще бъдат принудени да проливат кръв и ще придобиват вкус към кръвта.

Победата на Чомски в салонната игра (анкетата) не трябва да бъде надценявана, но също като победата на Маркс, който победи в началото на тази година, в съревнованието на ВВС 4 за “най-велик философ”, става ясно, че мислещите хора все още са привлечени от критическия импулс. Съставянето на списъка на Prospect и FP беше предпазливо при подбора на критиците на американската политика, което може и да е увеличило тежестта на Чомски, но така или иначе никаква промяна в списъка не може да промени крайният резултат. Редакторите подцениха настроенията и прозорливостта на своите собствени читатели.

Против Чомски
Оливър Кам се възмущава от неговите необмислени и нечестни аргументи

В своята книга Public Intellectuals: A Study of Decline, Ричард Поснър отбелязва, че “един успешен учен може да използва своя успех, за да достигне масовия читател като се занимава с неща, които могат да го направят идиот.” Оценявайки язвителните забележки пръснати навсякъде из книгата, той явно е имал предвид Ноам Чомски. И не е грешал.

Чомски остава най-популярната фигура в теоретичната лингвистика, позната на публиката със своите идеи, че езикът е когнитивна система, основана на вродените ни способности. Докато тези идеи се радват на широк прием, много лингвисти ги отхвърлят. Идеите му са критикувани точно от хората, които преди са били най-близо до него като когнитивиста Стивън Пинкър. Пол Постъл, един първите му колеги, подчерта тенденцията Чомски да прекалява в желанието си да се обръща към широката аудитория неспециалисти. Фредерик Нюмайер, поддръжник на идеите на Чомски до средата на деветдесетте години, отбелязва: “Някой може да остане с усещането, че непрекъснато увеличаващата се триумфалистка риторика на Чомски е обратно пропорционална на действителните емпирични резултати, които той може да покаже.”

Читателите на Prospect, които гласуваха за Чомски, може и да знаят известността му в средите на лингвистиката, но очевидно не са чели редицата негови популярни критики на западната външна политика. Връзката между неговата лингвистика и неговите политически възгледи (ако има такава връзка) е предмет на спор, но очевидната връзка в двете полета е, че той разгръща съмнителни аргументи, заквасени с екстравагантна риторика, което прибързано и неоправдано го прави превъзходен публичен интелектуалец.

Първата книга на Чомски посветена на политиката: American Power and the New Mandarins (1969) (Американската сила и новите мандарини), е в резултат на протестите срещу войната във Виетнам. Но в нея Чомски отива далеч отвъд стандартната лефтистка критика към американския империализъм с убеждението си, че “е необходимо [Америка] да се денацифизира”. Тази диагноза е център в политическия продукт на Чомски. Той не изобразява Съединените щати като едно преди всичко репресивно общество, а ги смята за място, където “парите и властта са способни да влияят върху отразяването на събитията и да маргинализират дисидентите.” В своята наскоро публикувана книга “Имперски амбиции” той твърди, че “претенциите да бъде нападнат Ирак са не по-малко убедителни от тези, които имаше и Хитлер”.

Ако имате такава преценка за САЩ, то тогава ще бъде трудно да приемете, че е възможно интервенционизмът да обслужва и хуманитарни цели. Но и така да е, политическите позиции на Чомски с времето стават все по-потресаващи, особено през последното десетилетие.

В The Prosperous Few and the Restless Many (1994) Чомски поставя под въпрос желанието на Запада да бомбардира сръбските лагери, за да спре унищожението в Босна. По време на войната в Косово този пророк на аморалната пасивност защити режима на Милошевич.

След 11 септември Чомски сравни - странно защо - разрушаването на двете кули с бомбардирането на Судан по времето Клинтън, когато бе унищожена фармацевтична фабрика, взета по погрешка за завод за муниции, при което загина един от пазачите във фабриката. Когато водената от САЩ коалиция нахлу в Афганистан, Чомски обрисува масовият глад като преднамерен избор на американската политика, твърдейки че “плановете са изготвени и програмите вкарани в действие с допускането, че те могат да доведат до смъртта на няколко милиона души в следващите две седмици”. Тези разсъждения не бяха подкрепени с никакви доказателства.

В A New Generation Draws the Line: Kosovo, East Timor and the Standards of the West (2000) ядно предизвика адвокатите на натовската интервенция в Косово, призовавайки за атаки в Джакарта, Вашингтон и Лондон като протест срещу индонезийското подчиняване на Източен Тимор. Ако е необходимо гражданите трябва да бъдат окуражавани да се самовзривяват, “може би да се присъединят към мрежата на Бин Ладен.” Непосредствено след 11 септември политическият теоретик Джефри Айзък писа по повод на този експеримент на мисълта, че докато той е бил използван метафорично от автора му, “чудно е дали Чомски някога е мислил за възможността някой, който не е успял да схване собствената му логика, да е прочел книгата и прибързано да е стигнал до заключението, че атентатите във Вашингтон са необходими.”

Този случай показва разрушителната сила на позициите на Чомски дори по въпроси, по които е бил прав. Чомски беше ранен критик на индонезийската брутална анексия на Източен Тимор през 1975, която се извърши най-малкото пред очите на администрацията на Форд. Проблемът не е обаче в тези критики, а в по-късното им използване, за да рационализира своята опозиция към западните усилия да бъде прекъснат геноцида навсякъде по света. (между другото Чомски подкрепя своите аргументи с едно особено нечестно използване на източниците, изваждайки информацията от нейния контекст.)

Ако политическите писания на Чомски изразяват просто една идея фикс, те вероятно биха били само “бележки под линия” в кариерата му на публичен интелектуалец. Но в тях има възгледи, които скрити зад учеността и разума, стоят на ръба на патологичното. Веднъж той описа задачата на медиите като “отсяване или съчиняване на факти по начин, който да обслужва предварително създадените изводи, които да не звучат прекалено абсурдно най-малко за добре обучените умове.” Трудно може да се открие по-добро обобщение на собствената му практика.

със съкращения

текстът е публикуван в Prospect Magazine


MEDIA TIMES REVIEW

Ноъм Чомски

Милтън Фридмън

Гари Бейкър

Кристофър Хитчинс

Вацлав Хавел