Media Times Review    Google   
___









перспективи
 ноември 2005

Кошмарът на утопията

Уилям Ийстърли*


Тази година икономисти, политици и рок звезди от богатите държави поискаха опрощаване на дълговете и отпускане на помощ за най-бедните страни в света. Това определено звучи като правилната позиция. Но утопичните мечти за намаляване на бедността пренебрегват някои ясни факти. Като дават такива големи обещания, активистите от богатите страни удължават истинския кошмар на бедността.

     „В миналото са се натрупали материали и средства в изобилие, така че човешката раса да се храни, да се облича, да има покрив над главите си, да се обучава, да се образова, да се забавлява и да управлява в непрекъснат прогресивен просперитет, без войни, конфликти или конкуренция между нациите и индивидите.”
     Тези думи не са изречени от някой изпълнен с надежда световен лидер на последната среща на Г-8 или от Боно на някой рок концерт, но те определено звучат познато. Тези думи са написани през 1857 година от британския реформист Робърт Оуен, който призовава богатите страни „да дадат пример на всички останали правителства и народи, да се обединят с тях и да предприемат конкретни мерки за общото благоденствие в бъдеще”. На тези думи тогава се гледало с насмешка като на пълна утопия.
     Колко спокоен би бил Оуен през 2005 година, ако можеше да види как най-силните и влиятелни хора вярват в завръщането на утопията. Американският президент Джордж У. Буш изпраща американски войски да посеят семената на демокрацията в Близкия изток. Лидерите на Г-8 се опитват да сложат край на бедността и болестите в близко бъдеще, Световната банка подкрепя развитието, което води до световен мир, а Международният валутен фонд (МВФ) се опитва да спаси околната среда. В един свят, където милиарди хора все още страдат, това са много привлекателни мечти. Но дали тази неочаквана нова привързаност към утопията е просто безобидна, вдъхновяваща реторика? Дали утопичните амбиции са най-добрият начин да се помогне на огромния брой бедни хора по света?
     За съжаление не. В действителност тези амбиции пречат на усилията да се помогне на бедните в света. Какво представлява утопизмът? Това означава да обещаеш повече, отколкото можеш да дадеш. Да виждаш бърз и лесен отговор на трайни и сложни проблеми. Да се опитваш да разрешиш всичко наведнъж с помощта на административен апарат, оглавен от „световните лидери”. Това означава да вярваш в алтруистичното сътрудничество и да подценяваш себичното поведение и конфликтите. Това означава да очакваш големи резултати от плановете, разработени на върха, и да не правиш нищо, за да разрешиш по-големите проблеми в основата.
 
ГОДИНАТА НА УТОПИЯТА
 
     В зората на новото хилядолетие обединените нации осъществяват мечтата на Робърт Оуен за събиране на „владетелите на планетата” на така наречената среща на хилядолетието. Тези силни фигури определят целите за развитие до 2015 година, като освен всичко останало те апелират за радикално намаляване на бедността, детската смъртност, неграмотността, унищожаването на природата, СПИН, туберкулозата, маларията, замърсената питейна вода и дискриминацията срещу жените.
     Но изглежда, че чак през 2005 година утопията прави големия си пробив в масовия дискурс. През март професор Джефри Сакс от Колумбийския университет, известен икономист и интелектуален лидер на утопистите, публикува книга, озаглавена „Краят на бедността”, в която призовава за „голям тласък” от чуждестранна помощ, за да бъдат изпълнени целите за развитие на хилядолетието и да се сложи край на страданията на бедните. Сакс предлага най-разнообразни средства – от бобови растения, които обогатяват почвата с азот и подобряват нейното плодородие, до антиретровирална терапия за лечение на СПИН; мобилни телефони, предлагащи най-новата пазарна информация на здравните работници; събиране на дъждовна вода и станции за зареждане на акумулатори. В проекта си за хилядолетието пред ООН авторът предлага общо 449 конвенции.
     Също така през януари 2005 година британският финансов министър Гордън Браун апелира за значително увеличаване на помощта – един план „Маршал” за Африка. Браун бе толкова уверен, че знае как да спаси бедните по света, че дори призова към значително увеличение на финансовата помощ, за да могат да бъдат изпълнени дългосрочните ангажименти. На Световния икономически форум през януари британският министър-председател Тони Блеър апелира за „огромен тласък” за постигане на целите до 2015 година, а през март администрацията му публикува обширен доклад за спасяването на Африка. През април Световната банка и МВФ публикуваха свой собствен обемист документ за постигане на тези цели и одобриха идеята за „големия тласък”, а световните утописти се събраха отново на срещата на върха на ООН през септември, за да оценят напредъка по постигането на целите за развитие на хилядолетието. През юни лидерите на Г-8 изработиха план за опрощаване на дълговете на бедните държави, възлизащ на 40 милиарда долара, което ще допринесе за „тласъка”. МВФ дори може да отвори златния си резерв, за да подкрепи това усилие.
     Най-малко вероятният утопист е Джордж У. Буш, който проявява по-малко интерес към премахването на бедността, но се опитва да представи трагичната авантюра в Ирак като стъпка към всеобщата демокрация и световния мир. Според скромните му думи в официалното обръщение към нацията след преизбирането му през януари 2005 година „в зората на този век Америка провъзгласява свобода по целия свят и за всички негови жители”.
     Тези лидери често обясняват колко лесно е да се помогне на бедните. Според Браун лекарството, което би предотвратило половината смъртни случаи при болните от малария, струва само 12 цента на човек. Една мрежа за легло, която не позволява детето да се зарази с малария, струва само 4 долара. „Предотвратяването на пет милиона смъртни случая сред децата през следващите десет години би добавило още само три долара към разходите на всяка млада майка”, уточнява Браун.
     Акцентът върху тези лесни решения бе поставен в резултат на притесненията от наличието на терористични убежища в бедните страни и кампаниите, организирани от Сакс, Боно, Боб Гелдоф и британските лейбъристи. Изглежда, никой от тях не забелязва, че служителите в програмите за отпускане на помощ се опитват от години да сложат край на бедността.
 
САМО ПРИКАЗКИ БЕЗ ПОКРИТИЕ
 
     Вече сме свидетели на неуспехите на подобни утопични програми през последните две десетилетия – шоковата терапия не успя да превърне бившия Съветски съюз от комунистическа в капиталистическа държава, нито пък „структурните промени” на МВФ и Световната банка успяха да направят страните в Африка, Близкия изток и Латинска Америка примери за свободни пазари. Всички тези региони имат слаб икономически растеж още от началото на утопичните усилия. През новото хилядолетие, очевидно безнаказано, МВФ и Световната банка се опитват да направят нещо дори по-амбициозно – социална, политическа, икономическа и екологична промяна на най-бедните нации чрез стратегии за намаляване на бедността. Те изискват от правителствата след консултация с бедните да изготвят доклади, които са подробни планове за премахване на бедността във всяка страна. Не е много ясно как един бюрократичен документ може да накара обикновено недемократичните правителства да предоставят част от своята власт на бедните или как ще постигнат повече успехи от предишните цялостни планове, които си поставят далеч по-скромни цели.
     Вече станахме свидетели на провала на „големия тласък” от чуждестранна помощ за Африка. Въпреки 43 години усилия и 568 милиарда долара (според изчисления през 2003 година) чуждестранна помощ Африка си остава в капана на икономическата стагнация. Освен това дори след помощи от 568 милиарда долара представителите на донорските организации очевидно все още не са успели да осигурят онези дванадесетцентови лекарства за децата, за да предотвратят половината от смъртните случаи, причинени от малария.
     Защо въпреки цялата политическа и обществена подкрепа за такива амбициозни програми пакетите от мерки почти никога не успяват да дадат положителен резултат, да постигнат утопията? Политическите и икономическите стимули са разбрани погрешно. Най-големият проблем е, че богатите хора, които плащат сметките, не споделят целите на бедните, на които искат да помогнат. Богатите нямат силен стимул да осигурят необходимото количество от необходимата помощ за нуждаещите се – а като не го направят, бедните не са в положение да се оплакват. Един по-трудно забележим проблем е, че след като всички ние носим колективна отговорност за една голяма световна цел, ако целта не е постигната, не можем да търсим отговорност у никоя отделна агенция или политик. Колективната отговорност за постигането на световните цели дава толкова резултати, колкото и кооперативните земеделски стопанства.
     Нещата се влошават и от факта, че програмите за помощ, основани на утопията, имат много и различни цели, което намалява отговорността и вероятността да се постигне която и да е било от тях. Подчинените на строги условия заеми от МВФ и Световната банка (заемите за структурни промени) са прословути с тежката си политика и стотиците си крайни цели. Осемте цели за развитие на хилядолетието на ООН имат 18 индикатора. През януари 2005 година Проектът на хилядолетието бе представен в доклад от 3175 страници, където са изброени 449-те междинни стъпки, необходими за постигането на тези 18 крайни индикатора. Да работиш за много началници (или цели) обикновено не е добро решение – всеки от тях те кара да работиш само по неговата цел. Такива служители се претоварват, преуморяват и демобилизират, което би могло да бъде описание на днешните служители на Световната банка и други агенции за помощ.
     Също така всички стратегии за действие отгоре надолу като тези, предвидени от президента Буш, министър-председателя Тони Блеър и Боно, са притиснати от сложни информационни проблеми дори когато проблемите със стимулите са разрешени. Стратезите на световния връх просто не знаят какво, къде и кога да дадат на бедните хора, намиращи се на световното дъно.
     Това не означава, че е невъзможно да се постигнат многобройни цели за многобройни клиенти чрез многобройни агенти. Разните нужди на богатите се задоволяват достатъчно лесно чрез система от децентрализирани пазари и демокрация, която използва механизмите на обратна връзка с клиентите и отговорността на доставчиците. Богатите мъже на средна възраст могат да си купят „Рогаин” (Rogaine), за да им порасне коса, а жените могат да си купят „Неър” (Nair), за да се отърват от окосмяването на краката си. Не е необходимо да има цел за развитие на хилядолетието по въпросите на окосмяването. Корпорациите „Рогаин” и „Неър” са длъжни да задоволят своите клиенти. Ако клиентите не се интересуват от продукта, корпорациите излизат от бизнеса. Ако клиентите харесват продукта, корпорациите са стимулирани от печалбата, за да го доставят. По подобен начин мъжете и жените в богатите страни могат да се оплачат на демократично отговорните демократи и политици, ако боклукчиите не съберат изхвърлените шишенца от „Рогаин” и „Неър”. Частните пазари също се специализират – за тях не е изгодно да произвеждат многофункционален продукт, който да премахва окосмяването на краката на жените и да го пренася на главите на мъжете. Иронията в ситуацията е трагично очевидна – козметичните нужди на богатите се задоволяват лесно, докато много по-отчаяните нужди на бедните се изгубват в централизираното, утопично и цялостно планиране.
 
БЕДНОСТТА ЗАПОЧВА У ДОМА
 
     Свободните пазари и демокрацията далеч не могат да дадат бързо решение за справяне с бедността – освен всичко друго те изискват еволюция на правилата на играта отдолу нагоре, включително изпълнение на договорите и честна политическа конкуренция. Нито пък е възможно да се наложи демократичен капитализъм чрез външна намеса (както Световната банка, МВФ и американската армия би трябвало вече да са разбрали). Еволюцията на пазарите и демокрацията продължи десетилетия в богатите държави и това не стана с помощта на „тласъци” от страна на външни сили, целите за развитие на хилядолетието или срещите на световните лидери. Напредъкът в богатите страни бе постигнат бавно, чрез постепенни реформи, непрекъснати подобрения и експериментиране, придружени от постепенно засилващ се икономически растеж, а не чрез програми за бърза промяна.
     Проблемите на бедните нации имат дълбоки институционални корени в собствените им държави, където пазарите не работят ефективно, а политиците и държавните служители не носят отговорност пред гражданите. Това прави утопичните планове още по-идеалистични, тъй като „големият тласък” на помощта трябва в крайна сметка да се реализира чрез функционално повредените местни институции. Например има много слаби звена във веригата, която свързва дванадесетцентовото лекарство срещу малария на Гордън Браун с реални резултати в здравеопазването в бедните страни. Според едно изследване, направено от Диън Филмър, Джефри Хамър и Лант Притчет от Световната банка, между 30 и 70 процента от лекарствата, предназначени за селски здравни клиники в няколко африкански страни, изобщо не стигат до клиниките. Според едно проучване в Зимбабве бременните жени не желаят да раждат в държавните болници, защото медицинските сестри се държали подигравателно към родилките заради това, че бебетата им нямат хубави дрехи; принуждавали ги да перат спалното бельо веднага след раждането и дори ги удряли по време на раждането, за да предизвикат напъни и по-бързо излизане на бебето. И това не се отнася само за Африка – почти всички бедни страни имат проблеми с корумпирани и груби държавни служители подобни на проблемите, които богатите страни са имали в миналото си. Научните изследвания показват, че много хора в бедните страни пренебрегват държавните здравни служби и предпочитат частни лекари или народна медицина.
     Бедните нямат нито финансови средства, нито политическа власт, за да държат някого отговорен за задоволяването на своите нужди – те са политически и икономически сираци. Обществеността в богатите страни знае твърде малко за това какво реално се случва с бедните в развиващите се страни. Заможното население иска само да знае, че „нещо се прави” за решаването на такъв трагичен проблем като бедността по света. Утопичните планове по-скоро задоволяват потребността на обществеността в богатите страни да се чуе, че „нещо се прави”, дори и да не откликват на потребностите на бедните. Точно както доктрината на Буш разсейва страховете на американците от зли тирани, без да пита хората в бедните страни дали искат да бъдат завладявани или демократизирани.
     Синдромът „нещо се прави” също обяснява защо вниманието е насочено към размера на сумите, похарчени за борба с бедността по света, а не към това как да бъдат задоволени нуждите на бедните. Не можем да отречем факта, че удвояването на сравнително скромната част от доходите на богатите западняци, заделени за бедни африканци е достойна кауза. Но нека не се заблуждаваме, че харченето на повече пари за чуждестранна помощ е само по себе си постижение. Да се смята, че отпуснатите за помощ средства са постижение е все едно холивудските продуценти на ”Жената-котка”, който наскоро бе обявен за най-лош филма за 2004 година, да се хвалят, че са постигнали нещо внушително, като са похарчили 100 милиона долара за продукцията.
 
ИЗХОДЪТ ОТ СИТУАЦИЯТА
 
     Определено не всички усилия са безрезултатни. Вместо да си поставят утопични цели, като например премахването на бедността в света, световните лидери трябва да насочат вниманието си към намирането на конкретни и ефективни начини на интервенция. Има доказателства, макар и някои от тях да звучат анекдотично, че оказването на помощ на парче може да има успех. Рутинните детски имунизации, съчетани с ваксинациите срещу шарка в седем южноафрикански държави, намалиха броя на заболелите от шарка от 60 000 през 1996 година на 117 през 2000 година. В резултат на друго партньорство между донорите почти изчезнаха случаите на заразени с гвинейски червей в двадесет африкански и азиатски държави, където преди заразата е била широко разпространена.
     Абиджит Банерджии и Руимин Хе от Масачузетския технологичен университет изброяват примери за успешни програми за помощ, които са минали през стриктно оценяване – субсидии на семейства за покриване на разходите за образование и здравеопазване на децата, допълнителни уроци, униформи и учебници, купони за храна, лекарства и хранителни добавки, ваксини, профилактика срещу вируса на СПИН, пръскане на помещения срещу малария, мрежи за леглата, наторяване и чиста вода.
     Разбира се, намирането и използването на ефикасни подходи на парче изискват по-добри стимули за агенциите за помощ. Такива стимули може да се появят, като се постави по-силен акцент върху независимата оценка на проектите за помощ. Като се имат предвид огромните суми, които се харчат, надеждните оценки са учудващо малко. По-добри стимули може да има и като се намери начин за получаване на обратна връзка от бедните хора, на които програмите се опитват да помогнат, и като се търси отговорност от агенциите за помощ, ако ответната реакция е негативна. Изглежда по-продуктивно да се насочи вниманието към такива жизненоважни проблеми при предоставянето на чуждестранна помощ, отколкото да се обещава на обществеността в богатите страни край на бедността.
     Ако „голям тласък” от финансова помощ не води до развитие на цялото общество, безнадеждно ли е положението за бедните страни? За щастие бедните страни сами постигат напредък, без да чакат Западът да ги спаси. Постоянното подобряване на здравеопазването и образованието в бедните страни (с изключение на онези с широко разпространение на СПИН), пазарният растеж на Китай и Индия, движението за демокрация в Латинска Америка и Африка (въпреки продължаващия незадоволителен икономически растеж) и не на последно място икономическите успехи на държави като Ботсвана и източноазиатските тигри дават надежда за самостоятелно и постепенно развитие.
     Щедрите дарени за жертвите на вълните цунами през декември миналата година показват, че европейците и американците искрено съчувстват на хората в беда. Може ли обществеността в богатите страни да накара политиците да разкрият истинските си намерения и да не им позволява да се измъкват с утопични обещания, а да се захванат с тежката задача да осигуряват помощи за бедните? Ще потърси ли обществеността отговорност на агенциите за помощ, поели ангажимента парите да достигнат до нуждаещите се? Ще намери ли нови начини да даде глас на безгласните? Ако ги попитаме, сигурно ще разберем, че бедните не са затрогнати от утопичните мечти. Може би те искат само онези лекарства за 12 цента.
 
     * Уилям Ийстърли е професор по икономика в New York University, член на Center for Global Development и автор на „Загадъчната жажда за растеж – приключения и злополуки на икономистите в тропиците” (The Elusive Quest for Growth: Economists’ Adventures and Misadventures in the Tropics; Cambridge, MIT Press, 2001).

Статията е публикувана във
Foreign Policy - България
, октомври/ноември 2005

FP Архив

В търсене на проамерикански настроения

Никога досега антиамериканските настроения не са се радвали на по-широка популярност. От Пекин до Берлин, от Сидни до Сао Пауло противниците на Америка вече наброяват цяла армия. Все пак не всички са се увлекли по антиамериканската мода. Къде, в кои среди все още се възхищават на Америка и защо? Моля, запознайте се с проамерикански настроените.
Ан Епълбаум

Влиятелна мрежа

Всеки ден милиони хора, наричани блогъри, водят онлайн дневници, в които споделят мненията си с глобалната публика. Те черпят от съдържанието на международните медии и интернет и плетат сложна мрежа с нарастващо влияние върху най-различни проблеми от дневния ред на света – от човешките права в Китай до американското нашествие в Ирак. Едно явление, започнало като хоби, се развива като нова медия. Тя променя имиджа не само на журналистите, но и на политиците.
Даниел Дрезнър
Хенри Фарел

СПЕШНО: Как да поправим образа на Европа

По същество европейците смятат, че политическите права не са достатъчни, за да се състоят дълбоки демократични промени, и че те трябва да бъдат съпроводени от социални права, културна свобода и колективна солидарност. Тази концепция за позитивни и негативни свободи, тази “европейска мечта” е не по-малко привлекателна за хората по света от възгледа за свободната воля, който владее в САЩ. Европейците дължат на себе си и на целия свят прагматично популяризиране на своята идея за обществото.
Андрю Моравчик
Калипсо Николаидис

Един свят,
конкуриращи се теории

Изучаването на международните отношения би трябвало да ни обясни какво става в света. Това изглежда е невъзможно, защото се оказва, че дори най-добрите теории са недостатъчни. Те обаче ни помагат да спукаме балона на илюзиите и да свалим опростителските етикети от типа на неоконсерватори и либерални ястреби, които доминират във външнополитическите дебати. Дори в нашия коренно променящ се свят класическите теории все още има какво да кажат.
Джак Снайдър