Media Times Review    Google   
___









мастило
 ноември 2005

Ще има ли бъдеще за България?

Цончо Цончев


Когато през 2001 година движението на Симеон ІІ спечели изборите, бях убеден, че българският народ не е дорасъл за живот в демокрация. Когато през лятото на 2005 нито една партия не спечели доверието му, бях още по-уверен, че българският народ всъщност е дорасъл за живот в демокрация, но не и българският политически елит. Истината е, че обществото или колективната психика на мнозинството се оказа много по-мъдра от тази на отделните групи и лидери.

Народът не е глупав. В действителност България е изостанала, все още затворена страна, където съществува свободен, но неразвит и некачествен политически пазар. От там идват и големите й проблеми. Тя все повече напомня на печално известните псевдо-демокрации в Латинска Америка и по-малко на една Чехия или Унгария. Ако има агенции, които оценяват само “политическия рейтинг” на страните или казано друго яче – състоянието и качеството на политическите елити и партии в отделната държава - ние без съмнение ще сме някъде в дъното на таблицата.

Правил ли е народът грешки, когато е заставал през последните петнайсет години зад избирателните урни? Очевидно - не. Непосредствено след 1989 българите усещаха, дори в еуфорията си, че зад новосъздадената опозиция, освен групата на истинските демократи, стои и сянката на друга сила. Затова и не й дадоха шанса да управлява, както направиха повечето народи в Централна и Източна Европа. Зад раждането на българската опозиция българинът не виждаше ясно авторитета на истинските демократи. Причината за това бе, че дисидентите от времето на Живков бяха тясно малцинство, чиито глас бе заглушаван от крясъците на лумпените, кариеристите и “агентите” на бившата ДС.

Всяка партия, която идваше на власт през последните петнайсет години, при следващите избори, бе отстранявана. Нито една не получи втори управленски мандат, защото партиите печелеха властта не заради доверието на хората, а преди всичко заради политическата конюнктура. БСП идваше на власт, заради слабостта и неспособността на опозицията да използва политическия си кредит. През 1997 година СДС/ОДС дойде на власт, не заради лидерите и идеите си. Мнозинството нямаше доверие на “сините” лидери, още по-малко на хитрите им подгласници, макар отчасти да споделяше идеологията на десницата. Само така можем да си обясним бързото топене на симпатиите към правителството на Костов. Мнозина десни се опитаха да ни убедят, че лошо настроените медии и появата на Царя, са били причина за изборният им провал през 2001. Но всеки, който наблюдава внимателно политическият живот знае, че ако хората са доволни от управлението, медиите всъщност нямат силата да променят нагласите. Казвам го с болка: десницата няма външно оправдание за провалите си през всички тези години. През 1997 СДС/ОДС влезе във властта заради мизерията и неправдата, която бившите комунисти вкараха в живота ни, а не заради качествата на своите лидери. Но тогава нито БСП призна грешките си, нито СДС каза ясно основната причина за своята победа. След този провал имаше само една опозиция – СДС, ако имаше повече партии на политическия пазар, победата на десницата нямаше да бъде толкова голяма. По-късно НДСВ дойде на власт, не заради качествата на Царя, още по-малко заради хората около него, а заради тази несподелена истина, която по-рано бе дала управлението в ръцете на десницата. НДСВ спечели заради излъганите надежди, заради продължаващата бедност и заради отблъскващо самоувереното поведение на десните лидери. Тогава НДСВ не предлагаше истински алтернативи и българите знаеха това, но гласуваха, защото отчаяно и с право търсеха промяна в живота си. (Кой повярва на 800-те дни? Аз не съм чул нито един свой познат, гласувал за НДСВ, който да е взел насериозно този фал на Царя.)

През годините на “прехода” нито един политически лидер или партия нямаха смелостта и съзнанието да признаят, че са спечелили изборите, не защото са били по-добри, а защото е имало по-лоши. Успехът на всяка бивша опозиционна партия в България винаги е бил подвластен на конюнктурата. Успехът рядко се е дължал на реалната политика и действия на която и да било опозиция. Успехът на всяка българска партия е бил не заради заслугите и качествата на нейните лидери и членове, а заради липсата на реална алтернатива. През последните години партиите си подаряваха една на друга властта като усилието да постигнат политически успех, се състоеше просто в това да се изчаква провала на другия докато се стои в опозиция. Затова може би на пресконференциите, след очевидния си изборен провал, всяка партия, успяла да влезе в парламента, отчиташе успех – защото, парадоксално (и несподелено), неуспехът бе считан за първа крачка към успеха.

Мнозинството от българите гласува, не толкова защото харесва, а защото не харесва своите управляващи. През всичките тези години вотът е бил “наказателен” за управляващата политическа сила, докато се стигна до парламентарните избори през 2005-а, когато концентриран вот просто нямаше. Причината за това не бе “зрелостта” или “нормалността” на нашата демокрация, нито пък възрожденския дух на партиите, който може да направи възможни партийните коалиции между политически сили с противоположни идеологии, а тоталното изчерпване на политическото доверие към традиционните партии и натрупаното у масите отвращение към хората, занимаващи се с политика. Най-яркият пример за неодобрението към партиите и политиците бяха последните кметски избори в София, където традиционно силната десница не стигна дори до балотаж, а регистрираната избирателна активност би трябвало да се тълкува като тревожно ниска. Въпреки това мнозина партийни лидери, по стар навик, отчетоха победа.

Политиката е сериозно нещо, тя не е за хора без чувство за морал и отговорност. Ако политическият ни елит не узрее за живот в демократично общество, перспективите за бъдещето на България изглеждат мрачни (и тук Европа не може да ни спаси). Ако социалистите и така нареченият център НДСВ и ДПС за пореден път се провалят, а десницата остане разединена, безотговорна и лицемерна, мястото и на трите политически крила, ще бъде заето от най-голямото зло – нарастваща политическа пасивност у обикновените хора и все по-голяма активност на малката група заредени с омраза псевдо-патриоти. И тогава, на следващите избори, традиционният политически елит отляво, отдясно и от центъра, вече няма да чака да заеме мястото на другия, т.е. отново времето да свърши работата, а ще бъде изправен пред кошмара и неотложните проблеми на едно зло, което България познава в своята не лека история – радикализма (във всичките му извратени леви и десни форми). Псевдо-патриотите от Атака и “безпартийните” демагози разчитат именно на подаръците на добрата стара конюнктура, за да печелят власт. Традиционните партии трябва да разберат – дошло е времето на радикалния популизъм и само от тях зависи дали неговите носители ще бъдат във властта.

Ако през следващите четири години БСП, НДСВ и ДПС успеят да вдигнат стандарта на живот на обикновения българин и изпълнят съвестно работата, за която са били призвани и ако десницата излезе от егоистичната си и самоубийствена раздробеност и предложи личности, заедно със сериозна политическа и икономическа програма, можем да отдъхнем и да речем: “Има бъдеще за България!”


MTR Връзки

Булгарно и противно

България. Два пъти съм идвал тук и признавам, че така и не разбрах кой е господар на това място, нито пък защо толкова много британци му се доверяват да се установят като пенсионери тук. Цветан прави всичко възможно да ме осветли какво е НДСВ, БСП, ДПС, СДС, "Атака"... Но няколко журналисти, които срещнах в София през първата ми вечер, споменаваха други абревиатури - СИК и ВИС, организации на престъпния свят, една сенчеста смес от бивши щангисти и борци, основали охранителни фирми след краха на комунизма и купили чрез тези компании политици в МВР и финансовото министерство. СИК например била свързана с БСП.
Том Уокър

Ново убийство в България

България прие на 14 октомври нов Наказателно-процесуален кодекс, който трябва да послужи като "лек" за съдебната система, която е критикувана за неспособността си да постановява осъдителни присъди на добре известни престъпници. “ Неуспехът да се издаде една осъдителна присъда по обвинение в корупция е основание за притеснение. Необходимо е да се положат сериозни усилия, като никой не може да бъде поставян над закона. Времето на плановете за действия свърши. Комисията желае да види резултати”, заяви европейският комисар по разширяването на ЕС Оли Рен.
в. "Индипендънт"